П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (23)

III

Когато след около половин час Типтън Плимсол зае позиции на определеното място, у него не се забелязваше нищо от предишната плахост и липса на решителност. Напротив, беше наперен и уверен. Елексирът, който течеше по вените му, беше дал на целия му организъм оня подтик, от който организмът на всеки любовник има нужда, когато смята да сграбчи момиче в прегръдките си и да му каже: „Ти си жената на моя живот!“. В бързия поглед, с който удостои рододендроните, имаше намек, че те знаят какво могат да очакват от него, ако се опитат да му изиграят номер. Типтън си оправи връзката, изтупа една прашинка от ръкава на сакото си и се замисли върху идеята да замени „Жената на моя живот!“ със „Спътнице в моя живот!“, но го отхвърли като звучащо твърде туристически.

Пещерният човек, изпробвайки тежестта на соната си, преди да разкрие любовта си към избраното момиче, би стиснал ръката на Типтън и би го приветствал като побратим. И все пак, би било изопачаване на фактите, ако кажем, че под сърцатата външност не се спотайваше известно безпокойство. Макар че се чувстваше повече като някоя бурна природна стихия, отколкото като обикновен човек с очила с рогови рамки, Типтън не можеше да забрави, че е хвърлил предизвикателство към онова ужасяващо лице. На далеч по-малки провокации в миналото то беше отвръщало с мигновен контраудар, а окуражителните думи на Прудънс не бяха изтрили докрай тревогата, че ей сега няма да се появи на поста си. А ако го стореше — шат на всички внимателно обмислени планове. Човек не може да проведе успешно една такава деликатна операция като предложение за женитба, когато във врата му дишат призрачни лица. В този момент, повече отколкото във всеки друг, беше особено важно да остане насаме с обожавания обект.

Но минутите минаваха, нищо не се случваше и надеждата пусна филизи. Опитът му с лицето го беше научил, че то залага на бързото обслужване. Онзи ден в спалнята, например, едва беше отпил, и ето ти го проклетото — веднага влезе в действие. И в другите случаи не беше по-малко експедитивно. Типтън не можеше да не отчете, че сегашната туткавост на мъчителя звучи обещаващо. И тъкмо беше решил, че ще си даде още няколко минути, преди да прегърне теорията на Прудънс, че лицето е излязло в пенсия, когато едно остро изсвирване зад гърба му го накара да се огледа. И този поглед сложи край на всичките му надежди — от другата страна на главната алея, преграждайки изгледа към поляната, имаше една туфа преплетени храсти. И там, зад клоните им, дебнеше то. Този път носеше някаква брада асирийски тип, като че ли тъкмо се връщаше от бал с маски, но това не попречи на Типтън да го разпознае. Дълбоко отчаяние легна като воденичен камък на раменете му. Вече беше безполезно да чака Вероника и да приведе в изпълнение плана на Прудънс. Знаеше си силите. С разни зловещи лица, втренчени присмехулно в него, беше абсолютно неспособен да протегне ръце и да сграбчи любимото момиче. Той се обърна на пета и закрачи надолу по главната алея. Свиркането продължи и му се стори, че дочу едно „Хей!“, но не се обърна. Ясно беше, че не може да избегне появата на лицето, но имаше някакво слабо утешение в това, че поне може да му обърне гръб.

И тъкмо се беше изгубил от поглед, когато откъм къщата с радостна стъпка се появи Вероника Уедж. Последните няколко дни тя прекара в недоумение и тъга, също както и родителите й, заради явно влюбения ухажор, който след едно обещаващо начало бе забавил темпо. Онази разходка на терасата под лунната светлина я бе оставила с впечатлението, че е намерила своя спътник в живота и че я очакват изключителни събития още на следващия ден. Но той беше дошъл и отминал, както и още други дни след него, а Типтън продължаваше да се държи странно сдържано. Меланхолията вече я бе обгърнала тотално, когато се появи Прудънс със своята невероятна новина, че той иска да се срещнат зад рододендроните.

Вероника Уедж, както вече се каза, не бе особено интелигентно момиче, но ако не й се дава зор и й се отпусне малко време, беше способна на логическо разсъждение. Тази покана, рече си тя, може да значи само едно. Мъжете не се срещат току-така с момичета зад рододендроните. Мъж, който кани момиче на среща зад рододендроните, е мъж, който възнамерява да не се ослушва повече, а да пристъпи към същността. Или поне така разсъждаваше Вероника Уедж. И сега, като бързаше към уреченото място, душата й ликуваше, бузите й горяха, а очите й хвърляха искри. Ако би я видял някой фотограф, би надал възторжен вик.

След няколко секунди оживлението й видимо спадна. Като пристигна зад рододендроните и установи, че там е сама, я обхвана чувство на разочарование и подтиснатост. Спря и се огледа. Видя много рододендрони, но не и Плимсол, и тази липса я озадачи.

И все пак не й беше дадена възможност да се замисли, защото в този момент осъзна, че в края на краищата не е сама. До ушите й стигна едно изсвирване и някакъв глас произнесе „Хей!“. Като предположи, че това е липсващият Ромео и чудейки се защо е избрал да постави такова прозаично начало на поетичната сцена, тя припна по посока на звука. И като го стори, изведнъж се сепна, опулена и ужасена — от гъстака на храстите от другата страна на алеята се подаваше едно лице с очи вперени в нейните.

— Олеле! — писна тя и се дръпна назад.

Бил Листър, най-милият и най-благородният сред мъжете, би се натъжил, ако можеше да прочете в хубавата й главица заглавието от сутрешния брой „Световни новини“ — ДЕМОН РАЗПАРЧЕТОСВА КРАСИВА ДЕВОЙКА. Погълнат от мисълта за бележката, която искаше да предаде на любимата, той бе забравил какъв ужасяващ вид придава на честните му черти асирийската брада. Дори и гладко избръснат, Бил си оставаше, както вече казахме, не по вкуса на всеки. А така, както надзърташе иззад брадата на Фрути Бифън, представляваше гледка, от която даже на Жана д’Арк би й прилошало.

Но той беше подценил този факт. Всичко, за което мислеше, бе че най-накрая се е появил някой, който може да му услужи и да стане негов пратеник. Първоначалното му намерение бе да повери бележката на високия младеж с очилата с рогови рамки, който стоеше до рододендроните преди малко. Беше го видял да идва по алеята и си помисли, че има вид на симпатяга, който ще бъде очарован да свърши едно добро дело. Затова забърза през поляната, за да го причака. А оня тип само го бе изгледал хладно и бе отминал. Внезапната поява на Вероника няколко секунди по-късно му се видя като манна небесна. Девойките, помисли си той, имат по-нежни сърца от мъжете с очила с рогови рамки. Бил беше престанал да се надява на среща със самата Прудънс. Ако тя се разхождаше някъде из околностите на Замъка Бландингс, то очевидно те не бяха ония, които той бе избрал. А пък и бележката казваше нещата много по-ясно и красноречиво, отколкото би могъл да разчита, че ще го стори езикът му. Знаеше си, че не го бива много в устата.

Бил нямаше нищо против да разбере името на появилото се момиче, защото имаше нещо грубо в това „Хей!“, но май не се сети за друг начин да започне разговор, затова повтори обръщението, като този път се измъкна от шубрака и тръгна към нея. За беда, обаче, трябваше да се намери един корен в пръстта, който да го спъне и той политна напред с разперени ръце и пръсти, търсещи опора във въздуха. Това бе последното нещо, което би могло да възвърне разклатения вече дух на Вероника. Със седмици да беше репетирал, пак нямаше да изиграе по-реалистично и убедително ролята на демона, в момента в който започва да разпарчетосва красива девойка.

УЖАС В ЗАМЪКА БЛАНДИНГС, представи си утрешния вестник Вероника, бледнееща изпод ружа „Розова пъпка“. ОБЕЗОБРАЗЕНА ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ. ОБЕЗГЛАВЕНОТО ТЯЛО НАМЕРЕНО В РОДОДЕНДРОНИТЕ.

Макар и дъщеря на войник, Вероника Уедж не беше героиня. На нейно място други по-безстрашни войнишки дъщери можеха да останат твърди и само да вдигнат вежди с едно хладно „Сър?“, но тя се паникьоса. Парализираните й долни крайници се размърдаха и тя препусна по алеята като хрътка, надушила дивеч. Чу тежки стъпки след себе си, после те спряха. Най-сетне наближи избавлението, т.е. къщата където майка й се разхождаше на терасата. Вероника се хвърли в прегръдките й с ужасени писъци.

А Бил се върна на поляната. Има моменти в живота, когато всичко е срещу теб, а този момент бе точно такъв и затова той се почувства подтиснат и обезверен. Скъпата му дружка Фреди беше говорил за тайната бележка, като че ли това е най-лесната и проста задача на света. А започваше да става ясно, че трябва да бъде цял Макиавели, за да я осъществи. Всеки момент някой обвинител можеше да се изправи насреща му и да го уличи, че не е истински градинар, а само бледо копие. Точно тази сутрин бе решил, че моментът е дошъл, когато лорд Емсуърт взе че довтаса и го заговори надълго и нашироко за цветя, за които той не бе и чувал. Вярно, беше отбил атаката с няколко майсторски „Да, м’лорд“ и „О, м’лорд“ и едно вдъхновено „А-а, това си-с-с-с-сигурно е та-т-т-т-така, м’лорд“, като остави на събеседника си останалите реплики. Но можеше ли това да се повтори отново без да се стигне до катастрофа? Познанството му с деветия граф Емсуърт, макар и кратко, го остави с впечатлението, че умът на последния не е остър като бръснач, но няма ли дори и той при втора среща да се досети, че този градинар е доста странен и да сметне, че препоръките му имат нужда от проверка?

Наложително беше — при това преди заник слънце — да намери някой любезен съучастник, който да занесе бележката на Прудънс. Грешката му дотук бе, че се стремеше да вербува разни очилати гости на Замъка, които едва го поглеждат и отминават, или пък невротични дами от висшата класа, които хукват като зайци, щом ги заговори. На него му трябваше, сега чак го разбра, пратеник от по-долните стъпала на социалната стълбица, на който да представи случая като търговско предложение — някой от кухненската прислуга, както каза Фреди, който би бил очарован да свърши работа за две-три монети. И тази мисъл тъкмо се бе появила в главата му, когато съзря на поляната трътлеста женска фигура, вероятно на готвачката, устремена към него. Това беше толкова очевидно, че сърцето му подскочи, като че ли е видял дъга в небето. Като стисна бележката в едната ръка и два шилинга и половина в другата, той забърза да я посрещне. Само преди малко си беше представял, че Господ му праща на помощ Вероника Уедж. Сега правеше същата грешка по отношение на нейната майка.

Грешката, в чийто плен беше попаднал, съвсем не бе необикновена. Почти всеки, който за пръв път виждаше лейди Хърмион Уедж, я вземаше за готвачка. Това, което Бил оцени неправилно, бе, че въпросната персона е мила готвачка, сърдечна и отзивчива готвачка, която ще подскочи от радост, ако й се удаде възможността да подпомогне един влюбен в неволя. Бил не забеляза, че изражението й бе като на разярена готвачка, чиито най-съкровени чувства са били накърнени и която възнамерява да разнищи нещата без отлагане.

Обилно наквасените в сълзи излияния на дъщеря й бяха изпълнили гърдите на лейди Хърмион Уедж с толкова бурни антибрадоградинарски чувства, че тя за малко не се задуши. И най-кротката майка би се възмутила, ако някой градинар погне детето й, а тя съвсем не беше кротка. Като наближи Бил, лицето й беше огненочервено, а от устата й напираха толкова много гневни думи, че трябваше да спре, за да избере с коя да започне.

И точно по време на тази пауза Бил напъха в ръката й бележката и двата шилинга и половина, молейки я да прибере второто, а първото да даде тайно на мис Прудънс Гарланд и да внимава — това го подчерта — да внимава лейди Хърмион да не види.

— Тази е от най-страшните — рече Бил. — Истинска хиена и то от най-кръвожадната порода. Но ти сигурно я знаеш — добави той съчувствено, защото се сети, че доблестната душа пред него трябва да е имала много битки за препечените филийки и ястията с демоничната леля на Пру.

Някаква странна строгост се появи в погледа на лейди Хърмион.

— Кой си ти? — попита тя с нисък, хрипкав глас.

— О, всичко е наред — каза Бил успокоително. Още повече я харесваше заради тази нейна тревога за благоприличието. — Няма нищо нередно. Името ми е Листър. Мис Гарланд и аз сме сгодени. А проклетата Уедж я пази под ключ и следи всяка нейна стъпка. Не жена, а дявол. Ако има нужда от нещо, то е една лъжица арсеник в супата колкото може по-скоро. Предполагам, не можеш да се погрижиш за това? — добави той ведро, защото сега, когато нещата бяха потръгнали, се чувстваше много, много весел.