Дан Симънс
Кухият човек (11)

В царството на здрача

Паркираха на улица „Гръмпи“ и се качиха на влакчето до изхода на парка. Вани Фучи бе съблякъл бялото си сако и бе загърнал пистолета в него.

— Ако направиш някоя глупост — прошепна той докато чакаха, — гръмвам те на място. Кълна се в шибания Христос.

Бремън погледна крадеца и долови как решимостта му се бори с безпокойството.

Вани Фучи изтълкува този поглед като израз на неверие.

— Ако щеш вярвай, обаче ще те гръмна ей тук насред шибания паркинг и преди някой да е разбрал, че си мъртъв, аз ще съм вече в шибаната Джорджия.

— Вярвам ти — каза Бремън, долавяйки нарастващата възбуда на придружителя си. Имаше нещо вълнуващо в мисълта за убийство на обществено място, особено тук, макар че малкият крадец би предпочел работата да я свърши побърканият Бърт Капи или не по-малко откаченото му приятелче Ърни Санца. Но така или иначе, щеше да се вдигне шум чак до шибаното небе, ако този мухльо бъде застрелян тук.

Влакчето пристигна. Качиха се. Дулото на пистолета бе плътно притиснато в хълбока му. По време на краткото им пътуване до портите той успя да научи още подробности за плана на Фучи.

Срещата щеше да се състои по други причини; по-точно била е уредена между главния човек на Дон Леони тук, Сал Емпори, придружаван от Бърт и Ърни за всеки случай, и няколко от откачените шибани колумбийци — така ги наричаше в мислите си Вани Фучи: шибаните откачени колумбийци, — за да бъде разменено куфарче с пари на Дон Леони за куфар на шибаните откачени колумбийци, пълен с най-добрия им хероин, който щеше да бъде пласиран сред негрите на север, на територията на Вани Фучи. Вече от няколко години тази размяна ставаше в парка Уолт Дисни.

Сал ще се погрижи за шибания глупак. Тихичко, чистичко, културно.

— Плати си шибания билет — изсъска Вани Фучи и го ръгна в ребрата.

Бремън взе да рови из джобовете си. Преди три дни бе пъхнал там няколко петдесетачки. По-точно — шест. Плъзна една по тезгяха, обяснявайки, че иска билет за еднодневно посещение, и изчака за рестото, което се оказа по-малко, отколкото бе пресметнал.

Крадецът го подкара през тълпата; едната му ръка лежеше на рамото на Бремън, другата бе скрита под сакото. Изглеждаха твърде подозрително, но като че никой не им обръщаше внимание.

Качиха се на влакче, което ги понесе покрай няколко лагуни и се насочи към струпани една до друга кули, постройки и една изкуствена планина. Там спряха и крадецът го смушка да става и да слиза. Двамата мъже потънаха в тълпата. Шепотът от мисловните потоци около тях се превърна в крясък, от крясък — в непрестанно бучене. В него имаше нещо особено и характерно, което го отличаваше от шумоленето на обичайните мисли — така, както тътенът на Ниагарския водопад вероятно се различава от шума на по-малките водопади. А особеното бе всеобщата неистова тъга, всепроникваща и безпощадна като вонята на развалена риба.

Бремън залитна, сложи длани върху слепоочията си и закри уши в отчаяния си опит да препречи пътя на несловесните, нечленоразделни вълни. Вани Фучи го сръга да върви.

Не е както очаквах… чаках това от трийсет и пет години… но въобще не е това, което си представях…

Имаме да ходим на още толкова места! Още толкова влакчета трябва да сменим! Няма време! Побързай… накарай ги да побързат, Сара! По-бързо!

В края на краищата всичко е заради децата. За децата. Но проклетите му деца или се държат като истерични, или гледат тъпо и отнесено като зомбита… Побързай! По-бързо, Том, ще останем последни…

Затвори очи и се остави изцяло в ръцете на Вани Фучи, който го водеше из тълпата; вълна след вълна от отчаяние го заливаха като океански прибой. Цялото това трескаво желание на всяка цена да се забавляваш — да се забавляваш, за Бога! — се стоварваше отгоре му като разбиващи се о тесен бряг яростни вълни.

— Отвори си шибаните очи, скапаняко! — прошепна в ухото му Вани Фучи. Цевта на пистолета се заби дълбоко в хълбока му.

Той се подчини, но остана почти сляп поради болката, която му причиняваха мисловните вълни — трескавото, неистово, хаотично, задъхващо се желание да изпревариш и да се забавляваш, та ако ще земята да се разтвори или да настане потоп. Дишаше с отворена уста и се молеше да не му призлее.

Вани Фучи го караше да върви бързо. Сал, Бърт и Ърни вече трябва да са се свързали с шибаните откачени колумбийци, а Вани Фучи трябваше да достави смотаняка пред Космическата планина. Само дето не беше сто процента сигурен къде точно е тая шибана Космическа планина. Сделката винаги бе ставала при шибаната Обиколка на джунглата и при досегашните си идвания тук бе отивал направо пред Страната на приключенията, бе взимал куфарчето от Сал и веднага се бе качвал на влакчето. Не можеше да си обясни защо Сал е променил шибаното място на срещата; знаеше само, че Космическата планина се намира в шибаната Страна на бъдещето.

Вани Фучи се помъчи да се ориентира. Добре, сега сме на шибаната Главна улица от детството на горкия мъртъв Уолт. Да, обаче това тук е една пиянска фантазия, мой човек. Шибана пиянска фантазия. Това тук не може да бъде никаква ти Главна улица. Улицата, където пораснах, бе пълна с шибани фабрики и шибани магазини и шибани реклами на „Мерцедес 57“ по калканите на шибаните блокове понеже шибаните им гуми ги рекламираха шибаните негри.

Добре де, на Главната улица сме. Шибания замък на север. Шибаната табела казва, че шибаната Страна на фантазиите е зад шибания замък. Обаче как се стига от Страната на фантазиите до шибаната Страна на бъдещето, а? Да бяха сложили някаква шибана карта или нещо такова.

Вани Фучи заобиколи огромния стъклен замък и зървайки един космически кораб и някакви футуристични измишльотини вдясно от себе си, побутна Бремън нататък. Още пет минути и ще се отърве от смотаняка.

Бремън се закова на място. Намираха се в Страната на бъдещето, в сянката на старомодна постройка, в която се помещаваше влакчето на Космическата планина.

— Мърдай, кучи сине! — изсъска Вани Фучи и мушна пистолета в ребрата му.

Той примигна, но не се помръдна. Не че искаше да предизвиква Вани Фучи — просто не бе в състояние да се съсредоточи и проумее думите му. Атаката на мисловните потоци го отдели от самия него и възседнал вълната на обезличението, той се всели в лавината от хора.

— Мърдай!

Слюнката на Вани Фучи опръска ухото му. Чу прищракването на ударника. Последната му ясна мисъл бе: Не ми е писано да умра тук. Пътеката продължава надолу.

През очите на една жена на средна възраст се видя как се отдалечава заднишком от Вани Фучи.

Крадецът изруга и отново покри пистолета със сакото.

Бремън продължи да отстъпва назад.

— Не се шегувам — кресна Вани Фучи и двете ръце под сакото му, го издуха напред.

Едно семейство от Хъбърд, Охайо, се спря и учудено загледа странната сцена — бавно отстъпващия заднишком човек, следван от дребния мъж с ръце, издуващи сакото право към гърдите на човека. Бремън равнодушно наблюдаваше през любопитните им очи. По-малката дъщеря отхапа къс захарен памук, без да откъсва поглед от тях. Влакънце захар залепна на бузата й.

Той продължаваше да отстъпва.

Вани Фучи се хвърли напред; за миг пътя му препречиха три заливащи се от смях монахини; после видя, че беглецът се насочва през тревната площ към стената на някаква постройка, и хукна след него. Крадецът откри цевта на пистолета. Да не е луд да похаби такова хубаво сако заради някакъв шибан смотаняк.

Бремън съзря отражението си като в десетина криви огледала едновременно. Томас Гиър, деветнайсетгодишен, видя пистолета и замръзна на мястото си, измъквайки ръка от джоба на Тери.

Мисис Фрида Хакстайн и внукът й Бенджамин се блъснаха в Томас Гиър и балонът с образа на Мики Маус на Бени отлетя в небето. Детето се разплака.

През очите им Бремън се видя как опира гръб в стената. Видя как Вани Фучи вдига пистолета. Не мислеше и не чувстваше нищо.

През очите на малкия Бени зърна надпис на вратата зад себе си: „Вход за външни лица забранен“ и под него — „Персоналът да използва карти за достъп“. На стената имаше метална кутия с процеп, в който вероятно се пъхваха картите, но вратата бе оставена открехната и подпряна с тънка пръчка.

Мисис Хакстайн взе да се кара на Томас Гиър заради отлетелия балон на Бенджамин. За миг тя препречи погледа на Вани Фучи.

Тогава Бремън прекрачи прага, ритна пръчката и затвори вратата след себе си. Под слабата светлина на крушката видя бетонно стълбище, което се спускаше надолу. Тръгна по него, отброи двайсет и пет стъпала, зави надясно и слезе по още дванайсет стъпала. Там започваше дълъг коридор. Някъде отдалеч отекваха механични звуци.

Лабиринт, помисли си Гейл.

Бремън изпъшка, сякаш го бяха ритнали в корема, седна на третото стъпало и разтърка очи. Не е Гейл. Не. Беше чел, че хората с ампутиран крайник, често изпитват болка в липсващия крак или ръка. Но това бе по-лошо. Много по-лошо. Той стана и тръгна по коридора, опитвайки се да си придаде вид на вътрешен човек. Отслабването на мисловните потоци го караше да се чувствува по-празен отколкото преди минута.

Коридорът се пресичаше с други ходове и стълбища. По стените имаше стрелки с надписи „ЛАБОРАТОРИИ ЗА ЖИВОТИНСКИ ЗВУЦИ 6 — 10“, „СКЛАД ЗА БРАКУВАНИ МОДЕЛИ 44 — 66“ и „СТАИ НА ГЕРОИТЕ ОТ ПРИКАЗКИ 2 — 5“. Реши, че последният звучи най-малко заплашително и свърна нататък. Изведнъж от напречния коридор се разнесе звук като бръмчене на гигантско насекомо и той набързо отстъпи няколко крачки назад по празното стълбище, за да не го смачка платформата, която изтрополя покрай него. Нито човекът, нито частично разглобеният робот на платформата го забелязаха.

Слезе обратно долу и тръгна предпазливо, наострил слух. Внезапно иззад завоя се разнесе смях; взе наведнъж пет стъпала и се отби в друг по-тесен тунел.

Пое по него с ръце в джобовете, едва удържайки се да не си заподсвирква с уста. Смехът и говорът зад него се усилваха — някой бе завил по коридора, който току-що бе напуснал. Той разбра накъде вървят хората, както и грешката си.

Тунелът свършваше пред две широки врати, над които имаше надпис „НЕ ЗАБРАВЯЙ ДА СВАЛИШ ГЛАВАТА СИ ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ“. На вратите пишеше още: „СТАЯ НА ГЕРОИТЕ ОТ ПРИКАЗКИ 3“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ отдолу. Отвътре се чуваха разговори. Разполагаше с около три секунди, преди гласовете зад него да стигнат отклонението.

Вляво имаше сиво боядисана врата без прозорец с надпис „МЪЖЕ“. Мушна се вътре точно когато трима мъже и една жена се показаха в началото на дългото отклонение зад него.

В тоалетната нямаше никой, но някакъв тъмен силует на отсрещната стена го накара да подскочи и запримигва. Окачен до мивките висеше маскараден костюм на Глупака, най-малкото за двуметрова фигура.

Отвън се чуха гласове и той влезе в една от кабинките, залости се вътре и въздъхна с облекчение. Тук никой нямаше да му иска служебна карта. Захлопнаха се врати и гласовете заглъхнаха в стаята на героите от приказките.

Обхвана главата си с ръце и се опита да се съсредоточи.

Какво по дяволите правя? Гласът на съзнанието му едва се долавяше сред несекващото бучене на мозъчните вълни на десетките хиляди търсачи на развлечения над него.

Бягам, отговори си той. Крия се.

Защо?

Мисловните потоци изсъскаха и се разбушуваха.

Защо? Защо просто не съобщя на властите какво става? Защо не заведа полицията на езерото? Защо не им разкажа за Вани Фучи?

По-бързо, по-бързо, да се забавляваме, по дяволите, тези три дни ми струват цяло състояние…

Притисна слепоочията си.

Аха. Да съобщиш на властите, значи. Да позволиш на ченгетата да проверят самоличността ти и да научат, че ти си човекът, който току-що е подпалил къщата си и е изчезнал… и после просто ей така, случайно, е станал свидетел как един бандит хвърля труп във водата? И откъде, любезни ми господинчо, си научил имената и на престъпника, и на жертвата?

Защо подпалих къщата?

Не, не сега. Ще мислиш за това по-късно.

Никакви ченгета. Никакви обяснения. Ако смяташ, че това тук е адът, то пробвай да преспиш една-две нощи в арестантска килия. Има да се чудиш какво кроят съкафезниците ти в закърнелите си мозъчета… искаш ли го, Джереми, старо куче?

Отключи кабинката, промъкна се до писоара и се опита да уринира, но не можа; дръпна ципа на панталоните си и се приближи до мивката. Студената вода го поосвежи. Стресна се от бледото, болнаво лице, което се появи в огледалото пред него.

Майната им на ченгетата. Майната им на Вани Фучи и приятелчетата му. Просто изчезвай оттук. Изчезвай.

Откъм коридора долетяха нови гласове. Бремън настръхна. Вратата на дамската тоалетна отсреща се затръшна, но при него не влезе никой. Засега.

Остана на място, бършейки водата от лицето си с ръка. Даде си сметка, че номерът не е в това да се измъкне само от този лабиринт, а и от самия парк. Вани Фучи и приятелчетата му вероятно вече са се срещнали — Сал, Бърт и Ърни, спомни си той, — и сигурно държат под око всички изходи.

Намери хартиена кърпа и подсуши лицето си. Внезапно замръзна и пусна кърпата. В огледалото се бяха появили две физиономии и едната от тях му се хилеше.

 

 

Платформата го настигна в един от главните коридори. Едрият мъжага зад волана попита:

— Да те закарам ли?

Той кимна и се качи. Количката забръмча, движейки се по синята линия върху бетонния под. Разминаха се с няколко други, които следваха жълта линия. Втората от тях возеше трима души от охраната.

Шофьорът премести незапалената цигара в другото ъгълче на устата си и рече:

— Тук долу няма нужда да си носиш главата, не знаеш ли?

Бремън кимна и сви рамене.

— Твоя работа — каза човекът. — Накъде си?

Посочи нагоре.

— На кой изход?

— Замъка — отвърна Джереми, надявайки се, че гласът му е достатъчно приглушен.

Шофьорът се намръщи.

— Замъка? Искаш да кажеш Сектор Б–4? Или А?

— Б–4 — измърмори той и подтисна желанието да се почеше по главата през дебелия плат.

— Е, и без това минавам оттам — съгласи се шофьорът и зави надясно. Минута по-късно спря пред издигащо се стълбище. Надписът гласеше: „СЕКТОР Б–4“.

Бремън скочи долу и приятелски махна с ръка на шофьора.

Оня кимна, премести цигарата си и викна:

— Внимавай малките изродчета да не те набодат с карфици, както стана с Джонсън.

После подкара количката и изчезна в далечината. Бремън тръгна нагоре по стълбата толкова бързо, колкото му позволяваха ограничената видимост и прекалено големите за краката му обуща.

 

 

Още щом се показа горе и пое по Главната улица, децата го наобиколиха.

Отначало вървеше, без да им обръща внимание, но виковете им и страхът да не го забележат възрастните го накараха да седне за малко на някаква пейка и да остави хлапетата да се съберат около него.

— Глупака! Глупака! — викаха те едно през друго и се блъскаха кое да застане по-близо.

Започна да се криви и да разсмива дечурлигата, после млъкна и хвана издължения си кучешки нос с ръка в дебела трипръста ръкавица, изобразявайки смущение. Децата изпаднаха във възторг. Те се приближиха още по-плътно, опитвайки се да седнат в скута му и да го пипнат.

Той ги прегърна и продължи с номерата на Глупака. Родителите снимаха с фотоапарати и видеокамери. Изпрати няколко въздушни целувки, прегърна още няколко деца, стъпи на картонените си крака и се запромъква към изходите, без да престава да маха с ръце и да изпраща целувки.

Децата и родителите им отминаха, смеейки се и махайки за довиждане. Бремън се обърна, за да се изправи пред група доста по-различни деца.

Бяха десетина. Най-малкото бе на около шест, най-голямото — на около петнайсет години. Почти всичките бяха остригани ниско, макар повечето да носеха шапки и цветни кърпи, а едно от момиченцата — Мелъди — скъпа перука. Лицата им бяха бледи като неговото в тоалетната. Очите им бяха големи. Някои се усмихваха. Други се опитваха да се усмихнат.

— Здравей, Глупчо — каза Тери, дейетгодишното момче в последния стадий на рак на костите. Седеше в инвалидна количка.

— Здрасти, Глупчо! — извика Сестина, шестгодишното чернокожо момиченце от Бетесда. Бе красиво дете, с големи очи и високи скули, които подчертаваха крехкостта му. Имаше си собствена коса, сплетена на тънки плитчици, със сини, зелени и розови панделки. Беше болна от спин.

— Кажи нещо, Глупчо! — прошепна тринайсетгодишния Лоурънс, който страдаше от мозъчен тумор. Четири операции досега. С две повече от операциите на Гейл. Лоурънс, който лежи в полутъмното следоперативно отделение и чува д-р Грейнимиър да казва на мама в коридора, че прогнозата е лоша, най-много три месеца. Това беше преди седем седмици.

Седемгодишната Мелъди не каза нищо; просто пристъпи и се гушна в него така плътно, че перуката й се изкриви на една страна. Бремън — Глупака — я прегърна.

Тогава всичките деца се устремиха към него в едно общо, задружно движение, сякаш репетирано дълго преди това. Бе невъзможно — дори за Глупака — да ги прегърне всичките заедно, да намери място за всичките в прегръдките си, но той успя. Притисна ги до себе си и изпрати послания за оздравяване, надежда и любов до всяко от тях, изстрелвайки ги с насочени телепатични вълни, каквито изпращаше на Гейл, когато болката и лекарствата бяха направили мисловния обмен изключително труден. Знаеше, че децата няма да го чуят, няма да доловят посланията, но въпреки това продължи да ги изпраща, докато ги прегръщаше и шепнеше нежно във всяко ухо — не смешките на Глупака, макар и с неговия глас, доколкото му се удаваше да го имитира, — а тайни, лични неща.

— Мелъди, всичко е наред, майка ти знае за грешката в изпълнението ти на пианото. Всичко е наред. Тя не се сърди. Тя те обича.

— Лоурънс, стига си се притеснявал за парите. Парите не са важни. Застраховката не е важна. Ти си важният.

— Сестина, те наистина искат да са с теб, котенце. Тоби просто се страхува да те прегърне, защото си мисли, че не го харесваш. Срамува се.

Родителите, сестрите и спонсорите… жената от Грийн Бей, която работеше тук от две години… всички те стояха отстрани и мълчаливо наблюдаваха това прегръщане, милване и шепнене.

Десет минути по-късно Глупака погали детските бузки за последен път, махна им весело, извървя последната отсечка от Главната улица, качи се на влакчето, обиколи и слезе на Транспортния билетен център, мина покрай будките за билети, махна с ръка на Сал Емпори, Бърт Капи и почервенелия от яд Вани Фучи, които се взираха в тълпата, заклатушка се към паркинга и се качи на автобуса, който тъкмо потегляше за Хайат Риджънси Гранд Сайприс. Възрастните туристи в автобуса се усмихваха и потупваха Глупака по гърба.

Бърт Капи се обърна към Вани Фучи:

— Още ли мислиш, че е тук?

Без да откъсва поглед от тълпата, която се изливаше от изхода към автобусите, той отвърна:

— Затваряй си шибалника и си отваряй шибаните очи.

Зад тях автобусът за Хайат потегли със съскане и бучене.