П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (12)

VI

Когато двама души са заклещени в ограничено пространство, обикновено се случва така, че социалните бариери падат и накрая непознатите започват да стават приятели. Работата на бившия крал на Занзибар като посрещан на гостите пред хотела беше отговорна и бляскава, но когато бизнесът не вървеше, животът му започваше да става скучен и в такива моменти предразсъдъците му срещу другаруването с пролетариата отслабваха.

Ето защо не му трябваше много време да си затвори очите за провисналите панталони на Бил и вече му говореше за хубавия ден, а Бил, чиято нужда от човешко съчувствие се бе изострила до крайност, отговаряше, че денят може и да е хубав, що се отнася до метеорологичните условия, но по отношение на някои други съществени аспекти, далеч не беше идеален.

Той попита бившия крал дали е женен, а бившият крал му отвърна, че е женен. Бил тогава му каза, че сега и той трябвало да е вече женен, но булката не дошла, а бившият крал отвърна, че такъв късмет се случва веднъж на сто години. И Бил тъкмо питаше бившия крал какво според него е забавило годеницата му, а бившият крал се канеше да се обзаложи на пет кинта, че я е сгазил камион, когато дофуча едно такси и стовари Фреди. Лицето му беше сериозно. Той хвана Бил за лакътя и го дръпна настрани. Бившият крал, изумен, че последният може да е близък с толкова добре облечен господин, засука замислено мустаците си, измърмори едно: „Да му се не види!“ и продължи да си стои.

— Е? — попита Бил, като стисна ръката на Фреди.

— Ох! — изпъшка Фреди, гърчейки се като змия, подложена на мъчение. Мъже с мускулите на приятеля му обикновено стискат като с крокодилска челюст, когато са развълнувани, а разговорът с бившия крал определено беше развълнувал Бил.

— Видя ли я?

— Не — каза Фреди, като търкаше нежно ръкава си. — И ще ти кажа защо, Не си беше вкъщи.

— Не беше вкъщи?

— Не беше.

— Тогава къде е била?

— Хвърчала е с такси към гара Падингтън.

— Но защо, за бога, ще й трябва да ходи на Падингтън?

— На нея не й е трябвало. Била е изпратена с окови на ръце и под надзора на един строг иконом, който бил инструктиран от леля ми Дора да я натовари на влака в дванадесет и четиридесет и две за Бландингс. Факт е, Мазол, бедни ми друже, че ти сам си си оплел конците. Един умен мъж не би й се обаждал по телефона, за да я нарича „зайче на моите мечти“, или ако реши да го направи, би взел елементарни мерки да се увери, че говори на нея, а не на майка й.

— О, боже мой!

— Естествено у леля Дора се появили подозрения. Когато разпитала Прудънс, тя се държала потайно и уклончиво и в резултат леля Дора потърсила съвета на още по-голям цербер от нея самата — леля ми Хърмион, която сега е в Бландингс. Леля Хърмион се обадила рано тази сутрин и я посъветвала да изчака, докато Прудънс изведе кучетата на сутрешната им разходка. Тия кучета — вметна Фреди — имат рахит, или ще го хванат, ако продължат да се тъпчат с „Храна за кутрета на Питърсън“. Да го знаеш от мен, Мазол, „Храна за кутрета на Питърсън“ не съдържа нито един от жизнено важните… Ох!

Той спря и освободи ръката си от стоманените пръсти, които отново се бяха забили в нея.

— Продължавай, дявол да те вземе! — изхриптя Бил с треперещ глас.

Молбата му прозвуча толкова застрашително, че Фреди, който едва се беше докоснал до темата за отвратителния боклук на Питърсън, реши да отложи речта си за по-подходящ момент. Събеседникът му приличаше на сприхава и неспокойна горила, която пазачът дразни с банан под носа. Фреди не би се изненадал много, ако го видеше да се бие по гърдите с юмруци.

— Разбира се, разбира се — каза той миролюбиво. — Разбирам те. Искаш фактите. Тогава, с две думи, леля Хърмион посъветвала леля Дора да изчака, докато Прудънс излезе с гадинките и после да разрови нещата й за възможна кореспонденция. Тя го сторила и скоро попаднала на златна мина — купчинка от около петдесет писма от теб, кое от кое по-страстни, завързани с панделка. По-късно Пру била въртяна на шиш, докато признае за вас двамата, а последвалият разпит изтръгнал признанията, че ти не си от притежателите на синя кръв и дебел джоб. Десет минути по-късно започнали да стягат багажа й — леля Дора надзиравала, Пру плачела горко.

Бил се хвана за косата. Тя беше твърде къса като за художник, но един решителен мъж може да се хване за всичко, което поне мъничко стърчи.

— Плачела? Да можех да удуша тази твоя леля Дора!

— Леля Дора е костелив орех — съгласи се Фреди. — Но трябва да видиш леля ми Констанс, леля ми Джулия и леля ми Хърмион, за която ти споменах преди малко. Сега Пру пътува към нея. Налага се да поясня, че младото поколение на нашето семейство винаги заминава на заточение в Бландингс, когато се влюби в погрешен партньор. Това е нещо като Дяволския остров^[1]. Имам чувството, че беше вчера, когато се опитвах да успокоя братовчедката Гертруд, затворена в карцера заради желанието си да се ожени за енорийски свещеник. Аз самият щях да бъда изпратен в Бландингс, когато излизахме с Аги, ако случайно вече не бях там. Да — въздъхна Фреди, — натикали са малката Прудънс в тъмницата и ти сигурно се питаш какво ще правим сега.

— Да — точно този беше въпросът, който занимаваше Бил в момента. Той погледна приятеля си с надежда, като че очакваше някаква веща стратегия, но Фреди поклати глава.

— Не ме гледай по този начин, Мазол. Нищо конструктивно не мога да предложа. Караш ме да се чувствам така, както моят тъст ме кара да се чувствам на съвещание. Разбира се, ти не го познаваш. Прилича на римски император и обича да тропа по бюрото и да реве: „Давайте, давайте, чакам предложения.“ А пък аз рядко имам такива. Сега обаче успях да направя нещо. Спомних си Пру да ми казва, че си кръщелник на чичо Гали, затова спрях таксито и му се обадих да дойде тук. Ако някой може да измисли правилна линия на действие, то това е той — човек изключително изобретателен и мъдър. Ще се появи скоро. Всъщност — каза Фреди, когато до тях изскърцаха спирачки — ако не се лъжа, Уотсън, ето го и нашият клиент.