Дан Симънс
Кухият човек (46)

И пада сянката

Стаята беше бяла, леглото беше бяло, прозорците представляваха правоъгълници от бяла светлина. Някакъв невидим монитор отчиташе по електронен път пулса му.

Бремън изстена и помръдна глава.

Под носа му съскаше пластмасова тръба с кислород. Банката на системата отразяваше светлината и той видя лилавите петна по вътрешната част на ръката си над покритата с марля игла. Тялото и главата му бяха една огромна, обща болка.

Лекарите бяха облечени в бяло. Очите му отказваха да се фокусират, тъй че продължи да ги вижда като бели размазани говорещи петна.

— Доста ни уплашихте — рече едно от тях с женски глас. Пет дни абсолютно равна ЕЕГ, долетя по-дрезгавият глас на мислите й през нащърбените дупки в мисловния му щит. Ако бяхме открили някой твой роднина, щяхме да те откачим от системата още преди няколко дни. Чудна работа.

— Как се чувствате сега? — попита гласът на един от лекарите. — Имате ли близки, на които да се обадим? По-добре да съобщя на полицията, че мистър Бремън е излязъл от почти сигурната необратима кома, както им казахме. Засега няма да ходи никъде, но по-добре да уведомя онзи детектив… как му беше името?

Той изстена и се опита да говори. Звуците, които се чуха, нямаха никакъв смисъл дори за него самия.

Белият силует на лекаря бе изчезнал, но бялото петно, което беше жена, дойде по-близо, направи нещо със завивката му и понамести системата.

— Голям късмет, голям късмет, мистър Бремън. Това сътресение на мозъка трябва да е било по-сериозно, отколкото предполагахме. Но сега всичко е наред; още няколко дни в интензивното, и…

Бремън прочисти гърло и опита отново:

— Жив ли…?

Петното се наведе толкова ниско, че той почти можа да различи чертите на лицето й. Миришеше на сироп за кашлица.

— Ама разбира се, че сме живи. Сега, когато най-лошото е зад гърба ни, можем да очакваме…

— Роби — изхриптя с толкова силно възпалено гърло, че чак си представи тръбите, натикани там. — Момчето… от моята стая… преди. Живо ли е?

Петното застина неподвижно, после се зае да подпъхва завивките му. Гласът й беше безгрижен, едва ли не шеговит.

— О, да, не се тревожете за детето. То е добре. По-скоро трябва да се тревожим за себе си, ако искаме да оздравеем. Е, има ли някой, комуто искаме да се обадим… по лични или застрахователни причини?

А ето какво си бе помислила в мига преди да заговори: Роби? Онова сляпото, умствено изостанало хлапе от 726-а? То е в много по-дълбока кома от теб, приятелче. Д-р Макмърти казва, че увреждането на мозъка му е било прекалено обширно… а вътрешните наранявания — нелекувани толкова дълго време. Дори с респиратора смятат, че няма да изкара повече от още няколко часа. Или може би дни, ако горкото дете няма късмет.

Петното продължи да говори и задава любезни въпроси, но Бремън извърна лице към бялата стена и затвори очи.

Той осъществи краткия преход в ранните утринни часове, когато коридорите бяха тъмни и тихи, с изключение на случайното прошумоляване на полата на някоя сестра и приглушените, пресекливи стенания на болните. Движеше се бавно и от време на време се хващаше за парапета по продължение на стената. На два пъти се кри в тъмни стаи, дочул мекото проскърцване на гумени подметки по пода. Стълбището беше трудно; няколко пъти трябваше да се обляга на студения метален парапет, докато черните петна, които плуваха пред очите му, изчезнат.

Роби лежеше в предишната му стая, но сега детето беше само̀ сред животоподдържащите апарати, които го заобикаляха като метални лешояди. Цветни лампи мълчаливо примигваха по различните монитори. Смаленото и изпускащо слаба неприятна миризма тяло се бе свило като зародиш, с изкълчени китки и щръкнали пръсти върху мокрите от пот чаршафи. Главата на Роби бе обърната нагоре; очите му бяха полуотворени и незрящи. Подпухналите му устни потрепваха от учестеното, накъсано дишане.

Чувстваше, че момчето умира.

Седна на ръба на леглото и затрепери. Мракът беше плътен, почти осезаем. Някъде вън, по пустите улици, проеча сирена, сетне отново стана тихо. В коридора отекна звънец и се чуха леки стъпки.

Сложи длан на бузата на Роби. Почувства мекотата й.

Мога да опитам пак. Да отида при тях в пустошта на света на Роби. Да бъда с тях, когато дойде краят.

Докосна темето на нещастната глава нежно, почти с благоговение. Пръстите му трепереха.

Мога да се опитам да ги спася. Да им помогна да дойдат при мен.

Пое си въздух и звукът завърши с потиснат стон. Ръката му обхвана черепа на Роби като за благословия. Да дойдат при мен къде? Във вид на споменни вълни, заключени в мозъка ми? Да ги погреба, както погребах Гейл? Да ги пренеса през живота си като лишени от душа, зрение и реч човечета… в очакване някое друго чудо като Роби да ни предложи дом?

Страните му внезапно се навлажниха и той рязко и грубо избърса сълзите със свободната си ръка, за да вижда. Правата черна коса на Роби стърчеше между пръстите му на смешни кичури. Бремън погледна падналата на пода възглавница. Би могъл да сложи край на всичко тук и сега, така че двамата души, които обича, да не се скитат повече в оная мъртва пустиня. Щом всички възможности са изчерпани, вероятностните вълни колапсират. Смъртта на синусоидните вълни в сложния им танц. Би могъл да отиде до прозореца и да се озове при тях само след секунди.

Изведнъж се сети за едно стихотворение, което Гейл му бе чела много отдавна, още преди да се оженят. Бе забравил името на поета… може би Йейтс. Спомни си само малък откъс от него:

Очите ги няма тук

Тук няма очи

В тази долина на гаснещи звезди

В тази пуста долина

Тази счупена челюст от изгубените ни царства

 

На това сетно място на срещата

Ние се скупчваме

И избягваме да говорим

На брега на подпухналата река

 

Незрящи, освен

Ако очите се върнат

Както вечната звезда

Многоцветната роза

В здрачното царство на гибелта

И само надеждата

На кухите хора.

Бремън докосна бузата на Роби за последен път, прошепна нещо на двамата и излезе от стаята.