П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (3)

III

В Червената стая Вероника все още си мислеше за Бала на графството, при това не много весело. Искаше й се да може да посети тържеството блестяща като кристален полилей, но едва ли можеше да стане някакво чудо. Защото, макар че след няколко дни ставаше на двадесет и три години, опитът я беше научил да не очаква диамантени огърлици за рождените си дни. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше брошката, обещана от чичо й Галахад, и някакво неясно засега бижу, за което беше намекнал Фреди.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Тънката ивица светлина под нея привлече вниманието на полковник Уедж, който се беше запътил да изпълни мисията си. Девойката вдигна глава от възглавницата и ококори две големи очи към него.

— Здравей, татенце.

— Здравей, скъпа. Как си?

— Добре, татенце.

Полковник Уедж седна на крайчеца на леглото, удивен, както ставаше винаги, когато погледнеше тази своя дъщеря, че родители като него и жена му, на вид хубави колкото магарешки тръни, можаха да създадат такова възхитително цвете. Вероника Уедж, ако не най-тъповатото, със сигурност бе най-красивото момиче, записано в „Дебрет“ сред родствениците по непряка линия. Мозъкът й, колкото на кокошка с развитие, забавено поради падане на главата в първите дни след излюпването, се съчетаваше с ослепителна хубост, която караше модните фотографи да се избиват за нея. Всеки път, когато видиш във вестника заглавието:

БОЙ В УЕСТ ЕНД

Фотографи се счепкват пред

очите на развеселена тълпа,

можеш да си съвсем сигурен, че причина за спречкването е било професионално съперничество, свързано с Вероника Уедж.

— Кога се върна, татенце?

— Току-що. Влакът закъсня.

— Добре ли прекара в Лондон?

— Много добре. Доста добра вечеря. Чичо ти Галахад беше там.

— Той ще дойде за рождения ми ден.

— Каза ми. А утре пристига Фреди.

— Да.

В гласа на Вероника Уедж не се долавяше трепет. Ако разтурянето на годежа й с Фредерик Трийпуд и женитбата му с друга някога я е наранило, сега беше ясно, че болката се е уталожила.

— Ще доведе със себе си един приятел. Някакъв младеж на име Типтън Плимсол.

— О, дали става дума за същия?

— Познаваш ли го?

— Не, но веднъж бяхме с мама в „Гуаглино“ и някой ни го показа. Бил страхотно богат. Мама иска да се омъжа за него, така ли?

В това негово дете имаше някаква чаровна простота и откровеност, която понякога направо взимаше дъха на полковник Уедж. Така стана и сега.

— Мили боже! — рече той, когато се съвзе. — Каква невероятна идея. Не мисля, че подобно нещо изобщо й е минало през ума.

Вероника остана замислена за няколко секунди. Тя правеше това много рядко, при това дори и тогава с доста усилия, но този случай беше специален.

— Не бих имала нищо против — каза накрая. — Не ми изглеждаше зле.

Думите й не бяха пламенни — Жулиета би се изразила много по-ласкаво за Ромео — но със сигурност прозвучаха като музика за полковник Уедж. С радост в сърцето той целуна дъщеря си за лека нощ. Когато стигна вратата, се сети, че имаше един въпрос, който се канеше да й зададе, като я види.

— А между другото, Вий, някой наричал ли те е някога „зайче на моите мечти“?

— Не, татенце.

— Щеше ли да ти се стори многозначително, ако го направи? Искам да кажа, дори и в днешно време, когато всеки нарича всеки как ли не — „скъпи“, „ангелче“ и тям подобни?

— О, да, татенце.

— Ха! — възкликна полковник Уедж.

После се върна в Синята стая. Светлината беше угасена и той се обърна напосоки в тъмнината.

— Гълъбче.

— О, Егбърт, почти бях заспала.

— Съжалявам. Помислих си, че ще искаш да разбереш, че говорих с Вий за Плимсол и тя ми се стори заинтригувана. Била е с теб, когато сте го видели в ресторанта. Каза, че не изглеждал зле. Струва ми се обещаващо. А, и по оня въпрос. Казва, че „зайче на моите мечти“ е дяволски интимно. Направо страстно. Най-добре е да кажеш на Дора. Май младата Прудънс има нужда от наглеждане. Лека нощ, гълъбче. Отивам да видя Кларънс.