П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (15)

II

В английските имения из провинцията вечерята обикновено е нещо скучно и отегчително. Ако управляващите класи на островното кралство имат някакъв кусур, то това е склонността им, когато са на маса, да преживят храната си мълчаливо оцъклени, без никакъв опит да подсигурят благодатна почва за един празник на ума и полет на душата. Но тази вечер в по-малката от двете трапезарии на замъка Бландингс витаеше съвсем друга атмосфера. Няма да отидем твърде далеч, ако я определим като атмосфера на безгрижна веселба. Реакцията на богатия гостенин към хубостите на детето им не беше убягнала от погледа на полковник Егбърт и лейди Хърмион. Нито пък на въпросното дете. Чувствата на всичките трима представители на фамилия Уедж с две думи можеха да се сравнят с чувствата на семейство, което е уцелило шестицата.

Колкото до другите, Прудънс, след като малко преди гонга за преобличане научи от Фреди за плановете на любимия си, беше във вихъра на радостта, Фреди, който обичаше да се среща с бившите си годеници, с удоволствие поднови приятелството с Вероника и използва случая да й поговори надълго и нашироко за кучешките бисквитки. Лорд Емсуърт, информиран от Прудънс, че е размислила и е решила да се откаже от добрите дела, беше толкова щастлив, колкото заслужава един прекрасен човек като него. И ако вземаше минимално участие във веселите подмятания, прелитащи като разноцветни фойерверки над масата, то се дължеше единствено на факта, че успя да избегне сестринската бдителност и да си донесе книгата за прасетата, която сега четеше скришом изпод покривката. И от цялото това честито множество, най-честит беше Типтън Плимсол. Нито самоналоженото въздържание, нито дори мястото му като на почетен гост до страховитата домакиня можаха да помрачат настроението му. От време на време очите му се стрелкаха към Вероника и всеки път видът й предизвикваше у него нов пристъп на духовитост.

Точно той подхвърляше най-веселите закачки. Той разказваше най-пикантните вицове. В паузата между супата и рибата той забавляваше компанията с развлекателни трикове, балансирайки вилицата и чашата за вино. Накратко, до едно време той беше Духът на веселието от плът и кръв. Но, както казахме, до едно време. И по-точно до момента на сервирането на основното ястие. Точно тогава безмълвните свидетели от гоблените по стените отбелязаха, че младият повелител на веселяците е изпаднал в дълбоко мълчание и че отказва блюдото с жест, който може да се нарече само байроновски. Ясно беше, че нещо се е случило с Типтън Плимсол.

Истината е, че по време на един от бързите си погледи към Вероника, той я бе забелязал как дяволито шляпва Фреди по китката, наричайки го „глупчо глупав“. Тази гледка направо му бръкна във вътрешностите и ги оплете на спирала. От известно време Типтън забелязваше, че двамата се разбират твърде, та чак прекалено, добре, но мъчейки се да не става тесногръд, си беше казал, че не може да няма известно приятелство между братовчеди. Епизодът с шляпването, обаче, бе съвсем друга работа. Струваше му се, че това отива далеч извън рамките на добрите роднински чувства. Той беше мъж на силните страсти и зеленоокото чудовище на ревността^[1] пропълзя по крака му и го захапа до кокал.

— Не, благодаря — отвърна ледено на прислужника, който се опитваше да го заинтригува с пилешки дробчета и сладкиши.

Ех, да можеше да знае, че в това, което накара Вероника да шляпне Фреди по китката, нямаше нищо, което да извика руменина по бузите на скромността. Цялата работа стана, когато Фреди й каза с поверителен тон, че кучешките бисквитки на Доналдсън са толкова хранителни, че на практика са достойни за човешка консумация. При което, както може да се очаква от момиче с нейния интелект, Вероника го бе шляпнала закачливо по китката и го бе нарекла „глупчо глупав“. Но тъй като Типтън не разполагаше с тези факти, оставаше му да се терзае и мрачно да мълчи. Това така разтревожи лейди Хърмион, че тя реши да потърси причината. Като проследи косите погледи, лесно разбра положението на нещата и взе решение да поговори откровено с Фреди след края на вечерята. Напомни си още да обмени няколко думи с дъщеря си. Последното от тези две намерения успя да осъществи щом дамската част от компанията стана от масата и остави мъжете да пият портвайн. При това го осъществи толкова успешно, че първото нещо, което Типтън забеляза, когато влезе в гостната, бе приближаващата се към него Вероника Уедж с пухкава наметка на грациозните си рамене.

— Маминка ми каза да ви питам не бихте ли искали да видите градината на лунна светлина — каза тя, откровена както винаги.

Само секунда по-рано Типтън си мислеше, че за него няма вече живот, защото като капак на това, че избраното момиче пошляпва китките на други мъже се беше прибавила и агонията да гледа как домакинът му, синът на домакина и зетят на домакина опустошават портвайна с кофи, докато той е принуден да остане настрана от гуляйджиите. Но след думите на Вероника музиката отново зазвуча в ушите му и въздухът пак се изпълни с дъх на теменужки и рози. Колкото до розовата мъгла, той едва виждаше през нея.

Затова изхриптя в екстаз:

— Дали бих искал!

— Е, бихте ли искали?

— Бих казал да.

— Навън е дяволски хладно — каза Фреди критично. — Няма да ме хванете за никакви градини. Стойте си на топличко вътре, ако питате мене. Какво ще кажеш да хвърлим една табла, Вий?

Възпитанието си е възпитание. Лейди Хърмион Уедж може и да приличаше на готвачка, но в кръвта й течеше кръвта на сто графа. Тя надви внезапното желание да фрасне племенника си по кухата глава с най-близкия тъп инструмент.

— Съвсем не е хладно — обади се тя. — Навън е прекрасна лятна вечер. Даже няма да ви трябва шапка, мистър Плимсол.

— Каква ти шапка — съгласи се Типтън с ентусиазъм. — Да вървим!

Той мина с прелестната си придружителка през френския прозорец, а лейди Хърмион се обърна към Фреди.

— Фреди — рече тя.

Тонът й беше строг и отчетлив, тон на леля, която запретва ръкави, плюе си на ръцете и се подготвя да даде един хубав урок на племенника си.

Някъде по това време в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“, отпочинал след солидната вечеря в столовата, Бил Листър се излежаваше на един шезлонг в задната градина, съзерцаваше луната и мислеше за Прудънс. Беше му дошла идеята, че в такава нощ би било разумен ход да извърви трите километра до замъка и да погледа нейния прозорец.