Брайън Хейг
Тайно разрешение (8)

8

Имелда и помощничките й влязоха с танцова стъпка, понесли табли с пържени яйца, бекон и познатото акано на керемида. Тя отново беше в пълна бойна готовност, дребното й тяло беше напрегнато и готово за скок, а очите й се стрелкаха от Делбърт към Мороу в очакване на предизвикателството. Те не казаха нищо. Спогледаха се горчиво, после хванаха вилиците и ножовете си и веднага започнаха да се хранят направо от подносите с пълно безразличие. Имелда ги изгледа с присвити недоверчиви очи, за да се увери, че това не е някаква нова хитра тактика, която са измислили. Просто не разбираше. След един следобед, прекаран в лагер „Алфа“, дори най-големият шовинист по отношение на здравословната храна би осъзнал, че е вселенска глупост да се оплакваш от малко повече холестерол.

Когато англичаните за пръв път пристигнали в Ирландия, те оградили с много дълбок ров един замък в Дъблин и се нанесли в него, за да управляват страната. Нарекли въпросния ров Предела. Ирландците тогава били див и варварски народ и англичаните, които винаги са били известни със снобизма и снизходителното си отношение към останалите, просто седели в замъка и описвали нецивилизованата и сприхава природа на ирландците като нещо „отвъд Предела“. Е, ние току-що подробно бяхме огледали нещо, което беше много отвъд Предела.

Не можах да мигна почти през цялата нощ, докато един старец умираше от брутален, безсмислен побой, а едно малко момиче с изстинал поглед отново и отново изживяваше кошмарите в главата си и губеше живота си тихо, но мъчително. От тъмните кръгове под зачервените очи на Делбърт и Мороу заключих, че и те са имали среднощни посетители.

Най-сетне Имелда измърмори някаква неразбираема ругатня, за която от опит знаех, че представлява нещо като триумфален вик, и с трополене излезе от стаята, като без съмнение отиде да тероризира някой друг. Просто изпитваше биологична нужда да започва всеки нов ден, като подскача по главата на някого.

Тримата с Делбърт и Мороу поне вече разполагахме с някакъв морален компас, с който да се ориентираме в разследването. Убийството в такава ситуация най-вероятно не беше резултат от вродена злоба или безразсъдство. В Америка имаше много хора, които убиваха просто за да видят как ще се почувстват или като отмъщение за гадното си детство, или защото са видели нещо по телевизията, прочели са нещо в интернет или са чули нещо в текста на някое рап парче. Но когато деветима американски войници извършат ужасно дело на такова място, техните мотиви със сигурност са много по-сериозни. Все още нямахме точна представа какви са тези мотиви, но поне вече знаехме нещо за средата, от която са били породени.

— Мисля, че е време да се разходим до Италия, за да посетим нашите затворници. Според мен вече сме готови да започнем да разпитваме обвиняемите — обявих.

В ъгълчетата на красивите очи на Мороу се появиха няколко бръчки.

— Как ще подходим?

— Все още не съм решил — признах си във внезапен пристъп на несигурност.

Делбърт се оживи за пръв път, откакто се бяхме запознали, вероятно под влияние на моята нерешителност.

— Аз бих започнал с тримата старши офицери — обяви смело.

— И защо би го направил? — попитах.

— Защото ми изглежда най-вероятно командирите да са взели решението.

— А смяташ ли, че е най-вероятно точно те да проговорят?

— Според мен има само един начин да разберем — каза Делбърт.

— Прав е — намеси се Мороу. — Най-важното в това разследване е мотивът. Можем да разберем какъв е само от командирите.

Вече не можех да се сдържам.

— Това би било ужасна грешка — казах.

Мороу въздъхна.

— Останах с впечатление, че нямаш план.

— Промених решението си. Вече имам. Предлагам заедно да разпитаме Санчес, а после да се разделим.

— Добре — съгласи се Делбърт, очевидно приел факта, че всяко негово предложение ще бъде отхвърляно.

— А имаш ли идея за какво да ги разпитваме? — попита Мороу, като хитро избегна следващия ми капан.

— Всъщност да. Смятам, че още не е дошъл моментът да ги хващаме за гърлото. В този рунд искам просто да чуем тяхната версия за събитията.

Вечно полезната Имелда беше уредила полета ни още предишния ден. На пистата чакаше нов „С–130“, натъпкан до тавана с шумни войници и пилоти, които се готвеха да прекарат отпуската си в Италия. Когато тримата влязохме, в самолета изведнъж стана много тихо. Седнахме заедно и никой не ни обърна внимание по време на целия полет, с изключение на тежките убийствени погледи, които ни хвърляха.

За щастие полетът беше кратък. Едва час и половина по-късно се озовахме на едно модерно, гладко като стъкло летище в Северна Италия. Имелда се беше погрижила за военна кола, а шофьорът ни чакаше до сградата на летището. Не беше трудно да ни познае. Бяхме единствените хора от самолета, облечени с нови, неизбелели, колосани бойни униформи. Това е тъпото при адвокатите. Дори когато се опитваме да се слеем с тълпата, изпъкваме като въшки на чело.

Повозихме се десетина минути и стигнахме до малък хотел на три етажа, разположен на върха на хълм, откъдето се виждаха безкрайни равни поля, нашарени от миниатюрни хълмчета със замъци и крепости по тях. Като се има предвид, че бяхме в Италия, гледката беше адски романтична. Военновъздушна база „Авиано“, където държаха нашите заподозрени, беше на пет километра.

Делбърт и Мороу веднага измъкнаха екипите си за джогинг и хукнаха надолу по пътя. Бяхме се върнали в цивилизования свят и те възнамеряваха веднага да вземат мерки по отношение на въглехидратите и холестерола, които бяха погълнали заради Имелда. Аз пък си облякох бански и слязох до басейна. Обикновено разсъждавам най-добре на подобни места. С радост отбелязах, че покрай басейна са се изтегнали и няколко италианки с оскъдни бикини. Гледката определено обещаваше да подпомогне по-бързото ми възстановяване.

Внимателно бях проучил досието на капитан Тери Санчес, командира на екип „Алфа“, и всъщност с нетърпение очаквах да се запозная с него. Бях научил, че родителите му са кубински имигранти, част от приливната вълна, избягала от режима на Фидел Кастро, за да се установи в топлите градове в южната част на щата Флорида. Можех да направя някои предположения за характера му, защото повечето синове на подобни хора бяха отгледани като безупречни патриоти и научени да изпитват почти сюрреалистична омраза към Фидел, както и да се опитват да живеят според мачисткия морал на латиноамериканския свят. Не обичам стереотипите, но понякога вършат работа, особено по отношение на различните култури.

Санчес беше на трийсет и две и беше завършил държавния университет на щата Флорида. Беше влязъл със стипендията, отпусната от Корпуса за запасни офицери. В досието му имаше снимка за документи, на която стоеше мирно с напълно безизразна физиономия, облечен в парадна униформа — традиционната поза за военна снимка, защото армията не одобрява усмивките. Беше среден на ръст, с нормално телосложение, тъмна коса и очи, които ми се видяха тъжни.

Командирът на Санчес, полковник Смодърс, го беше описал като изключителен офицер. Въпреки това всички препоръки в досието му, включително и двете, подписани от Смодърс, го представяха като напълно средностатистически. Толкова по въпроса за искреността при официални разпити.

След като поседях край басейна около час, по пътя нагоре към хотела се зададоха двама димящи от пот бегачи, които отчаяно размахваха ръце и яростно тропаха с крака. Мороу беше на първо място и колкото по-близо идваха, толкова повече се размахваха ръцете на Делбърт, все едно се опитваше да се издърпа през въздуха, за да я настигне. Както казах, и двамата бяха с прекомерно развита спортна злоба и докато стигнат до моя шезлонг край басейна, вече се задъхваха като състезателни коне. Мороу беше с тесни найлонови шорти, с каквито се обличат бегачите, и ако трябва да бъда честен, стояха й като излети. Ако бях на мястото на Делбърт, просто щях да тичам точно зад нея през цялото време, защото гледката беше великолепна. Но това съм си аз. Делбърт е прекалено дисциплиниран за такива волности.

— Хубаво ли потичахте? — попитах.

— Аха — успя да каже Мороу. — Направо… пуф-пуф-пуф… страхотно.

Делбърт се беше навел с подпрени на коленете ръце и май се канеше да повърне.

— Ами ти, Делбърт? — попитах.

— Не… пуф-пуф-пуф… аз май… пуф-пуф…

— Ти май какво?

— Май разтегнах… пуф-пуф…

— А, ясно. Разтегнато сухожилие значи.

Реших да му спестя усилието, защото и без това нямаше да успее да го каже поне още няколко минути.

— Затова ли те изпревари Мороу, а?

— Пуф-пуф… аха…

Мороу не отговори, но изпъна рамене и направи твърде очевидно усилие да овладее дишането си. Отне й само шест-седем секунди, после остана напълно изправена и неподвижна. Предположих, че щом Делбърт, така или иначе, няма да й признае легитимна победа в състезанието, поне можеше да спечели рекорда по бързо възстановяване след него.

Погледнах часовника си.

— След трийсетина минути имаме среща с първия ни заподозрян.

Двамата поеха към стаите си, а аз се помотах още петнайсет минути край басейна, преди отново да се намъкна в униформата си.

Предварителният арест във военновъздушната база можеше да засрами и самата армия. Беше си почти луксозен хотел — с кабелна телевизия в килиите, индивидуални душове и тоалетни и чиста, модерна столова. Бях виждал армейски казарми за напълно невинни войници, които изглеждаха като запуснати бордеи в сравнение с този затвор.

Надзирателят, един пухкав майор от ВВС, ни посрещна, преди да ни разрешат да говорим със затворниците. Изглеждаше приятен, дружелюбен човек, а двойната му брадичка подскачаше, докато говореше. Имаше да ни каже много хубави неща за екипа на Санчес. Били пример за затворническо достойнство, много възпитани, много сериозни, много добри момчета.

Споделих, че изобщо не се съмнявам, че е разделил заподозрените след задържането им. Той отвърна нещо твърде неясно и веднага се опита да смени темата, така че застанах съвсем близо до него и пак го попитах:

— Затворниците са били разделени, нали?

Той каза „не“, разрешавали им да тренират заедно, а и прекарвали по три часа на ден в нещо като занималия. Попитах го кой идиот им е разрешил да се събират. Той силно се изчерви и отвърна, че тази привилегия била разрешена лично от командира на Десета бригада генерал Мърфи.

Едно от обвиненията срещу хората на Санчес беше за конспирация, а всеки специалист по наказателно право знаеше, че стандартната процедура в такива случаи е заподозрените да бъдат разделени, за да не могат да уточнят алибито си. Майорът от ВВС пък знаеше, че е нарушено много сериозно правило, и след като се изчерви още повече, ме попита дали искам да видя копието от заповедта на генерал Мърфи. Искаше да спаси собствената си кожа и да излезе чист от голямата каша, ясно. Отвърнах, че искам и още как, по дяволите, че искам да видя и оригинала, искам да го видя веднага след разпита и от този момент нататък прекратявам действието на тази заповед.

В действителност исках най-вече да наритам до смърт малкия пухкав майор от ВВС, който беше дал на Санчес и хората му цяла допълнителна седмица, през която алибито им да отлежи, така че работата ми да стане стотина пъти по-трудна.

Поканиха ни в една стая, в която да изчакаме. След около три минути въведоха капитан Тери Санчес. Беше облечен в бойна униформа, без окови или белезници. Сержантът от ВВС, който го придружаваше, дискретно излезе от стаята.

Санчес стоеше изправен като статуя до вратата, сякаш краката му внезапно бяха потънали в бетонния под. Изучаваше ни като лъвове, които са дошли да го разкъсат. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимката, а очите му бяха по-твърди, по-малко тъжни, почти безчувствени. Понякога обвинението в масово убийство оказва този ефект върху хората.

— Капитан Санчес, аз съм Шон Дръмънд, водещ разследването, а това са двамата ми помощници Джеймс Делбърт и Лиса Мороу. Моля, седнете.

Посочих му стола от другата страна на масата. Без да каже дума, той прекоси стаята и седна.

— Това е само предварителен разговор — уточних. — Съобщиха ни, че сте се отказали от правото си на него да присъства и адвокат. Вярно ли е?

— Точно така — каза той с малко неуверен глас.

— Как е семейството ви? — попитах, като се опитвах да го предразположа.

— Добре са.

— Разрешават ли ви да им се обаждате редовно?

— Достатъчно често.

— Как се отнасят с вас тук?

— Много добре, майоре. Престанете с тези глупости и давайте с въпросите.

Не изглеждаше ядосан, а по-скоро напрегнат — като човек, когото водят на бесилото и той не може да се насили да разменя любезности с тълпата.

Усмихнах се.

— Добре, да се захващаме за работа.

— Хубаво.

— Имаме няколко предварителни въпроса — обявих, като поставих диктофона на масата между нас. — Ако не искате да отговорите на някой от тях, можете да се въздържите. Но трябва да ви предупредя, че това е официално разследване и ако някое от твърденията ви по-късно излезе лъжливо, може да доведе до допълнителни обвинения.

Делбърт и Мороу ме изгледаха с изражения от типа „това пък що за тъпотия беше“. На човека срещу нас бяха предявени трийсет и пет обвинения в убийство, както и за множество други сериозни престъпления, а аз го заплашвах с дреболии.

По отношение на всеки друг те щяха да са прави. Но Санчес беше офицер от армията на САЩ и най-вероятно щеше да изпита известно напрежение от моето предупреждение. Офицерската чест продължаваше да се цени.

— Разбирам — каза той.

— Добре. Моля, започнете с точно описание на мисията на вашия екип, когато заминахте за Косово.

Той се наведе напред и здраво сключи ръце пред устата си. Всеки професионалист, който води разпити, може да ви каже, че това е един от най-характерните жестове на човек, който се кани да изтърси няколко опашати лъжи. Толкова по въпроса за предупреждението ми.

— Бяхме част от операцията „Ангел-хранител“. Групата от АОК, която обучавахме, беше изпратена на мисия в Косово. Нашата задача беше да ги придружим и да им окажем съдействие.

— Съдействие ли? Какво съдействие?

— Продължаване на обучението, помощ при планирането на операциите и други подобни.

— Не бяха ли достатъчно добре обучени, за да се справят сами?

— Не.

Извадих лист хартия от куфарчето си.

— Притежавам копие от доклада ви, с който оценявате косоварския отряд при завършването на обучението им. Това е вашият подпис, нали?

Посочих стегнатия, почти детски подпис в дъното на листа. Той едва го погледна.

— Да.

— Тук твърдите, че са били готови.

Той студено изгледа документа.

— Твърдях, че отговарят на минималните изисквания, за да бъдат квалифицирани като отряд от АОК.

— Но нещо в тези изисквания не е било както трябва.

— Да. Те са малко по-ниски от тези в нашата армия. Обучавахме ги точно толкова, че да ги убият — отвърна той с ясна горчивина.

Продължих въпреки всичко:

— В какви отношения бяхте с вашия отряд от АОК?

— Какво искате да кажете?

— Приятелски? Професионални? Лични? Служебни?

— Професионални.

— Бихте ли обяснили по-подробно?

— Наредиха ни да ги обучим и ние го направихме. Това ни беше работата и те бяха част от нея.

— Чувствахте ли лична отговорност към тях?

— Не. Това не е наша война, а тяхна.

— Добре казано — потвърдих. — Но все пак си мисля, че би било ужасно трудно да не започнете да храните някакви чувства към тях. Все пак сте живели и работили заедно, разговаряли сте за семействата си…

— Майоре, и двамата знаем какво се опитвате да постигнете.

— Какво се опитвам да постигна?

— Да докажете, че когато ги избиха като кучета, ние сме побеснели и сме отмъстили. Но не е вярно.

— Наистина ли? — попитах.

Стана ми интересно, че употреби точно този израз. Можеше да каже „когато ги застреляха“, или „елиминираха“, или „очистиха“ — все думи, които обозначават по-лека съдба в хранителната верига на смъртта.

— Така се твърди в пресата, но не стана по този начин.

— Тогава ми кажете как точно стана.

— След като, ъъъ, елиминираха нашия отряд от АОК, ние докладвахме в щаба на Десета бригада. Наредиха ни да се преместим в друг базов лагер и да чакаме инструкции. Изпълнихме заповедта. Минаха два-три дни и започнахме да подозираме, че новият ни базов лагер е застрашен, така че…

— Защо започнахте да подозирате подобно нещо? — прекъснах го.

— Защото сержант Перит и сержант Мачуско забелязаха сръбски патрул, който, изглежда, ни наблюдаваше.

— Кога стана това? — попитах.

— Следобед на седемнайсети. Около три часа или малко по-рано.

— Не си спомням подобно нещо от оперативния дневник в щаба на Десета бригада.

Санчес се позамисли, преди да отговори:

— Не съм докладвал за това.

— Защо? Мислех, че такива неща се докладват незабавно.

— Може би мислите така, защото сте адвокат и никога не сте попадали в подобна ситуация.

Бях попадал в подобна ситуация, но не мислех да го споделям. Санчес ми разказваше версията, за която се беше уговорил с останалите от екипа, и засега най-добрата тактика беше да я изслушам, преди да потърся идеалния начин да я опровергая.

— И какво направихте тогава? — попитах.

— Натоварихме се с оборудването и се оттеглихме. Можеше да ни нападнат всеки момент, така че прибягнахме до отстъплението, което бяхме планирали два дни по-рано.

Вече предполагах каква ще е следващата част.

— И ви проследиха? — попитах, за да го улесня.

— Точно така.

— Откъде разбрахте?

— Бяхме заложили сигнални ракети по пътя на отстъплението си.

— Колко от тях излетяха?

— Не си спомням точно. Една или две.

— Една или две?

— Май две. Но може и да греша.

— Какъв тип сигнални ракети бяха?

— С разпръскващо действие и задействане с жица.

— Колко бяхте заложили?

— Не знам точно. Бях твърде зает да изкарам хората си оттам. Заложи ги последният човек от колоната.

— Какъв вид жица използва?

— Не зная. Вероятно телеграфна.

Един от номерата при разследване на конспирация е да задаваш подробни въпроси, като навлизаш все по-дълбоко в детайлите, защото в повечето случаи конспираторите са уточнили само най-общата история и именно дребните детайли разкриват противоречията. Сигналните ракети бяха точно от този тип подробности, заради които Санчес и хората му можеха да затънат.

— Значи сте преценили, че нямате време за обаждане по радиото до командния център, но сте имали достатъчно, за да заложите сигнални ракети по пътя на бягството?

— Беше въпрос на приоритети. Обаждането по радиото нямаше да ни помогне, а сигналните ракети поне щяха да ни предупредят, че някой ни следи.

— И какво стана после?

— Според нашия план за бягство трябваше да тръгнем право на юг и да прекосим границата с Македония. Опасявах се, че сръбският отряд зад нас просто ще се обади до техния щаб и ще организира засада на пътя ни. Реших да завием на изток.

— Обсъдихте ли това с някой друг?

— Не си спомням да съм го правил.

— Това „не“ ли означава?

— Не мога да си спомням всичко, което съм казал на един или друг. Преследваше ни многоброен сръбски отряд. Нещата се развиваха много бързо.

— Многоброен сръбски отряд? Сигурен съм, че преди малко казахте „патрул“. Как така изведнъж станаха толкова много?

— Направих логично предположение. Знаехме, че са ни забелязали, и беше най-вероятно сърбите да са изпратили още хора след нас.

— Защо?

— Защото сърбите с огромно удоволствие биха унищожили или пленили американска елитна част. Основният фокус на американската стратегия в тази война е да се избягват загубите на жива сила. Всички го знаят. Сърбите със сигурност го знаят. Американският народ почти не се интересува какво точно става тук. Но човешките жертви биха провалили всичко. Вижте какво стана в Сомалия.

Нямаше как да възразя на това.

— На какво разстояние зад вас беше сръбският отряд? — попитах.

— Откъде можех да знам? Бяха зад нас, това ми стигаше.

— Но вие казахте, че са излетели няколко сигнални ракети. Ако са излетели нагоре, би трябвало да сте били в състояние да определите разстоянието до преследвачите.

Той ме изгледа продължително, преди да отговори. Както повечето хора, той не беше свикнал да го разпитват и преживяването никак не му харесваше.

— Не съм ги видял как излитат — каза.

— Не сте ги видели?

— Не. Бях твърде зает да водя хората си. Гледах картата, компаса и пътя пред себе си.

— Тогава откъде знаете, че са излетели изобщо?

— Казаха ми.

— Кой ви каза?

— Не си спомням.

Беше мой ред да го изгледам продължително. Опитах се да си придам максимално недоверчиво изражение, без да споменавам нищо. Той отвърна на погледа ми, но му стана неудобно.

— Вижте — обади се накрая, — предали са ми по колоната, предполагам. Не си спомням точно кой.

Продължих да мълча, но той реши да не украсява повече.

— Добре — казах. — И после какво стана?

— Продължихме да бягаме през целия ден. На зигзаг, за да ги объркаме. Над короните на дърветата се виждаха облаци прах, а понякога чувахме шум от превозни средства в далечината.

— И какво означаваше това според вас?

— Че сърбите придвижват мобилни отряди, за да ни хванат в капан.

— Обсъдихте ли го с някой от екипа?

— Да.

— С кого?

— Спомням си, че го обсъдих със заместник-командир Персико.

— Но все пак не докладвахте по радиото в щаба на Десета бригада?

— Не.

— Защо не?

— Защото се движехме с голяма скорост. Всичко ставаше много бързо. Освен това с какво можеха да ни помогнат оттам?

— Можеха да пуснат разузнавателен самолет, за да определят в каква ситуация се намирате. Да ви предложат помощ от въздуха. Можеха дори да организират хеликоптерна акция, за да ви измъкнат.

Не очакваше да му отговоря, без да се замисля, и за момент изглеждаше объркан. После сви рамене.

— Вижте, готов съм да призная, че в този момент не съм разсъждавал много ясно. Просто се опитвах да изкарам моите хора оттам, и то невредими.

— Сигурно — отвърнах, колкото да му покажа, че не му вярвам.

— Освен това се притеснявах, че сърбите могат да засекат съобщение по радиото. Можеха да направят триангулация и да определят точното ни местоположение.

— Но те вече са го знаели, нали така? Все пак са ви преследвали.

— Не. Само предполагах, че знаят къде сме. Казаха ми, че са излетели няколко сигнални ракети, но това все още не означаваше, че преследвачите знаят точното ни местоположение.

Започваше да се изнервя. Очевидно постоянните въпроси за сигналните ракети му лазеха по нервите. А аз точно това исках. Ако успеех да го накарам да се отклони от лъжливата версия, която явно беше подготвил заедно с останалите, и да започне да импровизира, щях да открия пътя за атаката.

— Добре, продължете — подканих го.

Той спря за момент, за да си възвърне самообладанието, после продължи:

— Бягахме цял ден. Надявах се, че след като се стъмни, ще можем отново да завием на юг и да се опитаме да достигнем границата. Към полунощ спряхме и образувахме наблюдателен периметър. Около нас продължаваха да се чуват превозни средства и ние разбрахме, че сърбите засилват издирването. После, към два през нощта, на километър и половина от нас излетя още една сигнална ракета. Тогава взех оперативно решение.

— Какво?

— Трябваше да устроим засада на някоя сръбска колона.

— Защо взехте това решение?

— Защото трябваше да привлечем вниманието на сърбите. Не можехме да ги надбягаме. Оформяха примка около нас. Трябваше да ги принудим да бъдат толкова внимателни, колкото бяхме и ние. Разбирате ли ме?

— Не — отвърнах. — Обяснете го по-подробно, моля.

— Бяхме на тяхна територия. Те се чувстваха в безопасност. Движеха се с пълна скорост, преследваха ни пеша и се опитваха да отрежат пътя ни с превозни средства. Ако не откриех начин да ги забавя, щяха да ни хванат.

— И вие решихте, че засадата ще ги забави?

— Естествено. Трябваше да разберат, че представляваме опасност. Ако продължаваха да не внимават в картинката, щяхме да ги накараме да си платят за недоглеждането.

— Заповедите ви не гласяха ли, че можете да убивате само при самозащита?

— Това си беше точно самозащита — каза той толкова убедено, че все едно не можеше да се спори по въпроса.

— Значи им устроихте засада?

— Да. Реших да ги ударим призори. Използвах картата, за да избера място на пътя, където имаше S-образен завой с хълмове от двете страни. Придвижихме се дотам за един час и около четири сутринта бяхме на позиция. Устроихме засадата и зачакахме. От време на време минаваше по някое превозно средство, но ние го пускахме. После, около шест и половина, се зададе колона от около шест коли и ние ги нападнахме.

— Защо избрахте точно тази колона?

— Защото беше по-голяма. Исках сърбите да си помислят, че сме повече от хората в един екип за специални операции. Исках да си помислят, че сме трийсет-четирийсет души. Ако ударехме само една кола, щяха да разберат, че си имат работа с малобройна част.

— Но ако вече са ви забелязали и проследили, не са ли знаели колко сте?

— Точно там е работата. Според мен знаеха, но аз исках да ги накарам да се съмняват. Нямаше откъде да разбера дали в нашата зона работи само един екип или петдесет. Реших, че ако ударим по-голяма колона, ще си помислят, че сме повече, отколкото са смятали първоначално.

— Колко време отне засадата?

— Не мога да кажа със сигурност. Пет минути или малко повече.

— Опишете я.

— Беше стандартна L-образна засада. Поставихме две противотанкови мини с дистанционни детонатори на пътя, за да взривим първата кола и да спрем колоната. Заложихме венче от маргаритки от мини „Клеймор“ покрай отсрещната страна на пътя, които задействахме, след като войниците излязоха от колите и се опитаха да заемат позиции зад тях. После обстреляхме колоната с „М16“ и картечници в продължение на няколко минути. Накрая си тръгнахме.

Това обясняваше защо толкова много от труповете в Белград имаха сачми от противопехотни мини, забити в гърба. Беше облекчаващо откритие, защото другото обяснение би било, че Санчес и хората му безжалостно са взривили няколко мини „Клеймор“ в гръб, докато врагът е отстъпвал. Ако казваше истината, поне отпадаше обвинението, че е превишил рамките на обичайните бойни действия и е проявил изключителна жестокост.

— Имаше ли оцелели?

— Да.

— Откъде знаете?

— Продължиха да стрелят, докато отстъпвахме.

— С леки или тежки огнестрелни оръжия?

— Леки, но и така бяха достатъчни.

— Колко оцелели бяха останали според вас?

— Вероятно четирима-петима, които продължаваха да стрелят. А сигурно е имало и доста ранени.

— Знаете ли, че според сърбите няма оцелели?

— Това е лъжа! — извика той, очевидно разгневен. — На този път бяха останали живи войници, когато си тръгнахме!

— Аз лично огледах труповете — казах. — Трийсет и пет души.

В този момент очите ни се срещнаха и ние просто се гледахме известно време. Понякога, по средата на някоя бомбардировка от лъжи, някаква частица истина все пак се промъква в разговора. Усещането е толкова свежо, че ушите ви започват да звънят. Беше точно един от тези моменти.

— И какво направихте после? — попитах.

— Продължихме с отстъплението. Предположих, че след като сърбите открият колоната си, ще се забавят за известно време. Затова отново поведох хората си на юг. Бяхме на около петдесет километра от границата. Предположих, че ако се движим бързо, до вечерта ще стигнем.

— Продължаваха ли да ви преследват?

— Не знам. Не заложихме още сигнални ракети, така че нямаше как да разберем.

— Защо не го направихте?

— Мисля, че бяха свършили.

— Мислите?

— Не проверих със сигурност, но според мен бяхме използвали последната при засадата.

— Докладвахте ли в щаба? — попитах, като адски добре знаех, че го е направил, защото това вече беше отразено в дневника.

— Да.

— Съобщихте ли за засадата?

— Не.

— Защо не?

— Защото не исках някой да остане с погрешно впечатление.

— Извинете, но бихте ли обяснили какво имате предвид?

— Предположих, че няма да се зарадват много на постъпката ми. Просто нямах време да им обяснявам защо съм го направил.

— И какво докладвахте?

— Че се изтегляме.

— Обяснихте ли, че ви следят, че по пътищата около вас има сръбски колони и по ваша преценка сте в опасност?

— Не.

— Защо не?

— Защото според мен нещата вече бяха под контрол. Предположих, че с тази засада сме спечелили достатъчно време, през което да се изтеглим.

— Но не докладвахте за засадата и след като се върнахте. Защо?

— Беше грешка — каза той и, изглежда, наистина съжаляваше. — Признавам го. Реших, че не е станало нищо лошо, и не виждах причина да докладвам.

Обърнах се към Делбърт и Мороу. И двамата го слушаха очаровани, подпрели брадички на ръцете си. Идеята на алибито беше адски добра. Можеше и да възникне спор за точните граници на самозащитата, но концепцията за отчаян екип, хванат в капан в тила на врага и обкръжен от кръвожадни сърби — същите хора, които бяха застреляли Скот О’Грейди от засада и бяха отвлекли трима американски миротворци в Македония, — имаше всички шансове да получи всеобщо съчувствие.

— Някой от вас има ли въпроси? — попитах помощниците си.

Те поклатиха глави. И те, както и аз, можеха да го разпитват още цели часове, но това щеше да стане по-късно. Първо трябваше да поговорим с някои от останалите членове, за да потърсим несъответствия.

Санчес продължаваше да седи с ръце, сключени пред устата. Пръстите му бяха здраво преплетени, стиснати до побеляване, сякаш щяха да се разхвърчат и да започнат да правят странни неща, ако ги пусне. Предполагах, че адски се притеснява как е преминало театралното му изпълнение. Изгледах го възможно най-безизразно.

— Благодаря ви за отделеното време, капитан Санчес — казах, изключих диктофона и започнах да прибирам разни листа в куфарчето си.

Той се изправи и прибра стола до масата. Остана там, с нещо като неудобство или дори безпомощност.

— Господин майор?

— Какво? — запитах, докато се изправях и се готвех за тръгване.

— Не сме избили онези сърби. Заклевам се. Когато си тръгнахме, някои от тях все още бяха живи.

Кимнах. Не в знак на съгласие, а просто че съм го чул.