Дан Симънс
Кухият човек (45)

Очи, които аз не смея да погледна и насън

На другия ден отиват на излет на брега, като заобикалят Голямата пързалка и слизат на плажа северно от предишното място. Небето е безоблачно и синьо, времето е топло. Джърнисавиен се е събудила от обедната си дрямка и ги е изгледала сънливо и вяло, без да показва и най-малкото желание да ги придружи. Те са я оставили със заповед да пази къщата. Котката само е примигнала пренебрежително, чудейки се откъде на човеците им идват подобни налудничави идеи в главите.

След като обядват, Джереми обявява, че ще послуша съвета на майка си да изчака един час преди да влезе във водата, но Гейл му се присмива и изтичва към вълните.

— Днес водата е топла! — вика тя от брега. — Наистина!

— Как не! — промърморва той, но открива, че не му се спи. Става на крака, събува късите си панталони и тръгва към нея.

НЕ!!!

Внезапният порив на вятъра връхлита с бучене от небето, земята и морето. Той събаря Джереми в прибоя и натиска главата на Гейл под водата. Тя размахва ръце, пляска към плиткото и изпълзява на брега.

НЕ!!!

Джереми върви, залитайки по мокрия пясък към Гейл, вдига я и я притиска към себе си. Вятърът вие около тях и вдига пясъчни вихрушки на трийсет метра височина. Небето се разлюлява, набръчква се като усукан от вятъра прострян чаршаф и от синьо става лимоненожълто, после мъртвешки сиво. Двамата рухват на колене, но Джереми не изпуска Гейл; морето се отдръпва навътре като в някакъв гигантски отлив и оставя след себе си суха, мъртва пръст. Земята около тях се разклаща и потреперва. Над хоризонта проблясва светкавица.

НЕ!!! МОЛЯ ВИ!

Изведнъж дюните, скалите и отдръпващото се море изчезват. На мястото им сега се простира еднообразна и безкрайна солена равнина. Цветът на небето продължава да се променя към все по-тъмни отсенки на сивото.

Внезапна светлина озарява изтока, като че слънцето изгрява отново. Не, забелязват Джереми и Гейл, светлината се движи. Нещо приближава към тях през пустошта.

Изправят се на крака; Гейл понечва да се освободи от ръцете му, но той я държи здраво. Няма къде да бягат. Плажът, планината и скалите зад тях са изчезнали… във всички посоки се простира безкрайна пустиня… а светлината иде към тях през нея.

Тя става все по-ярка, мени се, изпраща лъчи, които ги карат да замижат и заслонят очи. Въздухът се изпълва с мириса на озон и космите по ръцете им настръхват.

Джереми и Гейл се навеждат срещу снопа чиста светлина като срещу силен вятър. Сенките им отскачат на двайсет метра зад тях и светлината блъсва телата им като ударна вълна от атомен взрив. През пръстите си те виждат как сиянието приближава и се превръща в двойна фигура, обгърната в ореол.

Това е фигура на човек, възседнал огромен звяр. Ако бог наистина слезе на земята, то това е най-подходящият човешки облик, който би могъл да си избере. Звярът е от някакъв неизвестен вид, но освен собствения си ореол той излъчва и… топлина, ласкавост, безкрайна утеха. Пред тях е Роби, яхнал своето мече.

ТВЪРДЕ СЛАБ! НЕ МОГА ДА ЗАДЪРЖА!

Богът не е свикнал с ограниченията на речта, но полага усилия да говори. Всяка сричка шиба Гейл и Джереми като електрически ток в мозъка.

Джереми безуспешно се опитва да осъществи телепатична връзка. Веднъж в Хейвърфорд бе отишъл с един от обещаващите си студенти в летния театър, където подготвяха рок-концерт. Бе застанал пред скелето с тон-колоните, когато започнаха да изпробват усилвателите при максимално увеличен звук. Но това беше нищо в сравнение със сегашната ситуация.

Стоят в плоска, напукана равнина. Хоризонт няма. Слоевете полупрозрачна сивкава празнота над тях ги покриват като хладните гънки на пластмасов покров. Бели кълба мъгла прииждат към тях отвсякъде. Единствената светлина струи от напомнящата Аполон фигура пред тях. Джереми се обръща и гледа приближаващата мъгла — каквото докосне, заличава го.

— Джери, какво… — извиква Гейл в надигащия се вятър, който удавя мисловната им връзка.

Внезапно мислите на Роби ги връхлитат с физически осезаема сила. Той е зарязал опитите си да говори и водопад от звукови и зрителни образи се изсипва в главите им. Те са леко изкривени, неправдоподобно оцветени и около сърцевината им от тъга грее ореол на учудване и детско любопитство. Джереми и Гейл се олюляват под напора им.

   бяла стая
   пулс на машина
 слънчева светлина по чаршафите
  убождането на игла
  гласове и ходещи сенки
постоянно дърпане, дърпане, дърпане

Под образите прозира и пластът от емоции, убийствени с острата си като нож настойчивост: откритие, самота, край на самотата, учудване, умора, обич, тъга, тъга, тъга.

Гейл се оглежда ужасена — мъглата пълзи и протяга пипала към тях. Тя поглъща бога и почти затъмнява блясъка му.

Гейл обръща лице към съпруга си. Господи, защо прави това? Защо не ни остави на мира?

Джереми усилва звука на мислите си, за да бъдат чути в бученето около тях. Докосни го! Пипни го!

Те пристъпват напред заедно и Гейл протяга трепереща ръка. Мъглата скрива всичко, освен потъмняващия ореол. Тя конвулсивно потръпва, когато ръката й докосва сиянието, но не я отдръпва.

Господи, Джери, той е само едно бебе. Уплашено дете.

Джереми също протяга ръка и тримата сега са едно цяло.

Той умира, Гейл. Държал ме е тук, съпротивлявайки се на ужасни сили… борил се е да ни задържи тук, но аз не мога да остана. Твърде е слаб, за да ме задържи… не може повече да устоява на натиска.

Джери!

Джереми се отскубва от кръга. Ако остана, ще унищожа всички нас. С тази мисъл той докосва бузата на Гейл. Гейл разбира какво е намислил и започва да протестира, но той я дръпва и притиска към себе си с всички сили. И двамата усещат Роби като част от единението им; телепатията на Джереми го прави още по-плътно, прибавяйки всички отсенки на чувствата, които нито човешката прегръдка, нито човешкият език са в състояние да предадат изцяло.

После се отдръпва и се обръща, преди да е променил решението си. Мъглата го поглъща почти в същия миг. През бялата пелена Роби се вижда още секунда само като гаснещо сияние — детето, впило пръсти във врата на своето мече — до размахващата ръка сянка на Гейл, после и двамата изчезват и Джереми се гмурва в студената белота.

Пет крачки през мъглата и той вече не вижда нищо, дори собственото си тяло.

Още три крачки и земята пропада под краката му.

После полита в бездната.