П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (31)

VI

Едно момиче с добре развити дробове не може да извика „ИИИИИИИИИИИИИ!!!“, изпълвайки ги докрай, при това ако се намира на втория етаж на провинциално имение по време на тихите часове след поглъщането на обяда, без да привлече вниманието и интереса на околните. В случая следобедът беше толкова приятен, че повечето обитатели на Замъка Бландингс бяха на открито — Гали например, след това полковник Уедж, Прудънс, а също и Фреди, на когото билярдната се стори задушна и отиде до оборите да погледне колата си. Но лейди Хърмион, която се намираше в гостната, чу вика съвсем ясно.

В момента, в който сънливият летен покой се разпадна с трясък на хиляди вибриращи парченца, лейди Хърмион четеше за трети път телеграмата, която току-що й беше донесена на сребърен поднос от Бийч, иконома. Подписана „Кларънс“ и изпратена от гара Падингтън в 12.40, тя гласеше: „ПРИСТИГАМ ЗА ЧАЯ С ХАНДЖИЙКАТА“.

Винаги когато лорд Емсуърт сътвореше телеграма на някоя ж.п. гара две минути преди потеглянето на влака, почеркът му, който и без друго не беше цвете, се превръщаше в драскулки, които биха представлявали голям интерес за някой професор по клинографско писмо. Пощенският служител на Падингтън, след като се взира достатъчно дълго в недоумение, замени на своя глава „прищипвам“ с „пристигам“, нещо от рода на „зайчаря“ със „за чая“, но последната дума съвсем му взе здравето. Виждаше му се нещо средно между „ханосер“, „холера“ и „ханджийка“. Първата отхвърли без да се двоуми, защото няма такава дума „ханосер“; втората — защото и без да е медицински експерт, му беше ясно, че лорд Емсуърт няма холера. Така че остана третата. Надяваше се, че ще означава нещо за получателя.

Само че се оказа твърде голям оптимист. Лейди Хърмион се пулеше слисана в посланието. Привидното значение — че главата на фамилията ще се появи за следобедния чай в компанията на особа с палто от тюленова кожа и празнична шапчица — беше абсолютно неправдоподобно. Съвсем различно би било, ако телеграмата беше изпратил брат й Галахад. Като се има предвид какъв е, напълно възможно бе да реши да се представи в Замъка Бландингс с някоя ханджийка, или даже комплект ханджийки и да каже, че са му били свидни дружки на младини, когато са ходели заедно на танци. Но не и Кларънс. Лейди Хърмион никога не си беше затваряла очите пред факта, че Емсуърт е твърде ексцентричен, но знаеше със сигурност, че не си пада по женските компании. Хич и да не се надяват разните ханджийки, на които им се иска да подишат чист въздух в провинцията, че могат да получат покана точно от него. И тъкмо когато се чудеше дали пък думата не би могла да е грешка от „херпес“, нещо, от което деветият граф от време на време се оплакваше, когато Вероника прозвуча в ефир.

Да опресним спомените на читателя в случай, че е забравил — това, което викаше Вероника бе „ИИИИИИИИИИИ-ИИИ!!!“ и веднага щом се увери, че главата й си е на мястото, лейди Хърмион усети със сърцето си, че нещо става. След моментното вцепеняване тя вече препускаше по стълбите със скорост съвсем не по-малко забележителна от тази, която преди малко бе демонстрирал Типтън. Би било твърде коравосърдечно от страна на една майка да си остане в гостната, когато детето й пищи „ИИИИИИИИИИ-ИИ!!!“ от втория етаж.

И тя все още не бе намалила оборотите, когато завиваше по коридора. В този момент видя вратата на Червената стая и удари рязко спирачките. Пред очите й се бе разкрила гледка толкова вълнуваща, така омайна и способна да разтупка майчиното сърце и да я накара да се преметне от радост в коридора, че за секунда се уплаши да не би да е мираж. Като премигна и погледна отново, лейди Хърмион се убеди, че не сънува.

Там, в другия край на коридора, един от най-богатите младежи на Америка притискаше дъщеря й до гърдите си и точно в този момент даряваше въпросната дъщеря с такава огнена целувка, която можеше да говори само за едно.

— Вероника! — извика тя. Някоя не чак толкова достолепна госпожа би извикала „Да живей!“

Типтън, който беше твърде зает, до този момент не знаеше, че не е сам с бъдещата си съпруга. Като се обърна, за да включи и бъдещата си тъща в разговора, първата му реакция, като на американски джентълмен, бе да й даде да разбере, че става дума за нещо сериозно, а не за някоя от ония разюздани сцени, които цензорите във Филаделфия изрязват от филмите.

— Всичко е наред — побърза да я увери той. — Ние сме сгодени.

Препускането по стълбите бе оставило лейди Хърмион без дъх и за известно време тя стоя ококорена и задъхана. Накрая успя да каже: „О, Типтън!“

— Вие не губите дъщеря си — допълни Типтън, който имаше време да си измисли хубава реплика. — Вие печелите син.

Всякакви съмнения, които може да е хранил относно мнението на най-заинтересованите кръгове за този романс, отпаднаха веднага. Беше от ясно по-ясно, че ситуацията такава, каквато я бе обрисувал, имаше пълното одобрение и подкрепа от страна на лейди Хърмион. Сега, когато си беше поела вече дъх, тя го целуна с такава нежност, която не остави никакво място за колебание.

— О, Типтън! — повтори тя. — Прекрасно. Сигурно си много щастлива, Вероника.

— Да, мамиччч-чко.

— Какъв чудесен подарък за рождения ти ден, скъпа — каза лейди Хърмион.

Думите й завариха Типтън Плимсол неподготвен. Той подскочи като че ли дузина лица се бяха изтъпанили пред очите му. Сега си спомни, че на закуска дочу, че някой си имал рожден ден, но беше толкова разсеян и мрачен, че не му дойде на ум на пита кой точно. Смътно си спомняше, че другите говореха за дребосъчката Прудънс.

Угризенията го пронизаха като нагорещени шишове. Струваше му се невероятно поради лошото си настроение да остане в неведение за този факт от първостепенна важност.

— Да пукна дано! — извика той ужасен. — Ти ли имаш рожден ден? А аз не съм ти приготвил подарък! Откъде мога да ти купя подарък?

— От Шрусбъри — отвърна Вероника. Милата тя — най-умееше да отговаря на такива прости и точни въпроси.

Видът на Типтън беше като на човек, който не го сдържа на едно място.

— За колко време се стига до Шрусбъри?

— Около четиридесет и пет минути с кола.

— Там има ли магазини?

— О, да.

— Бижутерийни магазини?

— О, да!

— Тогава бъди зад рододендроните след около два часа и очаквай хубав подарък. Отивам да задигна една кола. О, и още нещо — каза Типтън, спомняйки си един факт, който макар и по-маловажен от подаръците за любимото момиче, си заслужаваше да бъде споменат. — Там има една свиня.

— Свиня?

— Да, мамичч-чко, в спалнята ми има свиня.

— Не може да бъде — каза лейди Хърмион и можеше да упорства още дълго със скептицизма си, ако Императрицата не бе избрала точно този момент да подаде благата си учудена физиономия на вратата.

— Ето — рече Типтън. — Както казах, свиня.

После остави лейди Хърмион да се оправя — знаеше, че нещата не могат да бъдат в по-добри ръце — и полетя към оборите.

Фреди беше на двора и бърникаше нещо из двуместния си автомобил.

Ако действието се разиграваше в едно минало време, при това не много отдавна, и Типтън Плимсол видеше как Фреди си бърника в автомобила, той би изпъчил гърди и би отминал с леден поглед. Но сега, след като бе ухажвал и спечелил най-прекрасното момиче на света, се чувстваше омекнал и благоразположен. Вече беше изтрил името на младежа от списъка си със змиите и можа да го види такъв какъвто е — а именно невинен братовчед. Разбира се, по-късно ще трябва да се споразумеят относно навика му да раздава братски целувки на бъдещата мисис Плимсол, но засега нищо не засенчваше отношенията им. Изпълнен с най-чиста човешка сърдечност, Типтън отново видя в лицето на Фреди приятел и съмишленик. А когато човек е на седмото небе, първите, с които го споделя, са приятелите и съмишлениците. И без да губи повече време, той обяви голямата новина.

— Ехо, Фреди — каза му, — я познай? Аз съм сгоден!

— Сгоден?

— А-ха.

— За Вий?

— Разбира се. Току-що.

— Е, това се казва новина. Дай лапа, готин.

Усмивката му беше така сияеща, ръкостискането му толкова сърдечно, че и последните съмнения на Типтън се стопиха. От своя страна той отвърна със също толкова сияеща усмивка и жест, изпълнен с доброжелателство, което пък накара Фреди да реши, че това е то моментът да изпита съдбата и да спечели или загуби всичко.

Тук се налагаше малко неочаквана смяна на темата, но младият бизнесмен се чувстваше твърде напрегнат, за да приближава разговора до вълнуващия го въпрос на големи спирали.

— А, между другото, приятелю — започна той.

— Какво има, драги? — откликна Типтън.

— Има нещо, приятелю, което се канех да те питам от известно време — продължи Фреди, — но все забравях. Ще дадеш ли на веригата магазини „Типтън“ изключителни права за продажба на „кучешка наслада на Доналдсън“?

— Ама разбира се, драги — каза Типтън. — Аз самият щях да ти го предложа.

Задният двор се завъртя пред очите на Фреди. За момент той замълча, докато се пребори с чувствата. Вече формулираше наум телеграмата, която тази вечер ще изпрати в Лонг Айлънд Сити, за да уведоми тъста си за голямата победа, постигната в името на кучешките бисквитки. Представяше си как старецът отваря плика и му дръпва един кючек от кеф из целия офис.

— Друже — извика възторжено Фреди, — ти си върхът. Винаги съм го казвал.

— Така ли, приятелю?

— Разбира се. И се надявам да си много, много щастлив.

— Благодаря, друже. Я кажи, можеш ли да ми заемеш колата си? Искам да ида до Шрусбъри и да купя на Вероника подарък за рождения ден.

— Аз сам ще те закарам, приятелю.

— Много мило от твоя страна, драги.

— Няма нищо, няма нищо.

Фреди се намести зад кормилото и натисна газта с велурената си обувка. Мина му през ум, че всичко е прекрасно в този най-прекрасен свят.