Брайън Хейг
Тайно разрешение (25)

25

Дойдоха да ме вземат в осем часа. Марти придружаваше военния полицай с ключовете. Беше взел душ и се беше преоблякъл с раиран костюм, раирана риза и раирана вратовръзка на малки звездички. Към познатия ми отвратителен вкус се добавяше и далтонизъм. Всичко беше в червено, бяло и синьо. Приличаше на подвижно американско знаме.

Изглеждаше уморен, с разбъркана коса и големи тъмни торбички под кръвясалите очи. Изглеждаше и унил. Беше си помислил, че е разкрил престъплението, а после най-уважаваният бригаден генерал в армията се беше появил с моето алиби и сега горкият Марти пак беше на първо квадратче. Само че много по-уморен.

Аз обаче нямах нищо против. Искам да кажа, че Марти ми харесваше, но не чак толкова, че доброволно да остана тук като изкупителна жертва.

Върнах се в палатката, взех душ, избръснах се и облякох чиста униформа. Делбърт и Мороу се бяха върнали, когато пристигнах в кабинета си. Никой не знаеше, че съм бил арестуван и после освободен. Поне никой не се държеше така, сякаш знае. Шпионинът вероятно знаеше, но беше достатъчно хитър да не се издава. Или шпионката. Както и да е.

Поканих и двамата в кабинета си. После прекарахме около час във формално обсъждане на докладите им за това, което бяха свършили. Хората във Форт Браг бяха казали на Делбърт, че изпреварващата засада не е точно това, което са си представяли, когато са писали правилата за водене на бойни действия. От друга страна, твърдели те, засадата със сигурност влизала в тях, ако нещата бъдат разтегнати в правилната посока и приемем, че въпросният екип е бил под истински стрес. Нищо изненадващо.

Мороу беше направила дълъг подробен опис на събитията, който много напомняше за карирания костюм на Марти от предишния ден. Беше произвела компютърна таблица на двайсет страници, изградена от малки цветни квадратчета за всеки от хората на Санчес. Изумително произведение. Можеше да проследиш всичките им действия в продължение на четири денонощия. Саркастично промърморих, че от таблицата не се вижда кога са пускали вода зад някое дърво, а Мороу ме изгледа адски сериозно и каза, че тази информация е включена в едно от приложенията, но тя веднага може да я добави към основната таблица, ако намеря за необходимо. Не разбрах дали се шегува, или не.

Когато свършихме, Делбърт и Мороу станаха да си ходят. После Мороу изведнъж се спря на вратата и ме попита дали може да говори с мен. Насаме, настоя. Кимнах и тя затвори вратата, преди да се върне на мястото си.

Изглеждаше дълбоко притеснена. Помълча, после каза:

— Вече не съм сигурна в решението си.

— За кое?

— Трудно е да се обясни. По-скоро е предчувствие.

— Предчувствие за какво? — попитах пак.

— Вече не мисля, че са невинни.

Поклатих глава и се прокашлях.

— Шегуваш ли се?

Тя сериозно ме изгледа в очите.

— Не. Докато работех с тях, за да направим тази таблица, останах с впечатлението, че всичко е някак си прекалено подредено. Разбираш ли за какво говоря?

— Не съм бил там — отвърнах с най-вбесяващия си двусмислен тон.

Тя се изправи и закрачи насам-натам из кабинета ми.

— Виж, аз си изкарвам хляба от виновни клиенти. Понякога просто имаш предчувствие. И сега го имам.

— А къде беше това предчувствие миналата седмица?

— Не знам. Но си промених решението.

Беше хванала един молив и пак го държеше до устните си. Продължавах да смятам, че това е адски секси.

— Виж, Мороу, имаме два дни да приключим с всичко. Ти видя спътниковите снимки. Чу записите от радиопредаванията.

— Знам — каза тя, без да спира да се върти пред бюрото ми като патица на стрелбище в лунапарка.

— И как ги обясняваш тогава, по дяволите?

— Не мога да ги обясня — отвърна тя. — Просто така го чувствам. И деветимата бяха в състояние идеално да възстановят всички събития от онези четири дни.

— Естествено — казах. — Не само са преживели всичко заедно, а са разполагали и с достатъчно време да го обсъдят. Можеш да се ядосваш на онзи шишкав надзирател от ВВС, който им е позволил да го направят, но това не ги прави виновни.

— Невъзможно е девет души да си спомнят нещо с такава координация, каквато видях през последните два дни. Все едно са се упражнявали да разказват. Като театрални актьори. Нито веднъж не се скараха. Нямаше никакви противоречия.

Гледах я невярващо. Тя спря да крачи напред-назад.

— А вече има и необорим аргумент.

— Какъв?

— Всички знаят точно колко сигнални ракети са изстреляни. И преди, и след като са ги забелязали. Не виждаш ли какво е станало? Дори след като нареди на онзи майор да ги държи разделени, някак си са успели да се съберат и да сверят версиите си. Не успях да открия нито една точка, по която да си противоречат.

В това имаше известна ирония. Аз бях подозирал Санчес и хората му в лъжа, защото разказите им силно се различаваха в подробностите, а сега Мороу ги смяташе за абсолютно виновни, защото версиите им бяха невероятно идентични.

И точно тогава се сетих. Третърн. Този хитър, манипулативен негодник. Именно Мороу беше шпионинът. Беше я накарал да дойде с това решение в последната минута само за да провери дали ще спазя фаустовската ни уговорка.

Е, поне знаех как да се справя с това.

— Виж, Мороу, нищо не можеш да направиш — обясних. — Просто вече е твърде късно.

Тя се завъртя и ме фиксира с очи.

— Никога не е късно, докато не е подписан докладът.

Положих огромни усилия да не се засмея. Беше очарователна в ролята на мошеничка, но вече й бях научил номерата.

— И как ще го обясниш? — попитах подигравателно. — Ще настояваш за военен съд на основата на шестото си чувство? Или ще се опиташ да обясниш, че свидетелите са били прекалено надеждни, за да са истински?

— Ще гласувам така, както ми диктува съвестта. Имам още два дни да взема решение и няма да позволя да ме насилваш.

— Ей, само се опитвам да те предпазя да не се изложиш. Двамата с Делбърт вярваме, че са невинни. Аз съм напълно убеден в това. Дори смятам, че са герои. Всички трябва да бъдат наградени с медали за това, което са направили.

Тя се вторачи в лицето ми вероятно за да види дали говоря искрено. Отвърнах й с поглед, който изразяваше горещо убеждение — същия използвам пред военния съд, когато защитавам някой адски виновен клиент. Понякога действително върши работа. Понякога не.

Най-сетне тя излезе от стаята много ядосана. Третърн и Мърфи можеха да се гордеят с нея. Чудесно представление, чак до последната реплика.

Аз, от друга страна, трябваше да проведа един жизненоважен телефонен разговор. Излязох и казах на Имелда, че ще се върна след около час. Отидох до палатката си, предреших се като Харолд Хуфнагел и се върнах в склада. Беше дежурен същият редник, който седеше в дъното и слушаше някаква рап песен за застрелване и кастриране на ченгета. Какво ли щеше да си помисли някой полицай, ако я чуеше по радиото? Поне не пееха за адвокати. Попитах младежа, който се поклащаше в такт с музиката, дали пак мога да използвам телефона. Главата му също се поклащаше и аз реших да го изтълкувам като утвърдително кимане. Набрах номера на Джанис Уорнър.

— Ало — обади се тя.

— Здравей, обажда се Майк Джексън — казах, като използвах хитрата си парола.

— А, ти ли си — отвърна тя. — Пристигна ли ми доставката?

По гласа й се познаваше, че й е малко трудно да се преструва.

— Да. Можеш ли да дойдеш да си я вземеш след петнайсет минути? След това ще бъда зает в продължение на няколко часа.

— Добре. Идвам веднага.

Разположих се някъде по средата между столовата и жилищните помещения на командированите журналисти. Видях Джанис след около пет минути, така че излязох и я пресрещнах. Хванах я под ръка и двамата пак тръгнахме по улицата.

Носеше панталони в цвят каки, синя риза с отворено деколте и същото черно кожено яке. На дневна светлина забелязах и нови подробности. Имаше страхотна кожа, много бяла, почти като алабастър. Очите й бяха почти черни, както и косата. И имаше тънки извити вежди като ятагани. Много тайнствено и привлекателно.

— Здрасти — възкликнах.

В гласа й нямаше топлина.

— Здравей, сержант Щупнагел.

— Хуфнагел — поправих я. — Харолд Хуфнагел. Но за теб съм Хари.

Тя завъртя очи.

— Да бе, да.

— Свърза ли се с твоята редакция? — попитах.

— Да. Нямат представа за какво говориш. Бърковиц не споменава никакво голямо откритие в статията си. Нито пък говори за вътрешни източници.

— Адски странно. Последния път, когато говорихме, щеше да се пръсне от вълнение. Не мога да повярвам, че не се е канел да пише за това.

— Проверих и Джак Третърн. Нашият репортер, който се занимава с ЦРУ, го познава. Отговаря за Балканите. Дори си има прякор: Джак Сръбски.

— Без майтап.

— Без майтап — повтори тя. — Като Лорънс Арабски. Работил е по сръбските проблеми още от 1990-а, когато Югославия гръмна за пръв път. Има страхотна репутация на много интелигентен и способен човек. Твърдят, че е планирал почти всички операции.

— Чак да се зачудиш защо е дошъл в Тузла, а? — казах мазно и заговорнически й намигнах.

Тя пак ме изгледа странно и аз започнах да се чувствам като Мел Гибсън в онзи филм за конспирацията.

— Че защо да не е тук? — попита. — От другата страна на границата се води война. Щях да се зачудя какви ги върши, ако беше в Никарагуа например. Всъщност би било много по-странно да не е тук.

Останах с впечатлението, че вече трудно ме понася.

— Значи според теб никой не е чул Бърковиц да споменава за нещо интересно около разследването? — попитах.

— Не. Но все пак масовото убийство в Косово не е основната атракция, заради която е пристигнал.

Това ме изненада, докато не го обмислих по-внимателно. Тогава реших, че е много логично. Естествено. Истинският интерес на Бърковиц е бил към заговора между ЦРУ и специалните части. Разкриването на моята история за масовото убийство можеше да му донесе някакво признание, но ако разкриеше съвременния вариант на операция „Феникс“, мястото в залата на славата на наградите „Пулицър“ му беше в кърпа вързано. Може би щеше да напише книга и да снимат филм за него, както стана с Удуърд и Бърнстайн покрай аферата „Уотъргейт“. Кой ли щеше да играе Бърковиц? Дом Делуис?

Но в това обяснение имаше един много дразнещ проблем: собственият му вестник не знаеше нищо за това.

Точно в този момент Уорнър каза:

— Виж, сержант Щупнагел, трябва да призная, че вече ми е малко трудно да те приемам на сериозно.

— Не, ти виж, мис Вийнър…

— Уорнър — поправи ме остро тя.

— Точно така, и както казах вече четири пъти, името ми е Хуфнагел. Хари Хуфнагел.

Тя ме изгледа с изражението, което повечето хора си пазят за продавачите на употребявани автомобили. Между другото, черните очи могат да бъдат много пронизващи. После каза:

— Точно в това е проблемът. Накарах информационния отдел да провери името ти. В цялата база има само един човек с фамилията Хуфнагел и тя е юридическа помощничка на временно назначение.

— „Розата е роза и с всяко друго име“ — цитирах по памет.

— Да, но ти не си роза. Кой си в действителност?

Първата ми мисъл беше пак да излъжа. Да си измисля друго име, нещо като Годфри Гоменърс, защото и без това вече ми писваше от Хари Хуфнагел. Но пък защо да не й кажа кой съм наистина? Бездруго вече бях загазил толкова зле, че нямаше накъде повече да утежня положението си.

— Добре де — съгласих се. — Аз съм майор Шон Дръмънд. Водя разследването на масовото убийство в Косово.

Тя любопитно ме изгледа, сякаш се бях пренесъл на друго ниво на съществуване.

— Можеш ли да го докажеш?

— Ако настояваш. Всъщност имам една такава военна лична карта, която ми се полага по устав, но я оставих в палатката. Мога да те заведа в офиса си, но ще си навлека неприятности, защото нямам право да общувам с журналисти.

— Тогава защо е този маскарад?

— Защото вярвам, че убийството на Бърковиц по някакъв начин е свързано с моето разследване.

— И се надяваше аз да попълня някои празнини?

— Всъщност да. Точно това исках.

— Но без да разбера кой си? Така ли?

Придадох си притеснен вид, което не беше много трудно, защото си бях притеснен.

— Виж, Бърковиц ме направи на нищо на първа страница на вашия вестник. Опита се да ме изнудва. При тези обстоятелства…

Тя изглеждаше много разочарована от мен. Веждите й толкова приличаха на ятагани, че сякаш разсичаха челото й, докато се мръщеше.

— И нямаш никаква сериозна информация за убийството на Бърковиц, така ли?

— Мога да ти кажа, че е убит от професионалист. И че убийството има нещо общо със статията, която е пишел. И, пак да кажа, с моето разследване.

Реших да не споменавам, че освен това ме бяха натопили за убийството му. Или че кабинетът ми се подслушваше и разговорите ми с Бърковиц може би бяха директна причина да бъде убит. В края на краищата исках тя да ми повярва, а вече изпитвахме известни затруднения в тази област.

— И това е всичко? — попита.

— Според теб защо са го убили?

Тя се поколеба. Надявах се, че мисленото хвърляне на ези-тура ще бъде печелившо за мен. Изгледах я с най-симпатичното си изражение, което дава също толкова несигурни резултати като изражението на справедлив гняв. Най-сетне Уорнър каза:

— Майор Дръмънд, не знам какво точно искаш да постигнеш, но продължавам да не ти вярвам.

— Постоянно го чувам — отбелязах. — Всички красиви момичета в живота ми казват така.

Тя се позасмя и напрежението спадна малко.

— Виж, Джанис — казах толкова убедено, колкото успях да го докарам. — Двамата се движим в една и съща посока. Аз съм офицер. Не ми харесва идеята някой човек със същата униформа като моята да удушава репортер с гарота. Освен това съм и военен адвокат. Може би е малко старомодно, но според мен престъпленията трябва да бъдат наказвани.

— Добре де, добре — сви рамене тя. — Просто не мисля, че мога да ти помогна с нещо. Ако имахме някаква теория защо е убит Бърковиц, щеше да я прочетеш на първата страница на „Вашингтон Хералд“. Той се занимаваше с твоето разследване. И от време на време пишеше репортажи за операцията в Косово. Просто не виждаме нищо в работата му, заради което да го убият.

— Имаше ли нещо друго? — попитах.

— Провеждаше и някакво глупаво разследване за неонацистите и поддръжниците на идеята за превъзходството на бялата раса в армията. Беше му като хоби. Някаква смахната теория, по която работеше от години. Бърковиц беше евреин, нали знаеш. Баба му и дядо му са загинали в нацистките лагери на смъртта.

Едва успях да запазя спокойното си изражение.

— Какво представляваше това разследване?

— Този път се беше насочил по някаква следа, която тръгваше от Форт Браг. Не знам много. Някакви войници, които обучавали скинхедс да взривяват и изгарят синагоги и църкви на чернокожи. Чувала съм, че постоянно се насочвал по нови следи в това разследване, но все не водели доникъде.

— И е дошъл дотук заради това?

— Според Боб Бароус, неговия редактор, искал да провери своето предположение на място. Спомняш ли си серията палежи на църкви миналата година? Бърковиц смяташе, че виновникът може би е тук.

— Майтапиш се — казах.

— Не, честно.

— Тогава няма да повярваш какво ще ти кажа — избъбрих развълнувано. — Според мен знам точно кого е търсил.

Всъщност нищо не знаех. Отчасти защото мозъкът ми изведнъж заработи на много високи обороти. Щеше да бъде невероятно съвпадение, но съдбата ми го дължеше. Старши сержант Уилямс беше експерт в използването на гарота, тъй като всички в Звеното бяхме тренирани да боравим с това чудовищно оръжие. Бяха изхвърлили Уилямс от Звеното, защото се мъкнел с някакви кръвожадни расисти. Ядосваше се много бързо и имаше склонност към насилие. Можех да свидетелствам за това с всички мъчителни подробности. И все пак убийство? Да, можех да си представя този кучи син да убие някого. И то с гарота. По дяволите, сигурно би се усмихвал, докато го прави.

После се намести и още едно парче от мозайката. Може би точно оттам Бърковиц беше разбрал за съществуването на Звеното. Вероятно имаше източник, който му беше казал за Уилямс, и същият този източник го беше насочил и към мен.

Мислите ми бяха прекъснати от мис Уорнър, която вече беше искрено заинтригувана. Тя ме хвана за ръката.

— Известно ли ти е нещо?

Събрах цялата си налична невинност, преди да отговоря:

— Всъщност не. Понякога наистина назначаваме маниаци, но според мен по-скоро ти си права. Сигурно просто е била шантава идея, от която не е излязло нищо. Но бих проверил, ако искаш.

Изглеждаше разочарована. Понамръщи се и каза:

— Трябва да си призная, че при първото ти обаждане точно това си помислих. Хуфнагел е старо немско име, а и ти каза, че си сержант. Помислих си, че се връзва, и…

Колкото и да не ми се искаше да събуждам подозрението й, погледнах часовника си и извиках:

— Боже, кое време е станало! Трябва да проведа още един разпит. Да ти се обадя ли, ако открия нещо?

Тя не беше глупава. Очите й се присвиха още повече, когато каза:

— Добре, обади се.

Старото армейско правило гласи, че не трябва да ходиш по голяма нужда в собствената си чиния, но наистина не можех да й разкажа за старото си приятелче, старши сержант Уилямс. Първо на първо, тя беше репортер, а аз разполагах само с едно подозрение, основано на странно съвпадение. Доста силно подозрение, но все пак. Освен това имах други планове за най-новото си разкритие.

Ефективният капан, който Третърн и Мърфи ми бяха заложили, изведнъж показа сериозен дефект. Ако можех да докажа, че Уилямс е убил Бърковиц, щяха да изгубят единствения си коз. Нямах търпение да го направя. Уилямс все още ми дължеше два зъба и около един месец кръв в урината заради натъртените ми бъбреци. Колкото до Третърн и компания, те също ми дължаха нещо специално. Щях да пренапиша доклада си и да ги издухам от армията. Щях да кажа, че с големи трудности съм стигнал до истината, тъй като ми е пречел заговорът между Третърн и Мърфи. Щях да напиша за директора на АНС, който беше толкова дълбоко замесен в прикриването на престъпление, че дори беше фалшифицирал доказателства. Все още не бях сигурен дали и Клапър не е замесен. Обажданията му винаги идваха в най-неподходящия момент, което беше подозрително, но не и сигурно. Нищо, щях да открия начин да си го върна и на него.