П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (22)

II

„Тез достойни домове на Англия — възкликнала е поетесата Химънс, която вероятно много ги е харесвала, — как ръст издигат величаво“. И с право. Във външния изглед на древното имение на деветия граф Емсуърт нямаше нито една подробност, която би накарала авторката да промени становището си. Огромно, сиво и величествено, оградено с хълмисти паркове и светли градини, с езерото си, блеснало отпред и флага на негова светлост, плющящ весело на най-високата кула, това имение несъмнено грабваше окото. Дори и Типтън Плимсол, който по правило нямаше вкус към поетични излияния, в първия момент, когато съзря впечатляващата сграда, се беше настроил лирично и издавайки звук с езика си, подобен на вадене на коркова тапа, беше възкликнал: „Това е то къща!“

Но, както толкова често се случва с величавите домове на Англия, когато пристъпиш прага им и се срещнеш с обитателите им, разбираш каква е работата. Тази сутрин, докато се разтакаваше мрачно на терасата, Типтън Плимсол, макар и все още в плен на мястото, размишляваше с голяма доза съчувствие за всеки един от жителите му. Каква сбирщина, господи, каква колекция от ненормалници. Да ги погледне човек един по един:

лорд Емсуърт — малоумник

полковник Уедж — дръвник

лейди Хърмион — кокошка

Прудънс — листна въшка

Фреди — змия

Вероника Уедж…

Тук беше длъжен да направи засечка в картотеката. Дори и в това негово най-злъчно настроение, когато се чувстваше като израилтянски пророк, клеймящ пороците на своя народ, Типтън Плимсол не можеше да впише срещу името на това прекрасно момиче никой от ония оскърбителни епитети, които така бързо бяха дошли на езика му по отношение на останалите. Тя, единствено тя, можеше да бъде пощадена.

Макар че, забележете, той го правеше с по-голяма готовност, отколкото Вероника заслужава. Защото момиче, което може да хлътне по тип като Фредерик Трийпуд наистина заслужава някой особено цветист епитет. А в това, че е попаднала в коварните мрежи на Фреди, нямаше никакво съмнение, за което сигурно доказателство беше нещастният й вид. Човек трябваше само да я погледне, за да разбере, че тя линее по него. Бедата беше в това, и той не се опитваше да го крие, че въпреки всичко той я обичаше. Крал Артур, ако си спомняте, имал същия проблем с Гуинивер.

Като се ругаеше под сурдинка за фаталната си слабост, Типтън се запъти към френския прозорец на гостната. Беше му дошло наум, че лешоядите, които гризяха душата му, могат да бъдат отблъснати, макар и временно, с един преглед на сутрешния вестник, и по-точно на прогнозите за конните надбягвания. В този момент някой изникна пред очите му и той видя, че това е оная листна въшка Прудънс.

— О, здравейте, мистър Плимсол — рече листната въшка.

— Здравейте.

В гласа му имаше оня минимум от доброжелателство, който можеше да мине за любезност. Като се има предвид, че и без друго никога не се е погаждал с фъстъци, в този момент компанията на момичето му се струваше направо непоносима. Затова вероятно щеше да отмине забързано с извинението, че отива да си вземе нещо от стаята, но тя го фиксира с тъжните си очи и каза, че го търсила и би желала да поговори с него.

Мъж с добро възпитание не може току-така да ръгне с лакът представител на другия пол и да мине покрай него, след като са му били отправени подобни слова. Типтън можеше да произнесе „Ама разбира се“ и по-ведро, но все пак го каза и те се упътиха към ниския парапет на терасата. След като седнаха на него, Прудънс се загледа в Типтън, а Типтън се загледа в една крава, размотаваща се като истинска крава в парка.

Прудънс беше тази, която наруши напрегнатото мълчание.

— Мистър Плимсол — каза тя с тих, прочувствен като на светица глас. — Искам да ви кажа нещо.

— А, така ли?

— Надявам се да не се разгневите много.

— Ъ?

— И да не ми кажете да си гледам работата. Защото става дума за Вий.

Типтън отклони поглед от кравата. Всъщност вече я беше разгледал достатъчно подробно. Чудесно животно, но както се случва обикновено с кравите, не особено вдъхновяваща гледка. Освен това началото на този разговор му прозвуча неочаквано обещаващо. Първото му впечатление, когато това момиче се обърна към него, беше че иска да му измъкне нещо за благотворителната разпродажба — едно начинание, от което знаеше, че се интересува.

— Да? — каза той въпросително.

Прудънс помълча за секунда. След скъсването с любимия тя се чувстваше като монахиня, за която не е останало нищо друго в живота, освен добрите дела в името на хората. И все пак се чудеше дали постъпи разумно, като прие с такава готовност задачата, която чичо й Егбърт току-що й възложи. Започваше да й се струва, че ще бъде скастрена така, както никога досега не са я скастряли. Но тя бе храбро момиче. Като затвори очи, за да си даде кураж, листната въшка започна.

— Вие сте влюбен във Вий, нали мистър Плимсол?

Някакъв шум до нея я накара да си отвори очите. От неочакваното вълнение Типтън се беше катурнал от парапета.

— Знам, че сте влюбен — продължи тя, след като му помогна да се намести отново с едно любезно „хопа-ла“. — Всеки може да го забележи.

— Така ли? — каза Типтън злъчно. Беше засегнат. Като повечето млади мъже, чиито чувства са отворена книга за обществото, и той си въобразяваше, че ако има нещо, с което е забележителен, то е желязната му неразгадаемост.

— Разбира се. Направо ще ти избоде очите. Начина, по който я гледате. И това, което ме учудва, е защо не й го кажете. Тя нищо не е споделила с мен, но съм сигурна, че я правите нещастна.

Недоволството на Типтън се изпари. Не му беше времето сега да се прави на обиден. Той зяпна насреща й като риба.

— Мислите, че имам някакъв шанс?

— Шанс? Ако на сто процента сигурност му се вика шанс.

Типтън преглътна шумно, носоглътката му заигра като струна на китара, ококори се и почти се катурна отново от парапета.

— Сто процента? — повтори той замаяно.

— Абсолютно. Никакво съмнение.

— Ами Фреди?

— Фреди ли?

— Тя не е ли влюбена във Фреди?

— Що за идея! Какво ви кара да мислите така?

— Първия ден, когато вечеряхме, тя го шляпна по ръката.

— Сигурно е имало комар.

Типтън подскочи. Тази теория не му беше идвала наум, и когато човек я разгледа отблизо, изглеждаше доста вероятна. Оная вечер в трапезарията сред присъстващите несъмнено е имало и комари. Той самият беше разплескал няколко. Голям камък му падна от сърцето. Погледът му за момент се спря на кравата и той си помисли какво прелестно, обичливо животно е тази крава. После камъкът се върна отново в първоначалното си положение и той поклати глава.

— Не. Той й прошепна нещо на ухото. А тя му каза „глупчо глупав“.

— О, за тогава ли говорите? Чух какво й прошепна. Че ония негови кучешки бисквитки били толкова хранителни, че можели да ги ядат и хора.

— Господи!

— Няма нищо между Вий и Фреди.

— Някога е била сгодена за него.

— Да, но сега той е женен.

— Да — каза Типтън и се усмихна мрачно. — Женен, разбира се. Женен, ха!

— А и те бяха сгодени само за две-три седмици. Случи се в Бландингс. Валеше по цял ден и като че ли стана, за да минава времето. Започва да ти се гади от таблата. Честно. На ваше място не бих се тревожила, че Вий е влюбена в друг. Не може да не сте я чул как ви хвали за оня номер с вилицата и чашата.

— Харесала ли го е? — викна страстно Типтън.

— Ако се съди по думите й, направо е шашната. Вий е от ония момичета, които обожават способните мъже.

— Това ме навежда на нови мисли — каза Типтън и замълча, за да се заеме с тях.

— Ако бях на ваше място, щях да й поискам ръката още сега.

— Така ли? — очите на Типтън се спряха на Прудънс и сега в тях нямаше нищо друго, освен обич, благодарност и уважение. Чудеше се как е могъл някога да я класифицира сред листните въшки, фъстъците и пр. Невероятно лошо попадение. Разбира се причината беше в липсата на някой и друг сантиметър и сега той осъзна, че като се поставят етикети на другия пол, това, което се взима предвид не е размерът, а душата.

— Господи! Наистина ли щяхте да го направите?

— Не бих губила и една секунда. Нека да ида и да й кажа, че искате да я видите, защото имате да споделите нещо изключително важно. Така ще можете да се обясните преди обяда. Чуйте как виждам нещата. Не искам да ви оказвам влияние, ако имате други идеи, но бих предложила следното: вие я викате да дойде на разговор зад рододендроните, и веднага щом се появи, изскачате, сграбчвате я, целувате я многократно и казвате: „Ти си жената на моя живот!“. Искам да кажа, много по-добре, отколкото да се оплитате в многословие. Направо пристъпвате към важното.

Епизодът, който описа, завладя напълно въображението на Типтън Плимсол и в продължение на няколко секунди той стоя мълчаливо, разигравайки го наум. После поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо не?

— Няма да се реша. Първо трябва да пийна няколко глътки.

— Добре, пийнете. Точно това щях да предложа. Наблюдавам ви — откак сте дошъл, не сте вкусил нищо, освен боза. Това оказва влияние. Идете и си напълнете една чаша до горе.

— Да, ама ако го сторя, какво мислите ще стане? Пак ще цъфне онова проклето лице.

— Лице? Какво имате предвид?

Типтън разбра, че ще трябва да обясни необикновената ситуация и го стори. След като вече гледаше на това момиче като на любяща сестра и знаеше, че може да разчита на нейното съчувствие, никак не му беше трудно да се изповяда. С възхитителна яснота той я запозна с цялата поредица от събития — парите, които получи, желанието да празнува, двумесечния запой, визитата в кабинета на доктор Е. Джимпсън Мъргатройд, страшните думи на Е. Джимпсън, първата поява на лицето, втората поява на лицето, третата, четвъртата, петата и шестата поява на лицето. Той разказа историята си ясно и точно и далеч по-малко интелигентен слушател от Прудънс не би се затруднил да проследи сюжета. Когато свърши, тя остана мълчалива и замислена, вперила поглед в кравата.

— Разбирам — каза накрая. — Сигурно не ви е приятно.

— Не е — увери я Типтън. — Хич не ми е приятно.

— Всеки би се чувствал така.

— Щеше да е доста по-различно, ако ставаше дума за някое малко човече с черна брада. А това лице е нещо ужасяващо.

— Но нали не сте го виждал от първата вечер, която прекарахте тук?

— Не.

— Това е добре.

Типтън попита какво иска да каже с фразата „Това е добре“, а тя отвърна, че имала намерение да предложи теорията, че чудото си е стегнало багажа и е отишло по дяволите. Тук Типтън се поколеба. Не е ли по-вероятно, възрази той, само да се спотайва и да дебне момента? Не, отвърна Прудънс, според нея му е писнало от вечната боза на Типтън и си е върнало членската книжка, така че няма никакъв риск да се подкрепи — разбира се, умерено — в името на любовното обяснение.

Тя говореше толкова авторитетно, като човек, който знае много за лицата-фантоми и тяхната психология и думите й вляха кураж у Типтън. Когато се изправи, устните му бяха свити в решителна, смела гримаса.

— Добре — заяви той. — Ще гаврътна едно.

Не го сподели с Прудънс, но това, което му помогна да събере кураж, беше мисълта за бързината, която е от особена важност в такива моменти. Беше получил уверението, че Вероника Уедж още въздиша по оня акробатически трик с вилицата и чашата за вино, но като здравомислещ млад мъж, на него му бе ясно, че славата от разни акробатически трикове не е вечна. Още повече трябва да се има предвид заплахата от Фреди. Малката му приятелка беше отхвърлила идеята за някаква закачка между Вероника Уедж и тази видна англо-американска змия, но макар за момента да бе убедителна, съмненията отново се завръщаха и той твърдо вярваше, че трябва да си опече работата преди бившият му приятел да се върне и да поднови зловещото си ухажване.

— Ако ме извините — каза той, — ще отскоча до стаята. Там имам… Не, по дяволите, нямам.

— Какво щяхте да кажете?

— Бях започнал да казвам, че там имам една бутилка. Но си спомних, че я дадох на лорд Емсуърт. Нали разбирате, когато видях лицето през прозореца, реших, че е по-добре някой да се погрижи за нея, вместо мен. Срещнах Негова светлост да отива към стаята си и му я дадох.

— И сега е в стаята на чичо Кларънс?

— Така мисля.

— Ще ида да я взема.

— Създавам ви много проблеми.

— Ни най-малко. Тъкмо щях да почиствам спалнята на чичо, защото свърших с кабинета му. Ще донеса бутилката във вашата стая.

— Дяволски мило.

— Нали човек трябва да помага на другите? — отвърна Прудънс с оная тиха ласкава усмивка, с която Флорънс Найтингейл^[1] се е навеждала над болничното легло. — Мисля, че това е единственото стойностно нещо в живота — да помагаме на ближния си.

— Бих желал да мога да направя нещо за вас.

— Можете да ми дадете нещо за благотворителната разпродажба.

— Разчитайте на царско дарение. А сега се качвам в стаята си. Ако нямате нищо против, свържете се с мис Уедж и й кажете да бъде зад рододендроните след около двадесет минути. Като ми донесете бутилката, можете да оставите другото на мен.