Дан Симънс
Кухият човек (18)

В тази дълбока долина

Душата отърва Бремън.

Полицията имаше описанието на нападателя от Шестнайсета улица и претърсваше бордеите под моста на река Плат. Говореше се, че жертвата не е пострадала сериозно, но търговците по Шестнайсета улица вече от месеци се оплакваха от намножилите се напоследък просяци и скитници, обикалящи там през работно време. Нападението преля чашата и сега градските полицаи буквално преравяха копторите на бездомниците от Маркет стрийт надолу чак до латиноамериканските квартали на запад около Стоункътърс Роу по хълма над шосе 25, издирвайки младия скитник с руса коса, рошава брада и очила.

Отърва го Душата. Бремън се върна в селището край Плат, пропълзя в палатката си и затършува за бутилката „Нощен влак“ сред парцалите в ъгъла. Намери я, отви капачката и отпи продължителна глътка, жадуващ отново да потъне в затъпяващата замаяност на равнодушието, което напоследък бележеше дните му. Но адреналинът продължаваше да бушува в кръвта му като бурен вятър, отвяващ задържала се с месеци мъгла.

Аз нападнах този човек! бе първата му свързана мисъл. И после: Какво по дяволите правя тук? Внезапно изпита желанието да престане да се прави на актьор във фарса, в който бе попаднал, да се обади на Гейл да дойде да го вземе и да се прибере у дома за вечеря. Видя черния път, отделящ се от главното шосе с бялата дървена къща в края му, крушовите дръвчета, които бе посадил от двете страни, някои от тях все още подпрени с колчета и вързани с тел, дългата редица от сенките им по брега на поточето, ромолящо край къщата в привечерния летен здрач, аромата на прясно окосена трева, нахлуващ през свалените прозорци на волвото…

Изстена, отпи още веднъж от мръсното шише, изруга и го захвърли през входа на парцаливата палатка. То се разби върху бетона и някой под моста извика нещо неразбрано.

Гейл! О, боже, Гейл! Копнежът му в този миг бе физическа болка, която го връхлетя като цунами, нахлуло без предупреждение откъм края на света. Почувствува се разнебитен; някакви могъщи сили го издигаха, спускаха и подмятаха на всички страни. О, Гейл… Господи, липсваш ми, момиче.

За пръв път от смъртта на жена си Джереми Бремън подпря чело на стиснатите си юмруци и заплака. Ридаеше, безсилен да се противопостави на мъчителните спазми на скръбта, които болезнено се надигаха в него като погълнати отдавна едри парчета стъкло, които напират навън. Безразличен към ужасната горещина под импровизираната палатка от парчета пластмаса и брезент, към рева на автомобилите по моста над него и воя на сирените по улиците на хълма, непомнещ и незабелязващ нищо друго, освен огромната си загуба и скръб, той плачеше.

— Размърдай си задника, че иначе ще го загубиш — разнесе се благият, ленив глас на Душата през лепнещия въздух.

Бремън го пропъди с жест и се сви сред дрипите с лице към хладния бетон. Продължаваше да плаче.

— Сега не му е времето — каза Душата. — После ще плачеш, колкото си искаш.

Хвана го под мишниците и го повдигна. Опита се да се освободи, да остане в палатката си, Но старецът се оказа изненадващо як, стискаше здраво и без усилие го издърпа навън под слънчевата светлина; сълзите го накараха да примигне, после закрещя някакви ругатни, но Душата невъзмутимо го влачеше навътре, към дълбоките сенки под виадукта с лекотата на баща, който отвежда от люлките начумереното си дете.

Там ги чакаше кола — плимут модел 78-а или 79-а година с намачкан винилов покрив.

— Не умея да ги крада по-новите модели — оправда се Душата, настанявайки го зад волана, след което затръшна вратата. Приведе се и подпря лакти на сваления прозорец; брадата му на старозаветен пророк докосна рамото на Бремън. — Както и да е, и тази ще свърши работа. Махни се от града, чуваш ли какво ти приказвам? Намери такова място, където побърканите бели момчета, които крещят насън, са добре дошли. Или се скрий някъде, докато им омръзне да те търсят по тия места. Разбра ли?

Бремън кимна и разтърка очи. Колата вонеше на шупнала от жегата бира и стари фасове. Изпокъсаната тапицерия миришеше на урина. Но моторът работеше добре, сякаш всичките усилия и внимание на собственика са били насочени единствено към намиращото се под капака. Колата е крадена! помисли си. И после: И какво от това?

Обърна се да благодари на Душата и да се сбогува с него, но старецът бе вече потънал в сенките и Бремън зърна единствено мушамата му, която се развяваше по пътеката към бордея. Някъде откъм буренясалата канавка, където се влачеха мръсните и плитки води на река Плат, се разнесе вой на сирена.

Стисна с мръсните си ръце волана. Бе напечен от слънцето и той го пусна, духайки върху пръстите си сякаш бе пипнал горещ котлон. Ами ако съм забравил да карам? И миг по-късно — отговорът: все едно.

Включи на скорост и натисна педала на газта почти докрай. Изпод гумите се разхвърчаха камъчета и цамбурнаха в реката. Завъртя волана, овладя колата, пресече калната отбивка и тревната площ в средата и се насочи към изхода за шосе 25.

Стигна до края му, включи се в движението и обходи с поглед фабричните комини, складовете, гарата в далечината и сградите от стомана и стъкло, стърчащи в небето над Денвър. Видя полицейски коли долу, сред мизерните палатки на скитниците, по пътищата и алеите край реката, по улиците, проточили се от изток на запад към автогарата; но тук горе, на междущатското шосе, полицейски коли нямаше. Погледна трепкащата червена стрелка на километража, видя, че кара почти с осемдесет в ненатовареното обедно движение, отпусна газта и намали до разрешените петдесет, намествайки се зад някакъв камион. Като наближи кръстовището с шосе 70, се сепна. Знаците му предоставяха избор: шосе 70 изток — Лаймън, шосе 70 запад — Пътен възел.

Той идваше от изток. Завъртя се по детелината и се включи в оживения поток коли по шосе 70 запад. Отпред се показаха кафеникави хълмове, а зад тях — покрита със сняг планина.

Не знаеше къде отива. Погледна стрелката за горивото и установи, че резервоарът е пълен над половината. Посегна към джоба на ризата си и извади хартийката, която Душата бе пъхнал там — двайсетдоларова банкнота. Това бяха всичките му пари — нито цент повече. Горивото и двайсетачката можеха да го откарат и накрай света.

Сви рамене. Горещият въздух, който струеше от отворения прозорец и прашните обдухватели, го разхлаждаше както нищо друго през изминалия месец. Нямаше представа къде отива и какво ще прави. Но се движеше. Най-после, след толкова време, отново се движеше.