Дан Симънс
Кухият човек (21)

Това е земята на кактусите

Ранчото „Двете М“ не бе разположено в самата пустиня, а на няколко мили навътре в плитък каньон, който свършваше в подножието на гористи хълмове. В далечината отвъд хълмовете, през омарата на горещината, се виждаха покрити със сняг върхове.

„Ранчо“ не бе съвсем точната дума за имението на мис Фейет Морган. Главната къща представляваше модерна испанска хасиенда, кацнала между две огромни канари с размерите на жилищни блокове. Ниската и широка постройка се издигаше върху земна тераса над тревистите поляни и китките тополи, сред които към пустинята в далечината ромолеше поток. Няколко едри кучета подгониха с лай тойотата; укротиха се едва когато мис Морган слезе от колата и им извика. Те се заумилкваха около нея и тя ги погали по врата.

— Ела да изпиеш една бира в голямата къща — каза тя. — Че това ще ти е за пръв и последен път.

Къщата бе мебелирана със скъпи антики от Югозапада, украсена с истински произведения на изкуството и подредена с вкус като на снимка от „Аркитекчъръл дайджест“. Бе снабдена с климатична инсталация и Бремън едва устоя на желанието да легне на дебелия килим и да заспи. Мис Морган го поведе през кухнята, която недвусмислено разкриваше гастрономическата изтънченост на господарката, към тясна ниша, чиито прозорци гледаха към южната канара, хамбарите и нивите отвъд. Тя отвори две студени бири, подаде му едната, посочвайки с глава пейката до масата, а сама се настани на висок и масивен господарски стол. Невероятно дългите й крака бяха обути в дочени панталони и каубойски ботуши от змийска кожа.

— Да ти отговоря на незададените въпроси — да, живея сама с кучетата. — Отпи глътка бира. — И не, не използвам работниците си като жребци за разплод.

Очите й бяха толкова светлосиви, че направо изглеждаше като сляпа. Сляпа, но не и уязвима.

Бремън кимна и вкуси бирата. Стомахът му изстена.

Като че в отговор на това мис Морган каза:

— Ще си готвиш сам. В пристройката има всякакви продукти и напълно обзаведена кухня. Ако нещо ти се свърши… от хранителните продукти, не пиенето — можеш да го включваш в списъка, когато ходиш до магазина всеки четвъртък.

Той отпи втора глътка, чувствувайки как бирата кара празния му стомах да се присвива. Като се прибави и умората, взе да му се струва, че около предметите се е появил някакъв светъл ореол. Боядисаната червена коса на мис Морган сякаш запламтя и заискри под светлината на обедното слънце, проникваща през жълтите пердета.

— Колко дълго смяташ да останеш?

Бремън сви рамене. Белият шум обгръщаше жената като неспирното жужене на някакъв обезумял електроуред. Но това го успокояваше — напомняше му за шумоленето на вятър, което заглушава всички останали звуци. Спасен от шепота и клокоченето на мисловните потоци, идеше му да се разплаче от благодарност.

— Добре — каза мис Морган, довършвайки бирата си. — Докато полицай Доуг попадне някъде на обявата „Издирва се“ с твоята снимка, да видим какво можеш да свършиш тук на ранчото.

— Полицай Доуг?

— Хауърд Колинс — уточни тя и стана. — Така му викаме тук, когато не е наблизо. Мисли се за голяма работа, но има ум в главата си по-малко отколкото Лети — най-тъпото от всичките ми кучета.

— Като стана дума за кучетата… — започна Бремън и също се изправи. Бирата му остана наполовина недоизпита.

— О, като нищо ще ти откъснат я крак, я ръка — засмя се мис Морган. — Но само ако им заповядам, или ако се намъкнеш някъде, където не трябва. Ще те запозная с тях като тръгнем към пристройката, за да запомнят миризмата ти.

— Къде не трябва да влизам? — попита, стискайки здраво бутилката сякаш за по-голяма устойчивост. Сиянието около предметите се бе превърнало в пулсиращ блясък и той почувствува как течността обезпокоително се плиска в стомаха му.

— Не се приближавай до голямата къща — отвърна тя без да се усмихва. — Особено нощем. Кучетата разкъсват всяка жива твар, която се мерне насам през нощта. Но на твое място не бих се приближавала и през деня.

Бремън кимна.

— Има още няколко забранени места. Ще ти ги покажа, докато те развеждам из ранчото.

Той кимна отново. Не му се искаше да оставя бутилката на масата и смутено я държеше в ръка. Не беше сигурен дали ще може да работи половин ден в това си състояние. Не беше сигурен даже че още дълго ще може да стои на краката си.

Мис Морган се поспря на прага, после излязоха навън.

— Изглеждаш зле, Джереми Голдмън.

Бремън кимна.

— Ще ти покажа пристройката. Сготви си нещо и си почини. Започваме работа утре в седем сутринта. Бива ли да умориш работника си, още дошъл-недошъл!

Той поклати глава. Последва я в светлината и жегата на един свят, който поради физическото изтощение и психическото облекчение му изглеждаше лъчезарен и почти прозрачен.