П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (27)

II

По време на тези периодични визити в Замъка Бландингс настроението на Почитаемия Галахад Трийпуд, както вече казахме, беше като на някой благонравен монарх, завърнал се на обиколка из царството си след дълги години бойни подвизи срещу мохамеданите оттатък океана. И като такъв той искаше да вижда само усмихнати лица наоколо. Ето защо покрусата на младежа, когото току-що бе оставил, му направи дълбоко впечатление. Той все още размишляваше върху нея и търсеше отговор, когато се натъкна на полковник Егбърт Уедж, излязъл на слънце в розовата градина.

— Кажи ми, Егбърт, какъв ли може да е един висок, слаб младеж?

Полковник Уедж съвсем правилно отвърна, че може да е всякакъв — освен, разбира се, нисък и дебел. Гали постави въпроса по-ясно.

— Тъкмо говорих с него в малката пушалня. Висок, слаб младеж с очила с рогови рамки. Ако не се лъжа, американец. Странно, напомни ми за един човек, когото познавам от Ню Йорк. Висок, слаб, млад, навъсен като кисела ябълка и с рогови рамки колкото тигани.

Веждите на полковник Уедж се сключиха. Без никакво затруднение можеше да идентифицира въпросния субект.

— Това е един младеж на име Типтън Плимсол. Фреди го доведе. И ако ме питаш, трябвало е да го заведе в някоя лудница, а не в Замъка Бландингс.

После се почувства длъжен да добави:

— Не че има някаква разлика.

Това име явно беше извикало някакви спомени у Гали.

— ТИПТЪН Плимсол? Знаеш ли случайно дали има нещо общо с една верига магазини в Америка?

— Дали има нещо общо? — полковник Уедж беше силен мъж, затова не изстена глухо, а само сгърчи лице от болка. — Фреди казва, че на практика я притежава.

— Значи затова ми се видя познат. Трябва да е племенникът на стария Чет Типтън, този, за когото ти говорих. Май Чет споменаваше нещо за племенник. Един от най-добрите ми приятели там — обясни Гали. — Вече не е жив, горкият, но докато дишаше, нямаше равен на него, особено ако трябва да се надприказва някой шофьор на такси. Имаше една особеност. Беше фрашкан с пари, но обичаше да си пийва на аванта. Това му беше единствената икономия и си беше изработил много хитра система. Отива в някоя кръчма и споменава уж случайно пред бармана, че е болен от шарка. Барманът хуква на улицата заедно с клиентите и ето ти го Чет — сам с всички бутилки и свободен да действа. Колосален мозък! Значи младият Плимсол е племенник на Чет, а? В името на старата си дружка съм готов да обичам младежа като свой син. Защо се е разкиснал така?

Полковник Уедж направи отчаян жест.

— Един Господ знае. Това момче е затворена книга за мен.

— А защо казваш, че е луд за връзване?

Накипелите чувства на полковника се изляха в такова гръмовно пръхтене, че една пчела, кацнала на близкия лавандулов храст, се катурна назад и смени работното си място.

— Защото трябва да е напълно и тотално луд. Това е единственото обяснение за неразбираемото му поведение.

— И какво прави? Хапе хората по краката?

Полковник Уедж се зарадва, че е намерил ухо, на което да довери историята на голямата мъка, отровила неговия, живота на жена му и този на дъщеря му Вероника. Разказът се лееше придружен с жестове, и докато стигне до финалния необясним епизод с отсъствието на Типтън зад рододендроните, Гали вече клатеше глава в знак на загриженост.

— Това не ми харесва, Егбърт — каза той мрачно. — Звучи ми неестествено и налудничаво. Ами че ако старият Чет знаеше, че зад рододендроните има момичета, щеше да се втурне с главата напред. Ако има нещо вярно в теорията за наследствеността, не мога да повярвам, че този, който се е опъвал при въпросната ситуация, е истинският Типтън Плимсол. Тука има нещо гнило.

— Хм, не знам — каза унило полковник Уедж. — Но мога да ти кажа, Гали, че е дяволски неприятно за един баща да гледа как единственото му дете бавно вехне с разбито сърце. Снощи на вечеря Вий отказа втора порция печена патица с грах. Това да ти говори нещо?