П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (10)

IV

Да се каже, че сърцето на жив човек спира да бие, е физиологически неточно. Сърцето не може да спре да бие. То продължава да си върши работата, независимо от чувствата на собственика му. Сърцето на Типтън, макар че той едва ли би повярвал, ако някой му го кажеше, продължаваше да бие. Но чувството, че е решило да стачкува, беше невероятно силно.

Очите му изскочиха като на охлюв и отново, както и в „Бариболт“, в ума му се прокрадна мисълта, че Е. Дж. Мъргатройд, макар да не става за компания в нощен гуляй, си го бива като оракул. Тайнствен, такъв го виждаше сега Типтън с тази негова дарба да предсказва бъдещето. За около тридесет секунди отношението му към Е. Джимпсън беше като това на дивак, благоговеещ пред лечителя на племето. Ето защо може да ви се види странно, че само след няколко минути той отново се беше върнал към предишното си мнение, че мъдрецът от „Харли стрийт“ е един никаквец, балон под налягане и празноглав бърборко.

Това, което се случи, бе, че в края на въпросните тридесет секунди Типтън затвори очи, брои до сто и пак ги отвори. И когато го направи, от лицето нямаше и следа. Стопило се беше яко дим.

По вените му се разля дълбоко облекчение, придружено с гореспоменатите сурови мисли по отношение на Е. Дж. Мъргатройд. Отново се намери напълно задоволително обяснение за цялото неприятно преживяване. Разбра какво може да се е случило. Явно епизодът в „Бариболт“ го бе засегнал повече отколкото предполагаше, предизвиквайки форма на авто-хипноза и превръщайки го в жертва на всеки светлинен трик. Настроението му, което беше паднало, хвръкна в небесата. Вече не се чувстваше като парцал и сърцето му отново олекна. Свеж и бодър, облян в слънчева светлина, той пристъпи към бара и започна преговори с човека зад него.

Докато отпиваше от втората чаша, спомена на бармана, че след малко трябва да е в гражданското на Брамптън роуд и ще бъде благодарен на съвет от страна на някой любезен лондончанин как да стигне до там. С помощта на една черешка и две бъркалки за коктейл барманът му показа как да намери пътя. Типтън му благодари с оная лъчезарна усмивка, с която печелеше симпатиите на всички тази сутрин, и излезе, като крепеше на дланта си и черешката, и бъркалките за коктейл.

По същото време Бил, който дори и след освежителните глътки не можа да се пребори с нервите си, беше излязъл на улицата и крачеше трескаво надолу-нагоре по Брамптън роуд; В един момент погледна часовника си и реши, че е време да тръгва за гражданското и да се паркира в чакалнята. Не биваше Прудънс да пристигне първа и да открие, че го няма. И той тутакси се обърна на изток.

Резултатът бе, че се изпречи в цял ръст в полезрението на Типтън, който вървеше на запад и тъкмо се канеше да завие по Бомант стрийт. Сърцето на последния изпълни двойно салто мортале и отново като че спря. Прилагайки старата изпитана тактика, Типтън затвори очи. Историята се повтори. Когато ги отвори, лицето се беше стопило.

Преди няколко минути подобен епизод би го окуражил и би успокоил опънатите му нерви, но сега не му донесе никакво облекчение. Стана му ясно, че това лице, което се появи така внезапно в неговия живот, е като вода между пръстите — виждаш го и не можеш да го хванеш, но винаги знаеш, че е някъде наоколо и само се спотайва зад ъгъла. За пореден път то се беше изпарило без следа, но какво им е хубавото на лицата, които се изпаряват без следа, ако само след пет минути ще цъфнат отново. Изясни му се един съществен факт — дори и да не знаеше как точно ще продължи играта на жмичка с това ужасяващо лице, едно беше сигурно: от днес нататък то ще бъде негов постоянен спътник. Накратко, беше го пипнало онова, което предрече докторът.

Завладя го самосъжалителната мисъл, че е станал жертва на голяма дискриминация. Онзи аристократ, за който му спомена Е. Дж. Мъргатройд, изглежда се беше докарал до същото състояние, както и той, но поне се бе отървал с дребно човече с черна брада, явление, което се струваше на Типтън по-леко поносимо. Имаше чувството, че с времето едно дребно човече с черна брада може и да се превърне в домашен любимец, но това лице, което започна да го преследва, бе съвсем друга работа. Сега вече се почувства много нещастен и отчаян и като претегли всички факти, най-доброто, което му се стори, че може да направи, бе да отиде да погледа патиците на Сърпънтайн^[1]. Гледката на тия симпатични птици винаги му действаше като успокоително в напрегнати моменти, уталожваше възбудата му и му вдъхваше нов живот и кураж. И наистина, има нещо много спокойно в една патица. Каквито и земетръси и катаклизми да спохождат широката публика, тя остава сдържано настрана и продължава да си бъде патица.

Като приведе в действие решението си, Типтън навлезе в парка и след кратко общуване с ятото, покрило водната шир, се върна да продължи издирването на улицата с гражданското. Без затруднение намери и нея, и гражданското, след което влезе в чакалнята. Тя представляваше малко задушно помещение, в което имаше само един млад мъж, як като канара, седнал като препариран с оцъклени напред очи — маниер обичаен за младите мъже в сватбения им ден. Беше обърнат с гръб към Типтън и на последния му се прииска да го потупа по рамото и да го посъветва да бяга, докато още може.

Като пристъпи напред, за да го стори, младият мъж извърна глава.

Следващото нещо, което Типтън осъзна, като дойде на себе си, беше, че е вън на улицата и че му говори глас, който звучи познато. Мъглата се разпръсна и тогава видя Фреди, който го гледаше укорително.

— Какво искаш да кажеш с това, че се чувстваш невероятно добре? — запита Фреди. — Никога не съм те виждал по-смачкан. Не беше такъв дори оная сутрин след запиването в „Сърдитото сирене“, когато метна рохкото яйце във вентилатора. Ти си луд, ако не дойдеш в Бландингс, Типи.

Типтън Плимсол протегна трепереща ръка и го потупа по рамото.

— Всичко е наред, Фреди, приятелю. Идвам в Бландингс.

— Наистина ли?

— Точно така. Колкото се може по-бързо. И ще се радвам, ако се погрижиш докато съм там да не ми се сервират алкохолни течности от никакъв характер. Говоря сериозно, старче. Видях светлината — той спря за секунда и потрепера силно при спомена какво още беше видял. — А сега ме извини. Трябва да отида и да погледам патиците на Сърпънтайн.

— Защо ти е притрябвало да гледаш патиците на Сърпънтайн?

— Има моменти в живота на човека, приятелю — каза мрачно Типтън, — когато той трябва да отиде при патиците на Сърпънтайн. Колкото до нашия обяд, отмени го. Ще обядвам кротко в „Бариболт“ със сухар и чаша мляко. Ела да ме вземеш с колата, като се приготвиш — допълни Типтън и отмина с наведена глава.

Фреди проследи печалната фигура с недоумяващо око зад монокъла, докато изчезна зад ъгъла. После се обърна и влезе в гражданското, където Бил все още седеше като препариран и зяпаше в нищото.