П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (36)

I

Ако Прудънс имаше по-остро ухо — или по-скоро ако слухът й в този момент не беше притъпен от мъка — докато стоеше облегната на парапета на балкона си, щеше да чуе един звук, който би причислила към хлипащите вопли. И ако бе огледала по-внимателно ливадите и горичките — или по-точно ако очите й не бяха замъглени от напиращите сълзи — щеше да забележи, че въпросният звук идва откъм Бил Листър, който седеше на един пън в края на втората горичка отдясно. Но тъй като бе погълната от мислите си, тя го пропусна, а Бил, който бе скочил на крака и се канеше да размаха ръце като семафор с надеждата да привлече вниманието й, трябваше с болка да я види как изчезва като сънувана богиня. Единственото, което можеше да направи, бе да отбележи внимателно мястото на кратката й поява и да иде да потърси стълба.

Предполагайки, че Бил е напуснал гостната с наведена глава по време на отсъствието му, Фреди беше напълно прав. След едностранната обмяна на реплики с лейди Хърмион, влюбеният бе разбрал, че нищо не го задържа и като се забави само колкото да се спъне в един стол и отново да прекатури масичката за чай, той бе излязъл клатушкайки се навън под палещото слънце. Всякаква тревога за багажа му беше разсеяна от уверенията на домакинята, че и той ще бъде изхвърлен след него и в най-скоро време ще се озове в „Гербът на Емсуърт“.

Чувствата на човек, който пристига в провинциално имение за дълга визита, а се озовава изхвърлен в края на двадесетата минута, несъмнено са объркани, но поне по един въпрос Бил беше съвсем наясно — че има много време пред себе си. Все още нямаше шест часа, а денят като че ли щеше да продължи безкрайно. За да минава някак времето, той се бе заел да обикаля безцелно терена и като отбягваше инстинктивно местата пред къщата, където опасността да налети на лейди Хърмион беше най-голяма, най-накрая беше стигнал до втората горичка вдясно от балкона на Прудънс. Там беше приседнал, за да обмисли положението и да се опита да прецени шансовете си някога отново да види любимото момиче. И по каприз на съдбата се случи така, че го видя още на втората минута. Вярно, Пру се беше появила и изчезнала като кукувичка от стенен часовник, но все пак я видя. И, както казахме, Бил отбеляза внимателно мястото и тръгна да търси стълба. Ромео би постъпил по същия начин, а ако диагнозата на Почитаемия Галахад за чичото на Типтън Плимсол беше вярна, то и той би предприел подобни действия. На чичо Чет, както и на Ромео, му сечеше пипето, особено когато наоколо имаше момичета, а Бил беше изпълнен с жар и плам колкото всеки един от последните двама. Инстинктът на всеки влюбен, когато види обекта на своята страст на балкон, е да се покатери при него.

Едно от нещата, които могат да се кажат в полза на английската провинциална къща е, че ако си наоколо и ти потрябва стълба, непременно ще намериш такава. Може да ти коства малко време, както стана и в този случай, но издирването винаги се увенчава с успех. Бил най-накрая намери своята стълба подпряна на едно дърво, където някой вероятно е кастрил Клоните и точно тук могъщата му физика, която не бе оценена в „Бариболт“, а така също и в гостната на Замъка Бландингс, започна да му се отплаща. Една стълба, дори и средно голяма като тази, която бе намерил, не е малък товар, но той я вдигна с лекота и я понесе като тръстиков бастун. Малко оставаше да я завърти около показалеца си. После я подпря на стената, намести я и започна да се изкачва. Любовта му даваше криле. Макар и да беше твърде масивен, прескачаше по няколко стъпала като перце. След секунди стигна балкона и влезе припряно в стаята. А отдолу полковник Егбърт Уедж, който след края на общото събрание бе решил, че само една разходка ще възстанови душевното му равновесие, крайно разклатено от спора с лорд Емсуърт, сви зад ъгъла на къщата и зяпна учудено.

Отпечатъкът, който общото събрание и особено участието на зет му остави върху състоянието на полковник Уедж, водеше до извода, че горкият човек вече е бил подложен на максимума, който един кавалерийски полковник в оставка може да издържи. Ако го бяхте причакали на прага на гостната и го бяхте запитали: „Я кажете, полковник Уедж, до дъно ли изпихте горчивата чаша?“, той би отвърнал: „Да, по дяволите, до самото дъно“. А сега, като капак на всичко, ето че някакъв мерзък крадец се беше осмелил да проникне в къщата посред бял ден. Посред нощ, да. Това би разбрал. Ако се беше случило в малките часове или даже по време на последното уиски със сода, без да одобрява действията на бандита, той би му влязъл донякъде в положението. Но в момент, когато семейството още не бе преглътнало следобедния си чай с препечените филийки…

— Тюх! — възкликна полковник Уедж отвратен и изрита сприхаво стълбата.

Тя се просна на тревата, а той забърза към щаб-квартирата да предаде рапорта си и да разпореди за подкрепление.