Брайън Хейг
Тайно разрешение (15)

15

Помолих Делбърт и Мороу да дойдат в кабинета ми по обяд. Помощничките на Имелда все още не можеха да преживеят новините от сутринта. Вчера бяха видели един дебел мъж да се мотае из офиса, а днес той вече беше храна за червеите. В случая на Бърковиц храната щеше да им стигне за дълго време.

Делбърт дойде пръв, последван от Мороу, която ме облъчи с пълна доза нежност от забележителните си очи.

— Добре ли си? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, няма нужда — отвърнах. — Просто военният полицай чул, че съм най-умният човек в базата, и решил да ме попита какво мисля за случая с убития журналист.

Погледнах часовника си и допълних:

— Всъщност всеки момент очаквам да дойдат и военни следователи. Много е гадно всички да знаят колко си умен.

Делбърт изглеждаше объркан, сякаш се чудеше защо военната полиция и прокуратурата не се беше обърнала и към него за мнението му. В крайна сметка той беше завършил Йейл. Той беше човекът с вероятно най-доброто прокурорско досие в армията. От друга страна, Мороу ме погледна, както майките гледат непослушните си тригодишни деца.

— Имам страшно добри новини — побързах да сменя темата. — Тъй като бележим невероятни успехи, армията е решила да съкрати крайния срок за приключване на разследването.

— Колко време имаме? — попита Мороу.

— Четири дни, считано от тази сутрин.

— Това наистина е страшно малко — обади се Делбърт, като за пореден път изказа очевидното общо мнение (още един от многобройните му лоши навици).

— Ако трябваше да гласуваме днес, какво щяхме да решим? — попитах.

Те се спогледаха. Мороу се почеса по брадичката, а Делбърт подръпна ухото си. После Мороу продължи да се чеше, а Делбърт едва не си откъсна ушната мида.

— Ей — обадих се крайно приятелски. — Не е толкова трудно. Не се обвързвате. Просто ми кажете как щяхте да гласувате, ако трябваше да го направите днес.

Двамата едновременно казаха:

— Нямаме достатъчно основания за съдебно преследване.

— Добре. Нямате достатъчно основания, защото според вас са невинни или защото няма да успеем да докажем вината им?

— Първото — каза Делбърт.

— Първото — повтори Мороу.

После попита:

— А ти как мислиш?

— Ако трябваше да гласувам днес, щях да се въздържа.

— Не можеш да се въздържаш — възрази тя. — Според нашите заповеди имаме само две възможности.

— Добре, тогава щях да напиша дълго писмо, в което обяснявам, че съм гласувал против съдебното преследване, но според мен този екип не е получил достатъчно време за обосновано решение. Така може ли?

И тримата знаехме, че не може. Знаехме също, че ако направя нещо подобно, ще анулирам валидността на цялото разследване. Член 32 не позволява водещият разследването да изразява в доклада си съмнение в резултата. Не че на някой от тях му пукаше. Естествено, това щеше да е унизително за армията, която трябваше да състави цял нов екип и да повтори упражнението. Но нямаше да се отрази на Делбърт и Мороу, които бяха свършили собствената си работа според изискванията и възможностите си. Работата беше там, че и двамата бяха деца на въоръжените сили, чак до униформеното си зелено бельо, армията ги беше назначила за членове на комисия и те дълбоко вярваха, че дългът ги зове да стигнат до единодушно решение. Просто така бяха устроени.

— Значи разполагаме с четири дни, за да те накараме да промениш решението си или ние да променим нашето — каза Мороу.

— Поне аз така го виждам — признах.

— Какво трябва да направим, за да го промениш? — попита тя, което ви подсказва доста за характера й.

— Трябва ми сигурно доказателство, че Санчес и хората му не лъжат.

— Не можем да го докажем — каза тя с болезнено изражение. — Вече го обсъдихме. Деветимата от екипа са единствените живи свидетели.

Делбърт изведнъж се намръщи, после започна да подскача на стола си като развълнуван ученик в началното училище, който знае отговора и иска да го каже пръв.

— Може би има алтернатива на живия свидетел.

— Каква? — попитах.

— Агенцията за национална сигурност или някой друг сигурно разполага със спътници, които летят над Косово. Никога не съм виждал сателитна снимка с очите си, но съм чувал, че по тях можеш да четеш вестниците в тила на врага.

— Ах ти, малко генийче — заявих. — Абсолютно си прав. Дори не мога да ви опиша какви усилия ми костваше да го кажа. Не само защото питаех неясна неприязън към Делбърт, а и защото ми идваше сам да се изритам отзад, с всичка сила. Ако някой трябваше да се сети за този вариант, това трябваше да е човекът, прекарал пет години в света на строго секретните операции, където използвахме сателитните снимки за тоалетна хартия.

Погледнах часовника си. Ако се обадех веднага, щях да хвана Клапър в момента, в който влиза в кабинета си. Набрах номера и зачаках. Минаха три позвънявания, преди секретарката му Нора да вдигне.

— Здравей, Нора, обажда се Дръмънд — казах. — Какво е станало?

— Защо?

— Вдигна чак на третото позвъняване. Губиш форма.

— Защо? — повтори тя, тъй като беше напълно лишена от чувство за хумор.

— Забрави — казах.

Нямаше смисъл да пропилявам блестящото си остроумие, за да разтопявам ледник.

— Там ли е генералът? — попитах.

— Да, но има среща и не бива да го прекъсвам.

— Адски е важно.

— Срещата на генерала също.

— На бас, че моето е по-важно — казах.

— Майор Дръмънд, знам кой сте и по какво работите и мога да ви уверя, че срещата му е по-важна от вашия въпрос.

— Да не би да е по повод на някакъв репортер, удушен в тоалетната? — попитах по-скоро като просто детективско разсъждение, отколкото като изстрел в тъмното.

— Ще ви свържа веднага — каза тя.

— Здравей, Шон — обади се Клапър след секунда.

— Здравейте, господин генерал, как сте?

— Не съм добре още откакто се хванах на тази работа. Знаеш ли, че в този град е пълно с големи лъскави правни кантори, където съдружниците получават по един милион долара годишно? Ако се обърка само още едно нещо, ще започна да ги обикалям и да си търся работа.

— Май наистина сте потиснат — отбелязах. — Това няма ли да е прекалено драстично решение?

Той не се засмя и аз го приех за лош знак. Или не бях толкова забавен, колкото смятах, или беше в много кофти настроение. Така де, сигурно беше в много кофти настроение.

— Чу ли за убития репортер? — попита.

— Онзи, който ми се обади преди няколко дни?

— Същият. Срещнахте ли се изобщо?

— Вчера мина през офиса. Поговорихме и той си тръгна.

— Главният редактор на „Хералд“ се обадил на председателя на Съвета на началник-щабовете. Заклел се е да вдига шум до небесата, докато не разкрием убиеца.

— Прав си е човекът. Горкият журналист си стои до писоара и изведнъж някой го удушава. Гаден свят, а? Но не се обаждам за това. Имаме страхотна идея. Всъщност Делбърт се сети. Искаме да проверим дали Агенцията за национална сигурност или някоя от другите строго секретни организации разполага със сателитен видеоматериал или фотографии от Трета зона, събрани между четиринайсети и осемнайсети.

— Добра идея — каза той, но не добави нищо.

— Можете ли да подадете молба, сър? Вие познавате хората от шпионажа. Ако един майор пусне молбата, дори няма да си направят труда да погледнат в склада.

— Ще се обадя веднага щом приключа със срещата.

— Благодаря, господин генерал — казах и двамата затворихме.

Сигурно трябваше да споделя подозренията си относно убийството на Бърковиц с генерал Клапър, както трябваше да направя и с Уолки. Но всъщност бях загубил доверие в абсолютно всичките си познати в мига, в който Уолки ми каза, че Бърковиц е бил убит. Бях сигурен, че убийството му по някакъв начин е свързано с мен. Цялата параноя, която бях успял да потуша предишната вечер, се върна като цунами.

Нека добавя колко трудно ми беше да се насиля да изпитвам някакво съжаление за тъй скорошната смърт на Джеръми Бърковиц. Резултатът от отношенията ни беше една клеветническа статия на първата страница на неговия вестник и един крайно нескопосан опит да ме изнуди да му разкривам информация. Нямах представа кой го е убил, но изобщо не ми беше трудно да си представя, че някой е пожелал смъртта му.

Виждах множество отделни точки и нямах представа как да ги свържа в обща картина, но някаква гадна интуиция ми подсказваше, че това е възможно. Започнах да мисля, че ако Агенцията за национална сигурност наистина разполага със сателитен видеоматериал или снимки на Трета зона, бяхме на прага на огромен напредък. Лично аз бях страшно любопитен да видя тези снимки. После щях да се върна и да поговоря със Санчес и останалите. Направо нямах търпение да им видя физиономиите.

На вратата силно се почука и влезе Имелда, която стискаше лист хартия. Държеше го, сякаш беше Светият Граал.

— Здрасти — казах.

— Това е проклетата сметка за проклетия ремонт на проклетата стена, която проби вчера — обяви тя и размаха листа пред лицето ми.

— А, това ли — казах. — Колко съм непохватен само. Телефонът просто ми изхвърча от ръцете. Опитах се да го хвана, но беше адски хлъзгав и замина.

— Не ми се прави на остроумен, майоре. Чупи, купи — каза Имелда, метна листа на бюрото и ми подаде химикалка.

Това беше една от любимите й поговорки.

— Двеста долара! — изревах невярващо.

Тя съвсем искрено се ухили.

— За стената и за поправка на проклетия телефон.

Надрасках името си в долния край на листа. Имелда щеше да го даде на отговорника за материалното снабдяване, а той от своя страна щеше да се погрижи от следващата ми заплата да бъдат удържани двеста долара. Имелда стоеше до бюрото ми и победоносно грееше. Тя твърдо споделяше древното армейско вярване, че военната собственост е свещена. Грешниците, които я оскверняваха, повреждаха или губеха, заслужаваха сурово наказание. Нямаше смисъл от оправдания или възражения.

Върнах й листа с бунтовническа гримаса.

— Между другото, двама в цивилно облекло искат да те видят — добави тя.

— Военните следователи?

— Аха — кимна Имелда.

— Почакайте пред кабинета, моля ви — обърнах се към Мороу и Делбърт.

Те излязоха с Имелда и на тяхно място веднага се появиха двама млади следователи, подстригани по образец, които като повечето военни носеха евтини цивилни костюми, а те от своя страна не им отиваха. Вратовръзките им бяха излезли направо от реквизита на „Зоната на здрача“, а ризите им бяха от специална изкуствена немачкаема материя, без съмнение от някоя разпродажба в кварталния супермаркет.

Те размахаха значките си и измърмориха как се казват. Дейвид някой си и Марти нещо си.

— Сър, капитан Уолковиц ни каза, че сте искали да ни видите — каза Марти нещо си.

— Точно така. Той обясни ли ви по какво работя тук?

— Да.

— Значи е споменал, че Бърковиц пишеше статия за моето разследване?

— Да — потвърди Марти.

— И тъй като сте опитни криминалисти, със сигурност ще приемете, че това е нещо повече от съвпадение.

Марти, който се беше издокарал със зелена вратовръзка на точици и червена риза на райета, замислено кимна.

— Като стана дума за съвпадения, Бърковиц вече е написал статия за вас, която е излязла на първа страница във вестника му преди три-четири дни.

— Вярно е — признах. — Точно затова го убих.

Те рязко вдигнаха глави от изненада.

— Шегувам се — поясних. — Беше ми объркал името, наистина, но нямам други възражения срещу статията. В нея се изразяваше мнението, че армията е трябвало да избере по-старши офицер за това разследване.

— Ядосахте ли се?

— Майтапите ли се? И аз бих написал същото. Наистина ли искате да се поставите на мястото на човека, който трябва да реши какво да правят с деветимата войници във военновъздушната база в Авиано?

— Много ли е гадно? — попита Дейвид.

Той беше още по-голям загубеняк, облечен с кафяв костюм, яркочервена вратовръзка, синя риза и лъснати до блясък обувки от парадна униформа. Направо ми се изправяше косата.

Погледнах го като добрия голям брат, когото винаги му се беше искало да има.

— Да си призная, Дейвид, не е голям кеф. При всички случаи губя.

— Гадно значи — каза той.

Заклатих глава като истински мъченик.

— Снощи намерих гнило зеле в спалния си чувал — оплаках се. — Гнило зеле. Всяка вечер измислят нещо ново.

— Мръсни негодници — измърмори той.

Имаше предвид войниците от специалните сили, които бяха разквартирувани в базата в Тузла, разбира се. Спомняте ли си как ви разправях, че адвокатите не ги обичат, а военните полицаи ги мразят? Е, военните следователи са много, много по-презирани от всички живи същества на Земята. Известно е, че внедряват куки и шпиони във военните поделения и че вършат цялата мръсна работа. Те са най-близкото нещо до Гестапо, което си позволява една демократична армия. Бил съм в поделения, където рисуваха пагони на военни следователи по учебните мишени.

— Сега разбирам какво ви е на вас — казах съчуствено.

— Аха, гадничко си е — съгласи се Дейвид, а Марти кимна.

— Ако имате възможност, можем да пийнем нещо — предложих. — Имам нужда от съвет как да се справям с напрежението и стреса.

— Естествено — грейна Дейвид.

Приличаше на женски пудел, който току-що е бил подушен от голям, красив датски дог.

— И така — казах аз, за да пожъна плодовете на отвратителната си сервилност, — докъде стигнахте с разследването?

— Не разполагаме с кой знае какво — отвърна Марти.

— Капитан Уолковиц спомена, че гаротата е фабрично произведена — казах. — Сигурно има само един-двама производители, които се занимават с това. Ако бях на ваше място, щях да проверя всички клиенти от последната година-две.

— Като стана дума за гаротата, чудехме се защо убиецът я е оставил навита около врата на жертвата — каза той.

— Хм — отвърнах, като се опитвах да имитирам несигурност. — Според мен се е досетил, че ако я вземе със себе си, ще трябва да търси къде да я изхвърли. И вероятно ще се изцапа с кръвта на жертвата. Предполагам, че по дръжките няма отпечатъци от пръсти.

— Точно така. Сигурно е бил с ръкавици. Значи според теб я е оставил, защото е било твърде трудно да се отърве от нея?

— Е, аз не знам много за тези неща — излъгах. — Но си представям гаротата като бръснач за еднократна употреба. Предполагам, че това е една от причините убиецът да я избере за оръжие. Ако беше използвал пистолет, щеше да вдигне шум и да остави куршуми, които да бъдат проследени до точния тип оръжие. Ако беше нож, щяхте да разберете какъв е по острието и да започнете да го издирвате. Освен това гаротата представлява съобщение. Може би убиецът я е оставил като предупреждение.

— Звучи логично — отбеляза Дейвид.

Започваше да се привързва към мен. Как само ги надуших.

— Проверихте ли за отпечатъци от обувки? — попитах.

— Все още събираме отливките. Но все пак е станало в тоалетна, където минават много хора.

— Вярно, но пък сме в армията: Става дума за помещение, което се използва и от журналистите, а армията адски държи на имиджа си. Мога да се обзаложа, че подът е бил изтъркан по-рано същата вечер. Можете да проверите кой го е почистил и в колко часа. Според мен можете да ограничите търсенето на обувките до модели с гумени подметки. Убиецът е трябвало да се приближи до жертвата, без да вдига шум.

— Добър довод — отбеляза Дейвид.

Беше измъкнал бележник и драскаше в него. Чудна работа, сигурно ни бяха преподавали едни и същи специалисти по криминалистика. Какво толкова не можеше да запомни, че трябваше да си записва? „Гаротата е оръжие за еднократна употреба, а убиецът вероятно е носел обувки с гумени подметки.“

— Имаше ли много кръв около тялото? — попитах.

— По цялата стена, писоарите и по пода. Сякаш някой е пръскал с маркуч — отвърна Марти.

— Да, прерязаните артерии са гадна работа. Ако имате късмет, убиецът също се е изцапал.

Дейвид си записа и това.

— Е, как смятате? — попитах. — Дали го е причакал в тоалетната? В някоя кабинка например? Или го е проследил от коридора?

И двамата се почесаха по главите.

— Аз лично бих се обзаложил, че го е проследил — казах. — Според мен убиецът е предположил или дори е знаел, че Бърковиц има слаб пикочен мехур. Което е последица от наднорменото тегло, а Бърковиц беше доста едро момче. Но ако е чакал в тоалетната, е рискувал да го забележат. На бас, че е чакал отвън и е влязъл след него.

— Мислиш ли, че го е познавал? — попита Марти.

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Добре ще е да разпитате всички, които са влезли или излезли от офисите на пресаташето или тоалетната между десет вечерта и полунощ. Да проверите дали не са забелязали някой да се мотае наоколо, да се спотайва или да наблюдава сградата.

Дейвид подраска още малко в бележника си, после и двамата се изправиха.

— Трябва да тръгваме, майоре. Дано да нямате нищо против, но доста работа ни чака. Може ли да ви се обадим пак?

— Дори ще ви бъда много благодарен, ако го направите. Може да помогна с нещо.

— Добре тогава — каза Марти, който очевидно беше по-старши.

— И не забравяйте да се обадите да пийнем по нещо — подвикнах, докато излизаха.

Казах го достатъчно силно, така че да ме чуят всички в офиса. Исках да са сигурни, че посещението е било на приятелска основа.

Но пък много се съмнявах, че новите ми кошмарно облечени приятели ще постигнат кой знае какви успехи в разследването. Имах силното чувство, че убиецът на Бърковиц е отлично обучен и с богат опит. И ако бяхме в Топика, щата Канзас, дори само тази информация щеше да е сериозен напредък, защото щеше да позволи на полицията да съкрати списъка на заподозрените дотолкова, че да работи спокойно. Но във военновъздушната база в Тузла, където в момента се помещаваше цялата Десета бригада на специалните сили, можехте да хвърлите камък в произволна посока и той неминуемо щеше да улучи заподозрян.