Брайън Хейг
Тайно разрешение (33)

33

Персико беше решил да не се съобрази със съвета ми. Не се появи с адвокат. Влезе сам в стаята и аз се зачудих. Със сигурност се досещаше, че вече сме близо до цялата истина. И че има все по-сериозна вероятност той да се окаже на устата на прословутия топ.

— Моля седнете, старшина — казах.

Той седна на същото място като преди и небрежно преметна десния си крак върху левия. Човек не можеше да не забележи контраста между този посивял, грубоват, самоуверен мъж и скимтящата развалина Тери Санчес, който не спираше да си търка краката. Ако бях сержант в този екип, и аз нямаше да се колебая кого да следвам.

— Старшина, ще бъда откровен с вас — започнах. — Вероятно ще ви бъдат отправени обвинения в масово убийство, неподчинение на преки заповеди, подбудителство към бунт, възпрепятстване на правосъдието, лъжесвидетелстване по време на официално разследване и още множество по-дребни закононарушения. С цялото си сърце ви съветвам да си вземете адвокат за по-нататъшните ни разговори. Ако ви трябва още време, нямам нищо против да отложа и този. Той не помръдна.

— Не искам адвокат.

— Това е ваше право. Ако промените решението си в някакъв момент, ще прекратим разпита, докато си намерите.

— Може ли да продължаваме? — попита той.

— Разбира се.

Преди да започна, той попита:

— Имате ли нещо против да започна пръв?

— Ако желаете.

Персико внимателно ме изгледа.

— Господин майор, на десния ви ръкав има значка на пехотинец, участвал в бойни действия. Били сте на бойното поле, нали така?

— Точно така.

— Къде?

— Бях с Осемдесет и втора дивизия в Панама и в Персийския залив — отвърнах, което чисто технически беше самата истина, тъй като Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия наистина беше и на двете места, на които бях и аз със Звеното.

— Заемахте ли командна длъжност? Участвахте ли в боя?

— Да — отвърнах.

Това също беше вярно — бях командир на екип като Санчес.

— Убихте ли някого?

— Доста хора — признах.

— Хубави войни бяха, нали? — каза той и мрачно се усмихна.

— Предполагам, че коректният отговор би бил, че изобщо не съществува такова нещо като хубава война, но в сравнение с останалите наистина си ги биваше. Кратки, със силно неравностойни противници и ние ги спечелихме.

— Прав сте — каза той, като не откъсваше вторачения си поглед от лицето ми. — Аз също бях в Залива. Но не хванах Панама. Бях в Хаити, Могадишу, Руанда. Изкарах и доста години в Босна, където правехме какво ли не. Вие сте ги изпуснали, нали?

— По тяхно време съм бил в университета. После вече бях адвокат.

— Да. — Той кимна замислено. — Аз, Перит, Мачуско, Колдуел, Бътлър, братята Мур, изкарахме ги почти всичките заедно. Братята Мур не извадиха късмет и дойдоха твърде късно, за да се включат в Залива. Така и няма да разберат какво се казва сладка война. Оттогава само плуват с нас във всички отходни канали, в които ни пращат. Дори не знаят какво е да спечелиш войната, нали разбирате?

Той спря за миг и сивите му очи огледаха стаята, като се спираха на всеки от нас. Загледа се по-дълго в Имелда. Тя мълчаливо кимна. Той се усмихна и кимна в знак на нещо повече от колегиалност.

После усмивката му изчезна и той отново се обърна към мен.

— Не мога да ви кажа в колко бежански лагери сме били от Залива насам. Изгубих им бройката. Заклевам се, че съм виждал сто милиона нещастни лица с празни очи, каквито имат всички бежанци. Осакатени деца, изнасилени жени, сираци, майки, останали без бебетата си, мъже, които се срамуват да погледнат семействата си, защото са позволили това да се случи. Господи, как ти писва. Захвърлят те насред всичко това и от теб се очаква да… ами, нали разбирате? Наричат ги „хуманитарни операции“, но един истински хуманитарист би отишъл да избие лошите, нали така? Истинският хуманитарист няма да се задоволи да лепи раните на хората с лейкопласт. Той би се погрижил изобщо да не ги раняват. Не мислите ли?

— Старшина — прекъснах го възможно най-вежливо. — Не сме тук, за да обсъждаме характера на държавната ни политика. Тук сме, за да разберем какво е станало в Косово между четиринайсети и осемнайсети юни.

Гласът му беше равен, почти студен.

— Ако искате да го разберете, слушайте какво ви говоря. Защото стана точно това. Всичко става в главите ни, нали така? Ако искате да разберете какво е станало, ще трябва да влезете в главите ни. И така, след като преживееш достатъчно много такива неща, просто стигаш до някаква граница. Може би стана заради Ахан. Другите разказаха ли ви за Ахан?

Кимнах.

— Ами да, без съмнение са го описали както трябва. Бог ми е свидетел, аз не бих могъл. Виждал съм доста доблестни мъже, но никой от тях не може да се мери с него. Аз самият бих го последвал навсякъде, по дяволите. Не знаеше нищо за бойните действия, нали разбирате. Изобщо нямаше работа там. Човекът си беше лекар, при това гениален. Просто надарен, нали разбирате? Чух как си говореха докторите от ООН за него. Говореха така, сякаш беше Исус Христос и можеше да прави чудеса. Само дето Ахан не искаше да стои в полевата болница и да се грижи за ранените, докато останалите се бият. Искаше да бъде един от истинските хуманитаристи, разбирате ли?

Погледна ме право в очите.

— Господи, иска ми се да можех да го опиша както трябва. Не съм много начетен и не знам подходящите думи. Но ще трябва да си го представите, ако искате да разберете какво стана.

Оживяваше се все повече, може би от раздразнение, че не успява да открие подходящите думи, а може би само от мисълта за онзи невероятен човек. Бях срещал такива хора. Не много, но достатъчно, за да го разбера.

— Беше млад — продължи. — На трийсет и няколко, предполагам. Хубавец, висок и слаб, с хлътнали бузи, но невероятно спокойни очи. Представяте ли си го? И така, работата е там, че Ахан изобщо не трябваше да ходи в Пилука. Но Санчес го нави. Видях как се натрупва, докато ги обучавахме. Всички се възхищаваха от Ахан, нали разбирате? Човек не можеше да се въздържи. А Санчес? Той просто не можеше да си спечели уважението на никого. Та няколко от мъжете в отряда на Ахан постоянно говореха за онзи сърбин Пайочович. Разказваха всякакви истории и всички разбрахме, че много го мразят. И Санчес започна да побутва Ахан — да му разправя, че е по-добре да не го напада, въпреки че всичките му хора искали да го направи, защото щяло да стане кръвопролитие. Започна да го навива още преди да ги вкараме в Косово. Опитваше се да го засрами, нали разбирате, защото операцията „Ангел-отмъстител“ по принцип е организирана така, че отрядите на АОК да не се занимават с най-трудните неща. Все едно ни служеха за прикритие, за да можем ние да вършим каквото трябва. Но аз разбирах, че Санчес ревнува. Ахан просто се разбираше с хората, идваше му отвътре. А Санчес трябваше да полага усилия и пак не можеше да се мери с него. Според мен му се искаше Ахан да се пробва с нещо по-трудно и да се провали. Разбирате ли? Ахан имаше талант, но не беше достатъчно подготвен. А на Санчес не му идваше отвътре, но беше обучен за работата. Разбирате ли какъв беше проблемът?

— Горе-долу — казах.

Персико отново погледна към Имелда за подкрепа и тя му кимна напрегнато, но гордо.

— Както и да е, когато Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука, всичко някак си се разпадна. Според мен Санчес не искаше това, нали разбирате? Всички да ги избият по този начин беше повече, отколкото се беше надявал. Защото той започна всичко, нали така? Аз го отведох в гората, казах му какво са видели Перит и момчетата и той се разрева. Разплака се като малко дете. Останалите в екипа също не го приеха много добре. Ако не бяхме в армията, сигурно щяха да обесят Санчес на първото дърво. Наистина беше извършил голяма мерзост.

— Казахте ли на Санчес, че не може да се справи с командването? Имаше ли организирано усилие да му попречите да си върши работата?

— Не — някак притеснено отвърна той. — Но не му и помогнах. Знаех какво става. Но просто не исках. Не обвинявам момчетата. Те нямаха нищо общо. Грешката беше моя. Просто не ми се искаше повече да следват заповедите му. И не го насърчих да си гледа работата. Винаги се е налагало да го побутвам, но този път видях, че е загубил кураж, и просто го оставих да се провали. Разбирате ли? Нищо лошо не съм направил. Но и нищо добро. Ако трябва да осъдите някого за бунт, съдете мен. Сигурно съм се бунтувал.

— Кога решихте да устроите засада на отряда на Пайочович? — попитах.

— Същата сутрин. Всъщност почти веднага.

— Защо? Защо не се изтеглихте, когато ви заповяда полковник Смодърс?

Той бръкна в джоба на ризата си и извади пакета „Кемъл“. После ме погледна.

— Нали все още мога да пуша тук?

— Естествено.

Персико измъкна една цигара и замислено я почука в дланта си. Запали я и дълбоко вдиша дима, като го остави да се утаи в дробовете му, преди да го издиша през носа. Дълго време стоя така, прехапал долната си устна. После отговори:

— Ето затова трябва да разберете как се чувства човек на тези хуманитарни мисии. Всичко става много лично. Могат да докарат всичките психиатри на света, за да ти обясняват как не трябва да се връзваш, но си става лично. Ние сме войници, а не лекари, нали разбирате? Главата на капитан Ахан беше забита на кол като някакъв трофей. А този тип Пайочович беше истински мародер. Беше избил и измъчвал стотици хора. Може би хиляди. Както и да свърши тази история в Косово, той щеше да си тръгне чист. Вижте какво стана след Босна, Руанда и Хаити. Мъртвите бяха погребани и забравени, а убийците продължиха да си живеят.

— И вие решихте да го екзекутирате?

Той се загледа в димящия връх на цигарата си.

— Да, сър, точно това реших да направя. И не се разкайвам. Хората направиха това, което им заповядах, така че не обвинявайте и тях. Аз издавах заповедите. Те само ги следваха, както пише в устава. Не са направили нищо лошо.

— Но някой е направил нещо лошо, старшина — възразих. — Някой е минал и е застрелял всички сърби в главата. Можете ли да ни кажете кой го е направил?

Той продължаваше да гледа цигарата си. Дори не премигна, когато отговори:

— Да. Аз.

Усетих нещо в гърлото си и трябваше да преглътна, за да оправя дишането си. Изобщо не очаквах този отговор.

— Как, старшина? — попитах най-сетне. — Как го направихте?

— Много лесно всъщност. Повечето сърби вече бяха мъртви или ранени от засадата. Трябва да ви кажа, господин майор, че беше доста добра засада. Смъртоносна и бърза. Изчаках, докато останаха само трима-четирима, които отвръщаха на огъня, преди да изстрелям сигналната ракета за прекратяване на атаката. После заповядах на всички да бягат към сборния пункт. Те наскачаха и хукнаха, но аз им дадох малко преднина, а после тръгнах в обратната посока. Стигнах до завоя на пътя и го пресякох. После се изкачих на хълма от другата страна. Последните сърби бяха скрити зад колите и продължаваха да стрелят по хълма, където бяха нашите. Бяха с гръб към мен. Беше си детска игра. Неутрализирах ги, после слязох и прострелях всички в главата.

— Защо, старшина? Защо го направихте?

— Не е ли очевидно? Може би някой от тези, които продължаваха да стрелят, е бил Пайочович. Освен това след всичко, което бяха направили, исках да ги избия до един. А и предполагам, че не исках да оставям свидетели.

В стаята изведнъж стана много тихо. Той спокойно довърши цигарата си. Пусна я на пода и я смачка, като завъртя пета четири-пет пъти, за да е сигурен, че е напълно угасена. Метафората беше силна и убедителна.

— Благодаря ви, старшина, това е всичко — казах.

Той стана и взе, че ми отдаде чест. Аз му отвърнах официално, после той отпусна ръка и продължително изгледа Имелда. Тя отвърна на погледа му. Истинските професионални войници се подушват отдалеч. Сетне Персико излезе с твърда крачка и затвори вратата на една стая, пълна с изумени и натъжени хора.

Извърнах се към Мороу и видях, че очите й са влажни. Имелда ме гледаше така, сякаш бях най-големият червей на земята. Предполагам, че старшина Персико беше последният жив герой на света и на всички им беше много удобно да обвиняват мен, че го накарах да признае престъплението си.

В стаята се нагнетиха много потиснати емоции и аз заповядах на всички да направят двайсетминутна почивка. Дори Мороу излезе. Оставиха ме сам на малката маса. В най-тъмните кътчета на съзнанието ми се беше загнездило нещо, някакво липсващо парченце, и аз отчаяно се опитвах да го измъкна. Прекарах много дълго време с поглед, прикован в пода.

Минаха петнайсет минути, преди Мороу да се върне. Носеше две чаши кафе.

— Благодаря — измърморих, когато остави едната пред мен.

Тя се отпусна на стола си и простена:

— Господи, това беше ужасно.

Трудно беше да споря, затова просто кимнах. Не ми се говореше много.

— Но не е свършило, Лиса — казах.

— За мен е свършило. Имаме достатъчно доказателства, за да обявим решението си. Не ми се стои тук, за да минавам през същите събития с всички останали членове на екипа.

— На мен също. Остава само още един.

Станах да потърся Имелда. Казах й какво искам от нея, после се върнах в стаята за разпити и мълчаливо изчаках момичетата на Имелда да се върнат и да заемат местата си.

Минаха две минути, преди вратата да се отвори отново. Първа влезе Имелда, а след нея вървеше сержант Франсоа Перит.

— Седнете — наредих.

Той се подчини, макар и малко по-нервно от последния път. Веднага разпечата пакет цигари и се зае да измъква първата.

— Има ли нужда да ви напомням какви са правата ви? — попитах.

— Не, знам си правата.

— Този път можете да ми спестите чувствата си към адвокатите, но сигурен ли сте, че не искате юридически съветник, сержант? Сериозно ви съветвам да си осигурите такъв.

— Не, благодаря. В стаята има достатъчно проклети адвокати.

— Не го оспорвам — признах.

После се загледахме един в друг за няколко мига и той разбра, че вече знам.

— Старшина Персико току-що излезе — обясних. — Пое отговорността за всичко. Каза, че той е взел всички решения, повел е мълчаливия бунт срещу капитан Санчес, решил е да устрои засадата и е игнорирал заповедта да се изтеглите. Перит мълчаливо кимаше, докато изброявах всичко това.

— Естествено, сержант Перит, вие носите голяма част от тази отговорност. Именно вие сте се върнали от разузнаване и сте се опитали да разбунтувате хората срещу Санчес. Знаели сте, че и без това не го харесват, и сте разпалили огъня. Идеята да убиете Пайочович е била ваша, нали? Но старшината ви прикриваше.

Той не кимна, само ме наблюдаваше и слушаше.

— После Персико призна, че той е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата — продължих. — Каза, че е изпратил всички други в сборния пункт, а после се е промъкнал от другата страна на пътя и е избил последните оцелели. След това е слязъл долу и е произвел контролни изстрели в главата на всички.

Перит гледаше върха на цигарата си, точно като старшина Персико преди трийсет минути. Беше изумително. Перит толкова се възхищаваше от него, че дори беше възприел маниерите му.

— Проблемът, сержант Перит, е, че и двамата знаем, че той не е направил всичко това. Нали? Просто се опитваше да спаси някого, на когото много държи, и аз се моля този човек да държи също толкова на него.

Замълчах, а той продължи да гледа цигарата си. Най-сетне попитах:

— Опитваше се да ви спаси, нали?

Перит остана неподвижен и загледан в цигарата си цяла вечност. Нямах представа за какво мисли, защото не знаех как мислят хората като него.

После тъпо кимна. Нямаше нищо против да лъже до самия край, но не искаше да допусне Персико да бъде наказан за неговото престъпление.

— Прав сте — измърмори накрая. — Аз го направих.

— Разкажете ни какво стана.

— Няма да разберете.

— Опитайте. Може да ви изненадам.

— Не, вие не сте истински войници, вие и адвокатката — възрази той, като пренебрежително махна към Мороу. — Нямате представа какво е да си там. Чувствата, които изпитваш към останалите в екипа; как спираш да мислиш, когато започне стрелбата, и просто си правиш каквото искаш.

Имелда изведнъж скочи от мястото си, доближи го и спря точно пред него. Тялото й беше стегнато, а ръцете — свити в юмруци.

— Достатъчно глупости, сержант. Не знаеш какви ги говориш! Виждаш ли проклетата значка на десния ръкав на майора? Виждаш ли пехотинските му пагони? Е, не виждаш трите „Пурпурни сърца“, двете „Сребърни звезди“ и кръста за храброст, които не носи. А знаеш ли защо е адвокат? Защото изкара половин година в болницата след последната си мисия. И след това не го пуснаха в пехотата. Хич не си мисли, че можеш да му разкажеш нещо за бойното поле, което той да не знае, сержант. А сега се дръж като войник и отговори на въпроса!

Перит изненадано я гледаше, а тя не откъсваше поглед от очите му. Нямах представа откъде знае толкова за мен. Грамотите и наградите ми бяха прибрани в някое тайно чекмедже, защото ми бяха връчени за секретни операции, за които никой никога не трябваше да научи. Освен това на кого му пукаше за бойните отличия на военните адвокати? Но пък Имелда беше сержант, а както ви предупредих по-рано, сержантите могат да бъдат дяволски изобретателни, когато искат да научат нещо. А за Имелда това важеше с двойна сила.

Перит премести поглед върху мен. Не само че беше войник от специалните части с пълния мачистки комплект, който върви с тази служба, но беше и от южните щати. Това добавя сума ти лют сос върху обичайната мачистка избухливост, така че Имелда най-сетне беше поизравнила стартовите ни позиции.

— Вярно ли е това? — попита той.

— Май да — признах.

Той помисли малко, взе решение и продължи:

— Добре, майоре, както вече казах, бях изтеглен на фланга. Чух началото на засадата. Чувах стрелба в продължение на седем-осем минути. И ми стана любопитно. Знаете как е, нали? Когато охраняваш отстрани, винаги се чудиш какво става. Чудиш се дали не избиват приятелите ти, дали твоята страна печели, или всичко се проваля.

Спря и ме погледна.

— Знам, че не трябваше да го правя, но прекосих пътя и излязох в гръб на сърбите. Пристигнах точно в момента, в който шефът заповяда на всички да се изтеглят. А долу имаше още трима-четирима, които продължаваха да стрелят. Така че реших да… ами, да ги избия.

— Защо? — попитах.

— Не знам. Така ми се искаше.

— Не вярвам. Имали сте по-сериозна причина.

— Е, добре. Може би ми се искаше и аз да съм участвал. Или пък защото шефът трябваше да се е уверил, че няма останали живи свидетели.

— А може би сте искали трофей? — попитах.

Той разтревожено ме погледна.

— Двамата с капитан Мороу огледахме труповете в белградската морга и на един от тях липсваше главата. Това тялото на капитан Пайочович ли беше?

Той извърна очи.

— Не знам. Може и той да е бил. А може би главата му е била отнесена от мините. Понякога и това става.

— Не, сержант, не мисля така. Главата изглеждаше отсечена, може би с щик. Вие сте я отрязали, нали?

Перит се размърда неспокойно и на лицето му се настани тревожно изражение. Най-сетне бях разбрал истината. Беше потомък на френски емигранти от южните щати. Живееше по стария континентален морален кодекс „око за око, зъб за зъб“. Културните стереотипи често излизат верни. Пайочович беше обезглавил Ахан, а Перит му го беше върнал.

— Какво направихте с главата, сержант?

Продължаваше да мълчи. Но нямаше нужда да отговаря. Вече знаех какво ще каже. Перит искаше неговият кумир да е горд с него, затова беше занесъл трофея на господаря си като вярно куче.

— Занесохте я на шефа, нали? Искахте да види какво сте направили.

Той се поизправи на стола и пусна цигарата на пода. За разлика от старшина Персико не я натисна с обувката си, а силно я настъпи няколко пъти.

— Точно така.

— А той как реагира?

— Ядоса се. Нареди ми да не казвам нищо на останалите и заповяда да я погреба.

— Благодаря, сержант Перит — казах. — Можете да се върнете в килията си.

Имелда стана да го придружи. Той вървеше все така самоуверено.