Брайън Хейг
Тайно разрешение (11)

11

Прекъснахме за обяд веднага щом свърших със сержант първи клас Анди Колдуел, който се оказа добродушен, весел човек със средна интелигентност и не особено детайлни наблюдения върху околната среда. Определено не беше от лидерите в групата. Беше специалист по едрокалибреното въоръжение и доколкото можех да преценя, с това се изчерпваха интересите и възможностите му. Всичко, което ми каза, беше почти точно копие на разказа на Персико. Сметнах, че разговорът е бил доста безполезен.

Обядвахме в столовата на военновъздушната база, оборудвана с добре зареден бар със салати, и Делбърт и Мороу си сипаха по три пъти, защото очевидно страдаха от абстиненция след терапията на Имелда. Делбърт беше разговарял с щабен сержант Джордж Бътлър и сержант Езекийл Грейвс, лекаря на екипа, който беше и най-младият му член. Мороу беше разпитвала сержантите Брайън и Джеймс Мур — братя близнаци, които бяха в „Алфа“ от шест години. След Грейвс и Санчес те бяха последното попълнение.

Ентусиазираните ми помощници не само бяха записали разпитите, но бяха направили и множество подробни бележки на специални жълти бележници. Използването на тази техника се насърчава в юридическите факултети и аз изобщо не се учудих, че Делбърт и Мороу вярват в нея. Истината е, че докато се занимаваш с бележките си, отклоняваш вниманието си от разпитвания, който може би точно в този момент дава хиляди невербални сигнали, а вместо това ти зяпаш в бележника си. Един ден, когато стана декан на Юридическия факултет в Харвард, ще подема кампания за прекратяване на тази глупава практика.

— Имаше ли нещо интересно? — попитах Делбърт и той, разбира се, се консултира с бележките си, преди да отговори.

— Прекарах два часа с Бътлър и един с Грейвс. И двамата ми оказаха пълно съдействие. Разказите им съвпадат почти напълно. Но нито Бътлър, нито Грейвс са участвали във вземането на важните решения. Общо взето, са правили това, което им наредят.

Бях изумен, че му се наложи да погледне в бележника си, преди да направи това обобщение.

— Нещо от това, което казаха, противоречи ли на информацията на Санчес? — попитах.

— Нищо важно. — Делбърт отново проучи бележките си. — Грейвс каза, че не е видял засадата. Като лекар на екипа е бил позициониран на километър и половина южно от основното ядро. Чувал интензивен огън в продължение на седем-осем минути, включително няколко силни експлозии, но не бил пряк свидетел.

— Логично — коментирах.

Според законите на войната лекарите не трябва да участват в бойните действия, освен ако не им се налага да убиват при самозащита.

— Това ограничава степента на обвиненията срещу него — продължи Делбърт. — Най-много конспирация и възпрепятстване на правосъдието, но не и убийство.

— Как ти се сториха като хора?

— Стори ми се странно, но Грейвс изглеждаше по-твърд. Бътлър е добро момче, южняк, хубавец, но доста мек. Може би дори малко женствен. С огромно удоволствие бих го изправил на свидетелското място.

Някои прокурори обожават подобни мачистки подмятания. Като професионалните боксьори на нагласените пресконференции, които надуто обясняват на журналистите как нямат търпение да изкарат противника си на ринга, за да се види кой е истинският мъж. От чисто техническа гледна точка предвид факта, че боксьорите се удрят един друг с големите си месести юмруци, тяхната войнственост изисква някакъв минимум от истински кураж. Делбърт, от друга страна, беше мъжествен като кастрирана катерица, която се кани да изгризка шепа орехи.

— Ами ти? — обърнах се към Мороу. — Какво стана с близнаците Мур?

Тя си поигра с молива и преднамерено се отказа да погледне в бележките си.

— Беше странно — отвърна. — Първо разпитах Брайън и после, когато вкараха Джеймс, си помислих, че някой се е объркал и пак ми пращат Брайън. Приличат си по всичко, включително и по гласа. Много изнервящо чувство.

— И това важеше и за твърденията им?

— Да, но както Бътлър и Грейвс те не са участвали във вземането на важните решения. Можеха само да опишат събитията.

— Добре — казах. — Ето какво ще направим. Следобед ще се заема с Перит, а вие двамата едновременно с Мачуско. Перит и Мачуско са били очите и ушите на екипа. Явно са участвали във всичко, което се е случило.

После бързо довършихме обяда си и хукнахме към стаите за разпит.

Случва се да видиш някого и веднага да разбереш, че е убиец. Франсоа Перит беше жив пример за това — слаб, мургав потомък на френски емигранти от южните щати с най-студените очи, които бях виждал у живо същество. Веждите му се съединяваха над носа — като дълга тъмна черта на ниското му чело, идеално успоредна на тънките му черни мустаци. За някой холивудски агент щеше да е достатъчен един-единствен поглед, за да го уреди с роля на кръвожаден пират.

Движеше се толкова тихо, че дори аз не чух стъпките му, когато влезе в стаята. Според мен знаеше какво впечатление прави на хората, защото устните му бяха леко извити нагоре в нещо като подигравателна гримаса.

Появи се без адвокат, вероятно защото смяташе, че е от силните мъже, които могат да разчитат на себе си.

— Наясно ли сте с правилата на този разпит? — попитах.

— Не, кажи ми ги — отвърна той с такъв тон, все едно говореше със сервитьорка.

Не отговорих, а го загледах студено, като се надявах да го накарам да се почувства неудобно. Не успях. Той просто отвърна на погледа ми още по-студено. Никога нямаше да мога да го победя в тази игра. Трябват ти очи като неговите, а те се дават само по рождение.

— Да опитаме още веднъж, сержант Перит — казах подчертано възпитано. — Аз съм майор Дръмънд, водещият разследването. Свикнал съм да се обръщат към мен с чина ми или с думата „сър“.

— И това е правило номер едно? — попита той.

— Бързо схващаш. Второто правило е, че всичко, което ми кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Отнася се и за всички неистини, тъй като те се смятат за възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване по време на официално разследване. Сигурен ли си, че не искаш да присъства адвокат?

— Абсолютно. Не обичам адвокатите… сър.

— Така ли? И защо? — попитах любопитно и веднага съжалих.

— Защото най-често са прекомерно образовани, лъжливи, дебелокожи негодници, които биха обърнали и собствените си майки, за да могат да се фукат пред колегите си, че са спали с жена.

Е, получих откровен отговор на въпроса си, така че нямаше защо да се обиждам. Освен това знаех, че не съм прекомерно образован. Многобройните жени, с които спях, винаги ме наричаха „глупаче“ на галено.

Наведох се към него и се усмихнах.

— Правило трето. Не се бъзикай с мен, Перит. Възможно е да те обвинят в убийството на трийсет и пет души, така че ще трябва да си прибереш зъбките за малко.

Иска ми се да можех да кажа, че Перит почервеня или се размърда неспокойно, или поне примигна няколко пъти. Но не стана нищо подобно. Вместо това ме изгледа по начин, който ми се видя познат. Отне ми няколко секунди да се сетя къде съм го виждал. Така присвиват очи снайперистите, преди да натиснат спусъка. Реших да продължа.

— Да започнем със събитията от седемнайсети, когато двамата със сержант Мачуско сте докладвали, че сте видели сърбите да ви наблюдават. Какво се случи?

Той се облегна назад с развеселена физиономия и здраво стиснати устни.

— Май пропуснах да спомена правило четвърто. — Наведох се към него. — Това е официално разследване и аз ти заповядвам да отговаряш. Засега не те обвиняват в нищо, но ако откажеш да отговаряш на въпросите ми, още утре ще те изправя пред военен съд и ще те осъдя за неподчинение. После ще започнем отначало.

Той се почеса по бузата с небрежен жест, с който искаше да ми покаже, че изобщо не се притеснява от заплахата ми. Но явно все пак му направих впечатление, защото се изправи и подпря лакти на масата.

— Двамата с Мачуско бяхме на пост и видяхме група сърби да наблюдават базата ни.

— А сърбите видяха ли ви?

— Не.

— Как така?

— Защото двамата с Мачуско не правим глупави грешки — отвърна той, най-вероятно напълно искрено.

— Колко сърби видяхте?

— Няколко.

— Двама? Трима? Четирима?

— Може би трима.

— Може би трима или трима?

Той сви рамене, сякаш наистина искаше да ми угоди.

— Нека са били трима. Но не е изключено да са били и двама… или четирима.

Престорих се, че не съм обърнал внимание на нахалния му отговор, но не успях да заблудя никого.

— И с какво се занимаваха, когато ги забелязахте? — попитах.

— Гледаха.

— Вашата база?

— Точно така.

— На какво разстояние бяхте от тях?

— Осемстотин метра. Или малко повече.

— Откъде знаеш, че са наблюдавали вашата база?

— Гледаха в съответната посока.

— С бинокли? Или с невъоръжено око?

— Просто си гледаха.

— С униформи ли бяха?

— Да.

— Какви униформи?

— Камуфлажни.

— На кого докладва?

— На Персико.

— Защо на него? Защо не на капитан Санчес?

— Ей така.

— Как така? Санчес е бил командир на екипа, нали?

— Не можах да го намеря.

— Не беше ли в базовия лагер?

— Току-що казах, че не можах да го намеря — натърти той, като се хилеше така, сякаш бях малоумен. — Откъде да знам къде е бил, по дяволите?

Ухилих му се в отговор.

— Персико свидетелства, че когато си докладвал за сърбите, си признал, че не сте успели да ги огледате добре. Беше останал с впечатление, че само сте ги зърнали. Сигурен ли си, че са наблюдавали базовия ви лагер?

— Не отидох да ги питам. „Ей, тъпаци, да не би да гледате базовия ми лагер, а?“ Но със сигурност гледаха в тази посока, окей?

— Окей. Какво правеше ти по време на отстъплението?

— Както винаги двамата с Мачуско охранявахме ариергарда. Изостанахме на осемстотин метра и залагахме капани по пътя.

— Колко заложихте?

— Не знам. Много.

— Откъде имахте толкова сигнални ракети в себе си?

— Ние отговаряме за охраната на ариергарда. Винаги носим по много.

— Колко много?

— По десет-петнайсет всеки.

— Това не заема ли много място в раницата ти?

Той ме изгледа подигравателно.

— А законите не заемат ли много място в кабинета ти?

— Да, но аз не разнасям кабинета си на гръб.

— Ако двамата с Мачуско не носим каквото трябва, заради нас ще избият всички.

— Добър довод. И така, докато се изтегляхте, следяха ли ви?

— Аха.

— Откъде знаеш?

— Сърбите постоянно взривяваха сигналните ракети.

— Колко пъти се случи това?

Той се поколеба, после ми се ухили, сякаш псуваше наум.

— Не си спомням точно.

— Не си спомняш?

— Точно така.

— Кажи ми горе-долу колко бяха. Една? Десет?

— Казах, че не си спомням точно.

— Капитан Санчес каза, че са били пет — излъгах.

— Хубаво. Сигурно са били пет.

— Персико каза, че са били осем — излъгах отново.

— Е, като се има предвид, че Персико е в пъти по-умен от Санчес, по-скоро са били осем. Да, осем бяха — излъга ме той в отговор.

— Извинявай, не разбрах нещо. Персико е по-умен от Санчес?

— Точно така.

— Как така по-умен?

— Ами така, има по-голям опит и знае какво прави. Санчес няма да може да си избърше задника, ако той не е там да му помага.

Много интересно наблюдение, помислих си. По-късно със сигурност щях да се върна към него. Но в този момент не ми се занимаваше с личните вкусове на Перит, защото ми изглеждаше като човек, който мрази много неща и с удоволствие говори за това. Адвокатите например.

Преминах към следващия въпрос.

— Как беше взето решението да се устрои засада?

— Нямам представа.

— Не участва ли в него?

— Не, не участвах. Сигурно е станало, след като установихме отбранителен периметър същата вечер. Санчес и Персико поговориха известно време, а после ни казаха да проверим оръжията и амунициите си, защото ще правим засада на сърбите. Не знам нищо повече.

— Имаше ли нещо конкретно, което ви накара да вземете това решение?

— Аха.

— Какво?

— Какво ли? Човече, ти изобщо ли не внимаваш? Преследваха ни цяла банда ядосани сърби, които искаха да ни изкормят!

— Вечерта избухнаха ли и други ракети?

— Не помня.

— Глупости, сержант. Ти си отговарял за охраната на екипа и се опитваш да ми кажеш, че не си спомняш дали си видял да избухват и други ракети?

— Точно така.

Отворих куфарчето си, извадих жълтия бележник и се престорих, че проучвам нещо, записано в него. След двайсетина секунди размисъл заявих:

— Според капитан Санчес е имало още три ракети, а Персико е съгласен с него.

— Добре тогава — каза той. — След като освежи паметта ми, вече си спомням. Имаше още три ракети.

След като потвърдих, че лъжеше като разпран, можех спокойно да продължа.

— Кой охраняваше засадата?

— Аз.

— Къде беше застанал?

— На около седемстотин метра източно от мястото на засадата. Избрах си място на един хълм, от който се виждаше на километър и половина наоколо.

— Значи е трябвало да кажеш на другите коя колона да ударят?

Той кимна.

— Имаше ли някакви специални заповеди?

— Аха. Искаха да избера хубава голяма колона, но без бронетранспортьори или танкове. Пуснах три-четири дребни риби, преди да избера тази.

Докато разказваше, очите му светнаха като на човек, който си спомня усещането за леденостуден млечен шейк в горещ летен ден или първата целувка в сеното с ученическата си любов.

— Взе ли участие в самата засада?

— Не. Останах на позиция, за да гледам дали не идват други сръбски колони. Ако имаше такива, трябваше да предам на другите да прекратят стрелбата и да се изтеглят.

— Значи не знаеш какво е станало на самата засада?

Той разочаровано сви рамене.

— Чух изстрели и експлозии, а и след това ми разказваха, но нищо не видях. Когато свършиха, се присъединих към останалите на определеното място за среща, на около два километра южно от мястото на засадата.

— И продължихте да се изтегляте?

— Точно така.

Изключих диктофона и натъпках книжата си в куфарчето. Перит ме наблюдаваше със смъртоносните си очички и нахалната си усмивка.

— Благодаря, сержант — казах възможно най-учтиво. — Беше много полезен на разследването.

— Колко? — попита той, като ме гледаше.

Свих рамене.

— Изключително много.

Той за пръв път загуби самообладание и аз си тръгнах с приятно самодоволство. Истината беше, че изобщо не ми беше помогнал. Но пък ми се искаше да не успее да мигне тази нощ, като се чуди дали не е направил някакви катастрофални разкрития.