Дан Симънс
Кухият човек (13)

Очи

От всички нови понятия, с които ме е запознал Бремън, двете най-вълнуващи са любовта и математиката.

Те изглежда имат някои общи елементи, но вярно е, че сравненията и оприличаванията са убедителни само за този, който не се е сблъсквал с тях. Чистата математика и чистата любов са изцяло зависими от наблюдателя — може направо да се каже, че се пораждат от него. И макар да виждам в спомените на Джереми твърденията на няколко математици — например Курт Гьодел, — че математическите обекти съществуват независимо от човешкото съзнание, като звездите, които ще продължат да светят все едно дали има астрономи, за да ги изучават, или не, — все пак бих отхвърлил платонизма на Гьодел в полза на формалистичния възглед на Джереми: числата и техните математически взаимоотношения представляват просто набор от създадени от хората абстракции, както и правилата за работа с тези символи. Любовта според мен е също един такъв набор абстракции и взаимовръзки между тях въпреки често възникващите им отношения с нещата в реалния свят (2 ябълки + 2 ябълки наистина е = 4, но за да е вярно уравнението, ябълки не са необходими. По подобен начин сложният набор от уравнения, направляващи потока на любовта, като че не зависи нито от даващия, нито от приемащия тази любов. Всъщност аз отхвърлям платоническата идея за любовта в първоначалния й смисъл и възприемам един формален подход към въпроса.)

За мен числата са изумително откровение. В предишното си съществуване, преди Джереми, аз разбирам понятието за нещо, но никога не съм предполагал, че нещото — или нещата — носят в себе си призрачното ехо на числените стойности, подобно сянката на Питър Пан. Ако ми дадат да изпия три чаши ябълков сок на обед, например, за мен това е само сок… без никакъв намек за количествена определеност. Моето съзнание — също като стомаха ми — не брои чашите. Така, както сянката на любовта, толкова здраво вплетена във физическите обекти и същевременно толкова отделна от тях, ми е непонятна. Това свойство е присъщо на един-единствен предмет в моята вселена — моето мече — и моето отношение към този единствен предмет е под формата на реакцията удоволствие/болка, с превес на удоволствието, така че моето мече ми „липсва“, когато го изгубвам. Понятието любов просто не участвува в уравнението.

Световете на Джереми — математиката и любовта, — толкова често преминаващи един в друг, преди той да дойде при мен, ме поразяват като мощни светкавици, осветяващи нови пространства в моя собствен свят.

Както най-простите единични съотношения и броенето, така и основни уравнения като 2 + 2 = 4 и също така елементарните (за Джереми) вълнови уравнения на Шрьодингер, послужили му като отправна точка за оценката на неврологичните изследвания на Голдмън:

— всичко ми се открива едновременно. Математиката се стоварва отгоре ми като гръмотевица, като гласа на Господ от библейската история за Саул от Тарсус, който паднал от коня си, щом Господ го позовал по име. Но може би по-важното е, че мога да използвам познанията на Джереми, за да науча неща, които той не съзнава, че пази в главата си. Например основните му знания за логическите изчисления на нервните мрежи — нещо твърде елементарно за него, за да го помни — ми позволяват да разбера начина, по който тези неврони „учат“:

}

Не моите, вероятно, като се има предвид ужасяващата проникновеност на Джереми по отношение способностите на човешкия мозък да се учи, а невроните на… да речем… някой лабораторен плъх: някоя проста форма на живот, която реагира почти изключително на удоволствието и болката, поощрението и наказанието.

Аз. Или поне аз — предишният Джереми.

Гейл не се интересува от математика. Не, сега разбирам, че това не е съвсем точно, защото Гейл безкрайно се интересува от Джереми, а голяма част от живота, личността и най-съкровените мисли на Джереми са свързани с математиката. Гейл обича тази част от любовта му към математиката, но самото царство на числата като такива не я привлича. Усещането на Гейл за вселената най-добре се изразява чрез езика и музиката, танца и фотографията и чрез нейната малко тъжна и всеопрощаваща добронамереност към човешките същества.

Преценките на Джереми за другите хора — когато изобщо му остане време да се занимава с подобни въпроси — често са доста по-строги и понякога направо несправедливи. Мислите на другите хора общо взето го отегчават — не поради вродена надменност или себичност, а поради простия факт, че повечето хора си мислят за скучни неща. По времето, когато мисловният му щит — неговият заедно с този на Гейл — бе в състояние да го предпазва от хаотичните мозъчни вълни около тях, той често го използваше. Тази негова привичка не бива да се тълкува като проява на презрение към тълпата, тъй както това не би било така, ако даден човек, потънал в дълбок творчески размисъл, стане и затвори прозореца просто за да не го разсейва уличният шум.

Веднъж Гейл анализира склонността на Джереми към изолация от гъмжилото чужди мисли. Една лятна привечер той работи в кабинета си; Гейл чете биографията на Боби Кенеди на дивана под предния прозорец. Наситената виолетова светлина прониква през белите памучни пердета и чертае ярки ивици по дивана и дъсчения под.

Джери, искам да чуеш нещо.

??? Леко раздразнение от това, че го откъсват от решаването на уравнението на черната дъска. Зарязва го.

Според приятелят на Боби Кенеди, Робърт Макнамара, Кенеди е мислел, че светът е разделен на три групи хора…

Светът е разделен на две групи хора, прекъсва я Джереми. Тези, които мислят, че светът е разделен на групи, и тези, които са достатъчно умни, за да знаят, че не е така.

Млъкни за малко. Образи с шумолящите страници и лявата ръка на Гейл, която прелиства книгата. Ветрецът откъм прозореца носи аромат на прясно окосена трева. Привечерната светлина прави кожата на ръцете й да изглежда по-тъмна и проблясва по семплия й златист колан. Ето тук… не, не го чети! Тя затваря книгата.

Джереми чете изреченията от паметта й, докато тя превръща мислите си в думи.

Джери, престани! Тя напрегнато се съсредоточава върху спомените си за работата върху корените на думите, която я е измъчила предното лято.

Джереми отстъпва, спуска помежду им тънка мъглява завеса, която изпълнява ролята на мисловен щит, и я изчаква да оформи посланието си.

Макнамара редовно посещавал онези вечерни „семинари“ в Хикори Хил — домът на Боби, нали знаеш? Ръководел ги Боби. Били нещо като неофициални дискусионни събирания, на които обаче Кенеди канел най-изтъкнатите специалисти по съответната тема.

Досетил се за следващото преобразуване на уравнението си, Джереми поглежда към черната дъска.

Ей сега свършвам, Джери. Така, Робърт Макнамара казва, че Боби разделял хората на три групи…

Джереми изпъшква. Две групи са, момиче. Тези, които…

Млъкни, умнико. За какво говорех? А, да. Макнамара казвал, че едната група се състои от хора, които говорят предимно за предмети, втората — от хора, които говорят предимно за хора, и третата — от такива, които говорят предимно за идеи.

Джереми кимва и изпраща образа на широко прозяващ се хипопотам. Сложно е, момиче, сложно е. Ами онези хора, които говорят за хората, говорещи за предмети? Те към някаква подгрупа ли се числят, или трябва да ги отделим в съвсем отделна…

Млъкни. Работата е там, че според Макнамара Боби Кенеди нямал време за хората от първите две групи. Интересувал се единствено от хората, които говорят… и мислят… за идеи. Значими идеи.

Пауза. Е, и?

Е, това си ти, глупчо.

Джереми записва преобразуването преди да го е забравил. Не е вярно.

Вярно е. Ти…

Прекарвам повечето от времето си със студенти, в чиито глави не се е появявала каквато и да е идея, откакто са се родили.

Не… Гейл отново отваря книгата и почуква с дългите си пръсти по страницата. Ти ги учиш. Помагаш им да навлязат в света на идеите.

Едва успявам да ги накарам да влязат в аудиторията към края на семестъра.

Джери, много добре разбираш какво имам предвид. Твоето отдръпване от нещата… от хората… е нещо повече от стеснителност. То е по-важно от работата ти. Просто хората, които през повечето време си мислят за неща, по-малко абстрактни от теоремата за незавършеността на Кантор, те отегчават… ти искаш да се занимаваш с космология, епистемология и тавтология, а не да си цапаш ръцете с калта на ежедневието.

Гьодел, изпраща Джереми.

Какво?

Теоремата за незавършеността е на Гьодел. На Кантор е проблемът за континуума. Той надрасква няколко прости числа на черната дъска, мръщи се, като вижда какво правят те с вълновото му уравнение, изтрива ги и ги записва върху черната дъска в паметта си. После започва да обмисля описание на защитата на Гьодел във връзка с проблема за континуума на Кантор.

Не, не, прекъсва го Гейл. Исках само да кажа, че по това приличаш на Боби Кенеди… по нетърпението и желанието всички да се интересуват от абстрактните неща, които ти…

Джереми става нетърпелив. Преобразуването започва да се изплъзва от паметта му. Ето какво вършат думите с яснотата на мисленето. Японците от Хирошима едва ли са напълно съгласни, че E=mc² е чиста абстракция.

Гейл въздъхва. Отказвам се. Не си като Боби Кенеди. Ти си просто един непоносим, надут и вечно недоволен сноб.

Джереми кимва и записва преобразуването. Минава към следващото уравнение, виждайки ясно как вероятностната вълна ще колапсира в нещо, твърде много приличащо на класическа величина. Да, изпраща той вече заглъхващата мисъл, но симпатичен непоносим, надут и вечно недоволен сноб.

Гейл не отговаря; гледа през прозореца как слънцето залязва зад дърветата оттатък хамбара. Топлотата на гледката отеква в топлотата на безсловесните й мисли тази вечер, прекарана заедно с него.