Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Sanction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

Обсидиан, София, 2003

ISBN 954–769-О50–7

Редактор Здравка Славянова

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Петя Калевска

Печат и подвързия: „Балканпрес“, София

История

  1. — Добавяне

6

Тази нощ ми се обадиха двама души. Първият беше генерал от Пентагона, с когото разговорът протече горе-долу така:

— Дръмънд, ти ли си?

Ощипах се силно, за да се събудя.

— Дръмънд на телефона.

— Обажда се генерал Клапър.

— Добро утро, сър.

— Тук не е утро, а осем вечерта.

— Така ли? А, значи затова тук е два сутринта.

Той гръмогласно се засмя.

— Как върви?

— Кое как върви?

— Разследването, Дръмънд. Не се прави на глупак.

— Извинявайте, сигурно защото е два сутринта. Пробвайте пак в осем, тогава мозъкът ми работи като военен компютър „Крей“.

— Да не би да чувам хленчене?

— Да. Затворете и ме оставете да спя.

Той пак се засмя, което не му струваше много усилия, защото при него беше ранна вечер и той още имаше чувство за хумор.

— Добре де, докладвай.

— Вчера ходихме до моргата в Белград и прекарахме известно време в компанията на трийсет и пет трупа. Патологът все още работи по доклада си, но предварителната му оценка не е особено добра. Всички рани по телата, изглежда, са причинени от американски оръжия.

— Очаквахме го.

— Да, но на бас, че не сте очаквали това: някой е застрелял всеки от тях по още веднъж, в главата.

— Всичките до един?

— На няколко не им беше останало кой знае колко от главата, а един изобщо нямаше глава, но останалите бяха простреляни до един.

— Защо Милошевич и хората му не го обявиха на пресконференциите?

— Ще трябва да ги попитате лично, господин генерал. Но в този случай наистина ви препоръчвам да изчакате до сутринта. Чувал съм, че не е добър колкото мен.

— По тази точка може да се поспори. Получаваш ли необходимото съдействие?

— И още как. Много сме популярни тук. Дадоха ни най-добрите палатки в лагера.

— Получихме молбата ти Милошевич да отложи държавното погребение и да задържи телата.

— Хубаво. Патологът също ще изпрати молба до своето командване.

— Няма да постигнете нищо. Занесох твоята в Държавния департамент и щях да ги уморя от смях.

— Да не сте попаднали на двама, единият висок и слаб, а другият много нисък и дебел?

— Май да.

— Веселяци са, нали? Лоръл и Харди на международната дипломация.

— И те много са те харесали. Прочетоха молбата ти и няколко пъти употребиха фразите „на куково лято“ и „пълен кретен“.

— На какво повече да се надява човек?

— Какво губим, ако отхвърлят молбата?

— Оставяме слабо място, в което един добър адвокат от защитата може да отвори няколко пробойни.

— Е, нищо повече не можем да направим. Да ти помогна ли с нещо друго, Шон?

— Не, господин генерал. Благодаря все пак.

Той затвори, аз също, после се повъртях няколко минути, докато заспя отново.

Генерал-майор Томас Клапър беше най-близкото нещо до приятел, с което разполагах в това дело. Беше ми преподавал още когато беше майор, а аз — чисто нов лейтенант на първоначално офицерско обучение. Ако не бях най-лошият му студент, сигурно ме изпреварваше някой освидетелстван идиот. Представете си смайването му, когато четири-пет години по-късно го потърсих за препоръка, за да кандидатствам в Юридическия факултет и военната колегия. Никога не съм го питал какво си е помислил в този миг, но той каза „да“, а останалото вече е част от историята на правото.

За разлика от собствената ми летаргична кариера Томас Клапър се издигаше с постоянна и висока скорост. Вече беше генерал-майор и главнокомандващ на всички военни адвокати. Представете си военната колегия като най-голямата юридическа кантора в света, която се занимава с всичко от наказателно право, през договори, чак до оформяне на сделки с недвижими имоти. Тази армия се състои от над хиляда военни адвокати и съдии и двойно по-голям брой правни служители с най-различни специалности. Малко хора изобщо знаят за съществуването на тази част от въоръжените сили на САЩ — изградена от чепати характери, свръхразвито самочувствие и хищническа амбиция. За да се управлява подобна пасмина, е нужен железен юмрук, но Клапър си беше изградил репутацията на справедлив диктатор и всичките му подчинени го обичаха. С изключение на мен. Не и в този момент. Просто по някаква случайност именно Клапър ме беше избрал да проведа това предварително разследване и си знаех, че се обажда, за да преодолее чувството си за вина. Не възнамерявах да му помагам. Исках чувството му за вина да нарасне дотолкова, че да му докара напрегнато главоболие.

Следващото обаждане беше около час и половина по-късно, а човекът от другата страна на линията се казваше Джеръми Бърковиц. Дори в три и половина сутринта се сетих кой е. Бърковиц беше репортер от „Вашингтон Хералд“, който си беше изградил сериозна репутация с разкриването на различни унизителни за армията афери. Разговорът с него протече горе-долу така:

— Вие ли сте майор Шон Дръмънд?

— Така пише на табелката.

— Хи-хи, това беше смешно. Казвам се Джеръми Бърковиц. Един общ приятел ми даде вашия номер.

— Би ли ми казал кой е общият ни приятел? Искам да го удуша.

Той отново се засмя, а аз останах с впечатлението, че в този ден всички в часовата зона на Вашингтон са в много добро настроение.

— Е, нали знаеш правилата. Добрият репортер никога не разкрива източниците си.

— Какво искаш?

— От „Хералд“ ме назначиха да отразявам масовото убийство в Косово. Помислих си, че ще е хубаво да се запознаем.

— Аз не мисля така.

— Друг път контактувал ли си с пресата?

— Случвало ми се е.

— Значи си наясно, че винаги е добра идея да работим заедно.

— Заедно, а?

— Точно така. Мога да гарантирам, че ще отпечатваме вашата версия за събитията, при това с положително отношение.

Щрак! Без да искам, изпуснах слушалката върху вилката.

Всъщност не, не беше, без да искам. Не обичам да ме заплашват, а ако човек се позамислеше върху разговора, точно това се опитваше да направи Бърковиц. Разбира се, реакцията ми беше тъпа и детинска. Трябваше да бъда внимателен и да не му отказвам грубо. Но тогава пък щеше да се наложи да го излъжа, защото изобщо не възнамерявах да го снабдявам с информация.

Не че имам нещо против репортерите. Армията се нуждае от кучета пазачи, за да си остане що-годе приемлива институция, и пресата изпълнява точно тази функция. Няма смисъл човек да се кара с репортерите и да ги настройва срещу себе си, но както вече казах, бях уморен и не разсъждавах много ясно.

Настроението ми изобщо не се беше подобрило в шест сутринта, когато влязох в дървения ни офис. Капитаните Делбърт и Мороу седяха пред две димящи чаши с кафе и ме чакаха. И двамата изглеждаха свежи и енергични, за което веднага ги намразих.

— Добрутро — казах.

Или по-скоро го излаях. Или го изръмжах. Няма значение.

— Олеле — гласеше отговорът на Мороу.

И няма да повярвате, но точно в този момент телефонът иззвъня отново.

— Ало — обадих се аз.

— Майор Дръмънд, обажда се капитан Смит. Сещате ли се? Вчера се запознахме.

— Аха, май си спомням. Ти си ниското дебело човече с пискливия глас, нали?

— Свързах се с полковник Мастърсън, военния съдия, който отговаря за тази военна част. Споделих, че сте ми попречили да представям клиента си, и поисках мнението му по въпроса.

— И какво ти каза той?

— Че ако това се повтори, той лично ще подаде оплакване в окръжния съд във Вашингтон и ще поиска да ви лишат от адвокатски права.

— Ужасно се срамувам от постъпката си — уверих го.

— Би трябвало. Освен това от клиента си научих, че сте записали разпита. Бих искал още тази сутрин да получа копие от записа.

— Съдията каза ли, че трябва да го предоставя?

— Не съм го питал. Но ще го попитам, ако настоявате.

— Настоявам.

— Както желаете — процеди той, като почти се задави от ярост, и затвори.

Сигурно ще ви прозвучи извратено, но обаждането на Смит наистина подобри настроението ми. Основното в подобни разследвания е да привлечеш вниманието. Ако в самото начало ясно демонстрираш, че ще се държиш като побеснял варварин, всички замесени, които изпитват някакво чувство за вина, хукват към най-близкия адвокат, за да търсят защита. Полковник Уил Смодърс например беше направил точно това. Хората му го следяха като ястреби и в базата надали беше останал някой, който да не знае, че съм го викал на разпит. А сега капитан Смит продължаваше да работи за моята кауза, като обясняваше на цялото местно юридическо братство колко твърдо играя. Съвсем скоро всички наоколо щяха да започнат да ходят на пръсти. А когато ходят на пръсти, е много по-лесно да ги спънеш.

— Какво беше това? — попита Делбърт.

— Грешен номер — отвърнах.

Вратата се отвори с трясък и при нас нахлу подвижното торнадо Имелда, следвана от две помощнички, натоварени с подноси, по които бяха натрупани димящи омлети с бекон и това, което в армията донякъде обезсърчаващо наричат „акано на керемида“. (То наистина прилича на такова, но всъщност представлява суха питка, покрита с мас и парченца телешка кайма.) В целия хранителен арсенал на армията именно това ястие най-лесно може да ти докара четворен байпас.

Имелда застрашително изгледа Делбърт и Мороу и накара помощничките си да отнесат подносите на масата за съвещания в съседния кабинет. Мороу и Делбърт съзаклятнически се спогледаха и аз се сетих, че предишната вечер са измислили нещо. Не беше трудно да го предположиш.

Сигурно бяха решили, че един обединен опозиционен фронт ще бъде достатъчен, за да свали Имелда от власт. Тя продължи да ги гледа през очилата си със златни рамки, без да каже дума, но малките й юмручета започнаха да се свиват и отпускат. Цялата сцена имаше комичен каубойски привкус.

Седнах на масата и лакомо се захванах с армейската си закуска, като с крайчеца на окото следях кой ще се пречупи пръв. Всъщност лъжа. Много добре си знаех кой пръв ще поддаде. Просто исках да видя колко време ще мине, преди Делбърт и Мороу да го осъзнаят, и как точно щяха да се предадат: с подвити опашки или с бой до последна капка кръв.

— Вие двамата — каза Имелда. — Ще си изядете ли проклетата закуска, или ще се държите като разглезени момиченца?

Отличната адвокатка от защитата отвърна така, сякаш не говореше конкретно на никого:

— Обикновено на закуска ям кисело мляко, овесени кифли и натурален сок.

— Искаш ли да кажа на сержанта от столовата да ти забърка и едно кафенце с мляко? — попита я Имелда.

Делбърт отвори уста, но мъдро размисли и продължи да пристъпва от крак на крак. Мороу стрелна очи надолу точно навреме, за да види този танц на поражението, и реши да прикрие собственото си отстъпление, като измърмори:

— Но едно време много обичах яйца с бекон.

— Тогава най-добре пак да ги заобичаш, защото сержантът от столовата не може да прави нищо друго.

След няма и две секунди Делбърт и Мороу вече седяха до мен, нагъваха закуската си на големи хапки и тихомълком се молеха Имелда да се махне и да умре.

— Какви са задачите за днес? — попита Делбърт и отмести очи от Мороу, която го изгаряше с един от погледите, запазени за безгръбначните амеби.

— Мислех си преди обяд да поговорим със свещеника, а после с командира.

— Със свещеника? — попита Мороу, без да откъсва поглед от Делбърт.

— Да.

— Защо със свещеника? Кога ще говорим със Санчес и неговите хора?

— Скоро.

И двамата кимнаха. Не бяха съгласни с мен, но кимнаха. Това ми е любимото в Имелда. Направо им изсмукваше бойния дух.

Параклисът се помещаваше в една голяма палатка, достатъчно дълга и широка, за да събира около четирийсет стола. Заварихме военния свещеник, майор Кевин О’Райли, наистина да се моли на колене. Търпеливо изчакахме две-три минути, докато приключи, после той се изправи и ни доближи в дъното на палатката.

Както можеше да се очаква, той изобщо не приличаше на свещеник в специалните части. Имаше широко лице, боксьорски нос и големи силни ръце, които стискаха болезнено, докато се ръкувахме и запознавахме. Не можех и да си представя, че някой би посмял да извърши грях в негово присъствие. А дори не исках да си представям какви доказателства за разкаяние изискваше по време на изповедите.

— Благодарим ви, че ни отделихте време, отче — казах.

— Тук ли искате да говорим? — попита той, като неопределено посочи с ръка към вътрешността на църквата.

— Не. Защо не се разходим?

— Чудесно.

Така че тръгнахме по прашните улици на голямата база в Тузла, където няколко хиляди войници и пилоти трескаво почистваха оръжието си и се подготвяха за още един ден от несъществуващата война срещу сърбите.

— От колко време сте в тази военна част? — попитах.

— Четири години.

— Дълго време. Сигурно ви харесва.

— И още как.

— Какво по-точно ви харесва?

— Това са добри момчета, майоре. Специалните части имат репутацията на диви, агресивни хулигани, но тя е напълно неоправдана. Повечето от тях са добри хора със семейства.

— Предполагам, че капитан Санчес е католик, нали?

— Да. При това добър католик.

Вече знаех какво е вероизповеданието му от личното досие, но исках да вляза в темата по-отдалеч.

— Познавате ли семейството му?

— Много добре. Съпругата му Стейси, както и двете им деца. Марк е на седем, а Джанет на две. Аз съм я кръщавал.

— Говорихте ли с жена му?

— През последните няколко седмици разговаряхме няколко пъти. Тя много се тревожи, че името на Тери е отпечатано с големи букви на първите страници на вестниците като предводител на масово убийство.

— Представям си — казах искрено.

— Още трима души от този отряд са католици, така че поддържам връзка и с техните семейства.

— Разбира се. А сега ще ви задам няколко въпроса, отче, ако нямате нищо против. Ако решите, че са прекалено лични или с тях нарушавам тайната на изповедта, веднага ми кажете.

— Добре, звучи ми честно — каза той.

— Как бихте описали атмосферата в батальона?

Той се позамисли и аз долових, че причината не е объркване, а желание да ми отговори възможно най-точно. Най-сетне каза:

— Като цяло доста добра. Войниците от специалните части обикновено са по-възрастни от персонала в други бойни поделения и хората преминават през сериозна проверка, преди да получат правото да носят зелената барета.

— Ако трябва да ги характеризирате с една дума…

— Разбойници.

И двамата се усмихнахме.

— А друга дума? — попитах.

— Проблемни.

— Защо проблемни?

— Защото са хора с големи способности и силна съвест. Която се бунтува, когато се намираш близо до тези бежанци от Косово. В Америка гледаш всичко по телевизията, но нервите ти са подложени на голямо напрежение, когато станеш свидетел на събитията от другата страна на тази граница.

— Да, разбира се. И това сигурно се отразява на бойния им дух?

Той ме изгледа войнствено.

— Бойният им дух ли? Майоре, някои от тези хора не могат да спят нощем.

— Налага ли ви се да давате психологически консултации?

— Откакто сме тук, имахме едно самоубийство и един опит. По цял ден давам психологически консултации.

— Значи според вас тези хора са потиснати и объркани?

— Предполагам, че и това определение става.

— Налагало ли ви се е да давате консултации на Тери Санчес или някой от неговите хора?

Той се загледа в един тромав „С–130“, който току-що се беше отделил от пистата и бавно започваше да се изкачва на височина за полет. Най-сетне каза:

— Опасявам се, че ми е неудобно да отговоря на този въпрос.

— Добре. Смятате ли, че раздразнението, което описахте, може да е причинило срив в екипа?

— Това всъщност е същият въпрос, но зададен по малко по-друг начин, нали?

— Отче, питам ви неофициално. Кажете ми като на войник.

— Добре тогава. Не вярвам, че Тери и неговите момчета са го извършили. Но със сигурност имаше напрежение.

По дяволите, все едно директно казваше, че според него точно те са го извършили. Само не можех да определя дали го знаеше със сигурност, или само го подозираше и го обясняваше с известните факти, както правеха всички останали.

— Кажете ми нещо за батальона на Смодърс.

— Отлична военна част. Той е първокласен командир, а в неговия батальон има и много повече ветерани, отколкото в другите.

— Ветерани?

— Да, нали знаете. Много от неговите хора са служили в Залива, в Сомалия, Хаити, Босна.

— Защо в неговия батальон има повече ветерани?

— Както ви казах, защото е отлична военна част, много надеждна.

— Съжалявам, но все още не ви разбирам.

— Знаете ли нещо за традициите в специалните части? — попита той.

— Само слухове.

— Те са много затворени общества. Десета бригада работи предимно в Европа, затова хората там имат специфични езикови умения и регионално обучение. Не можете да вземете човек от Десета бригада и да го прехвърлите, да речем, в Първа, която работи предимно в Азия. Много от хората прослужват цялата си кариера в една и съща част.

— Но в батальона на Смодърс има нещо специално?

— Останалите го наричат „клуб на ветераните“. В специалните части има неписана традиция, според която след пет-десет години в другите батальони много от сержантите кандидатстват за прехвърляне в неговия.

— И защо? — попитах.

Вече подозирах какъв е отговорът, но никога не вреди да попиташ.

— Предполагам, защото искат да станат част от братството.

Бяхме се върнали до палатката на параклиса и аз видях отпред няколко войници, които чакаха с нетърпение. Отец О’Райли очевидно трябваше да поеме свещеническите си задължения, а аз бях научил всичко необходимо, така че му благодарих и се разделихме.

Веднага щом свещеникът се отдалечи, Делбърт се обади:

— Това беше много полезен разговор.

— Така ли? И защо? — попитах.

— Защото ни намекна какъв е бил мотивът. Той е изповедникът на четирима мъже от този екип и се опитваше да ни каже защо са го направили.

— Може би — отвърнах, като отместих поглед към Мороу.

— Има ли още нещо, което ние не сме разбрали? — попита тя.

Почесах се по носа.

— Историята на клуба на ветераните. Тя ме притеснява.

— На мен ми звучи добре — каза Делбърт. — Нещо като събиране на най-елитните сред елита.

— Сигурно.

— Според теб има и нещо друго ли?

— Зависи.

— От какво?

— Това е бойна част, Делбърт. Един ветеран от бойното поле е съвсем различен човек от някой зелен сержант с много добро обучение, но без истински опит. Точно заради зелените войници умират хора. Те се пречупват под напрежение. Те могат да допуснат грешка, да стрелят в обратната посока или да объркат процедурата по радиото и да издадат позицията.

— Продължавам да не те разбирам — каза Делбърт.

— Клубът на ветераните е същото като клуб на оцелелите. Ако изкараш пет или десет години, можеш да кандидатстваш. Така ще прекараш остатъка от кариерата си с печени, проверени в битките професионалисти, които няма да те убият по погрешка.

— И в това има нещо лошо? — попита Мороу.

— Може би не. Шансовете ти за оцеляване рязко се покачват, защото подозирам, че в Първи батальон много внимателно подбират кандидатите да се присъединят към него.

Двамата кимнаха и аз реших да не споделям и останалите си подозрения. Както вече беше споменал генерал Партридж, бях изкарал известно време в пехотата, а Делбърт и Мороу бяха облекли униформите веднага след юридическия факултет. Някои неща можеш да научиш само на място.

След десетина минути спряхме пред дървената сграда на генерал Чарлс, или „Чък“, Мърфи. Можех да му наредя той да дойде, но не исках да прекалявам. Границата между адвоката-варварин, който не се спира пред нищо, за да открие истината, и разглезения негодник е твърде тънка, а аз винаги съм бил ценител на фините нюанси.

Не, всъщност нямаше да усетя фин нюанс, дори да ме плеснеше през лицето, но не исках да прекалявам с Мърфи. Поне засега.

В действителност Мърфи ни посрещна на вратата и аз адски се зарадвах, че не съм му наредил той да дойде, защото това учтиво чакане на прага някак си изравняваше положението.

— Добро утро, господин генерал — казах.

— На нищо не приличаш, Дръмънд. Какъв е проблемът, не си доспиваш ли?

Лепнах си възможно най-разглезената физиономия.

— Не, проблемът са ужасните жилищни условия. Свикнал съм с хотелски стаи, оборудвани с климатик, зареден минибар и голямо двойно легло. Тези проклети палатки и походни легла направо ме убиват.

Той се засмя много мъжествено и надменно, после ни въведе в сградата и нагоре по някакви стълби до кабинета си. Един навъсен майор, който, изглежда, живееше в зала за вдигане на тежести, изръмжа нещо, когато минавахме покрай него. Заобиколих го отдалеч, като се надявах да не хапе.

Кабинетът на генерала беше доста спартански обзаведен за човек с неговия чин и съдържаше една дълга маса, използвана и за бюро, две по-малки разтегателни маси, две метални кантонерки и две знамена — националния флаг на САЩ и едно червено знаме с голяма бяла звезда по средата. Предполагаше се, че посетителите ще се впечатлят от суровата, монашеска мебелировка и ще повярват, че тя по някакъв начин отразява скромния характер на човека, който работи в този кабинет. Можеше и да се хвана, ако не бяха двете фотографии в сребърни рамки, внимателно позиционирани на двете по-малки маси. На едната се виждаше президентът на САЩ, който тъкмо поставяше генералска звезда на рамото на Мърфи, а на другата — един много по-млад Чък Мърфи във футболен екип, клекнал с топка в ръка до купата „Хайсман“ с изражението на момче, което изобщо не се съмняваше в бъдещите си успехи.

По средата на стаята бяха наредени пет стола и той ни покани да седнем. После с известни затруднения намести огромното си туловище в един от тях, кръстоса крака и скръсти ръце на гърдите си. Гръдният му кош беше голям, но и ръцете му не бяха къси.

Свободният стол оставаше загадка и аз предположих, че в някакъв момент му е хрумнало да извика адвокат, за да го представлява, но после се е сетил, че така ще изглежда, все едно крие нещо, и се е отказал.

— Извинявам се предварително — започна той, — но тази сутрин не мога да ви отделя повече от десет минути. В момента провеждаме важна операция и трябва да бъда в щаба.

— Разбира се, господин генерал. Вие сте зает човек. Няма да ви бавим.

— Благодаря.

Млъкнах за момент, после попитах:

— От колко време познавате капитан Санчес?

— Командвам тази военна част от осемнайсет месеца. Тери беше тук, когато пристигнах.

— Вие сте одобрили назначението му като командир, нали?

— Да, но само формално.

— Защо само формално?

— Защото в Десета бригада има десет батальона. Не е лесно дори да запомниш имената на полковниците и майорите. Знам имената и на повечето капитани, но не ги познавам лично.

Ако бях по-подозрителен по природа, можеше да си помисля, че човек, удостоен със стипендия „Роудс“, завършил пръв в класа си в „Уест Пойнт“, би трябвало да има по-добра памет. Можеше и да предположа, че генералът всъщност е още по-умен, отколкото смятах, и внезапно е развил избирателна амнезия, точно като Уил Смодърс.

Изгледах го със съмнение.

— Но все пак Санчес е бил един от онези капитани, които познавате лично.

— По-скоро не. Бих го познал на улицата, но нищо повече.

— Можете ли да бъдете по-конкретен, сър? — обади се Делбърт.

Генералът смръщи лице, сякаш наистина напрягаше паметта си. Накрая каза:

— Знам, че е женен. Спомням си, че съм се запознавал със съпругата му на някои от официалните мероприятия. Знам, че се е справил добре с няколко учения, и мисля, че посетих неговия екип един-два месеца, преди да заминат за Косово.

Честно казано, не звучеше много правдоподобно, и той долови съмненията ни.

— Вижте — добави бързо, като се опитваше да звучи и да изглежда благосклонен, — ако искате, ще накарам адютанта си да прегледа програмата ми и да провери колко пъти съм се срещал със Санчес за последните шест месеца.

Аз обаче изобщо не исках да се правя на благосклонен.

— Чудесно, господин генерал, но защо направо не наредите на адютанта си да ни даде тази програма, за да я проверим ние?

— Защото е секретна и не може да се предоставя за справки — каза той.

— Господин генерал, всички ние притежаваме разрешителни за работа със строго секретни документи, допълнени с най-различни екстри, така че можем да гледаме каквото си искаме. Точно сега например искам да погледна вашата програма.

Той се обърка за миг-два, после силната му челюст се издаде напред.

— Ако нямате нищо против, бих искал да се посъветвам с адвокат, преди да се съглася.

— Всъщност, сър, като водещ това разследване имам право да конфискувам тази програма. Тя е военна собственост и ако реша, че има отношение към разследването, мога да ви заповядам да ми я предадете.

— Все пак бих искал да се посъветвам с адвокат.

— Разбира се, сър. Но го направете по-бързо, защото бих искал да получа тази програма преди края на работния ден.

Очите му се превърнаха в ледени кубчета, макар че продължи да се усмихва.

— Имате ли други въпроси?

Мороу се наведе напред на стола си.

— Можете ли да ни кажете защо Първи батальон е известен като „клуб на ветераните“?

Дясната вежда на генерала помръдна нагоре.

— Известен? Ами това е стара сержантска традиция. Всъщност в нея няма нищо лошо. Един вид естествена еволюция — да се преместиш в батальон с малко по-високи стандарти, който представлява по-сериозно професионално предизвикателство.

— Командването насърчава ли този процес?

— Това си е работа на сержантите, която се командва от майорите. Няма официална политика по въпроса.

— А вие одобрявате ли го? — попита тя.

— Смятам, че има своите предимства. На хората, изглежда, им харесва. А от собствена гледна точка мога да ви кажа, че е адски полезно да разполагаш с един батальон, на който можеш напълно да разчиташ, дори да го изпращаш само на най-тежките мисии.

Мороу ми хвърли бърз тържествуващ поглед. Делбърт, известният прокурор, също реши да се пробва.

— Сър, можете ли да ни кажете кой е заповядал ареста на Тери Санчес и хората му?

— Лично аз.

— Какво ви накара да издадете тази заповед?

— Разбрахме, че нещо е станало, когато Милошевич и хората му започнаха да провеждат всекидневни пресконференции.

— Но как успяхте да разберете, че именно екипът на Санчес е отговорен?

— Беше много просто. Труповете бяха открити на територията, която наричаме Трета зона. Където работеха хората на Санчес.

— Вие ли заповядахте на екипа му да се изтегли?

— Не се наложи. Те се бяха изтеглили три-четири дни, преди да заповядам да ги арестуват.

— Защо са се изтеглили?

— Защото отрядът от косовари, които са обучавали, е бил унищожен.

— От колко време?

— От три-четири дни.

— Не са ли докладвали веднага щом са избили техните косовари?

— Така мисля. Ще трябва да проверя програмата на операциите, за да видя кога точно са докладвали, но би трябвало да са го направили веднага.

— Тогава защо не им е заповядано да се изтеглят незабавно?

— Защото реших да ги оставя там.

— Защо?

— Веднага след засадата срещу техните косовари Тери автоматично е преместил хората си в друг лагер, известен само на тях. Безопасността им не беше под въпрос.

— Съжалявам, но не ви разбирам.

— Ние обучаваме и други партизански отряди от косовари. Ако бяхме взели решение да инфилтрираме още някой от тях в Косово, можеше да използваме екипа на Санчес за друга операция от типа „Ангел-хранител“, но с новия отряд. Все още не бях взел окончателно решение. Исках да разполагам с повече възможности.

— Как е бойният дух във вашата бойна част, господин генерал? — обадих се.

— Много висок. Най-високият, който някога съм виждал.

— Как си го обяснявате?

Той ни възнагради с толкова скромна усмивка, че граничеше с коленопреклонност.

— Бих искал да припиша заслугите на себе си, но истината е, че войниците винаги се чувстват най-добре по време на акция.

— И не са разочаровани от мисията?

— Те са войници, майоре. Не си задават въпроси за целта на мисията.

Да бе, точно така. Лично аз никога не бях срещал войник, който да не прекарва всяка свободна минута в анализи на целта на мисията и постоянно мърморене по адрес на идиотите, които са я планирали.

— Чух, че сте имали едно самоубийство и един опит за самоубийство — казах.

— Във всяка военна част има самоубийства.

— Вярно е, но при вас е имало един успешен и един неуспешен опит само за няколко месеца.

Очите му се присвиха.

— Вижте, майоре, в тази бригада не беше имало самоубийства цели три години. Дошъл ни е редът. Не искам да звуча цинично, но ако проверите цялата армия, нашето ниво на самоубийства е много под средното.

— Навярно сте разследвали причините за тях?

— Назначихме офицер да разследва случая, в който самоубийството е било успешно.

— И какво откри той?

— Че жертвата е сержант тиловак със сериозни семейни проблеми. Имал е син със синдрома на Даун. Освен това бил алкохолик, а колегите му го описаха като почти клиничен случай на маниакална депресия.

— А другият случай?

— Нямаше разследване, но командирът на батальона ми обясни, че човекът е заподозрял жена си в изневяра, докато той служел тук.

После генералът погледна часовника си и лицето му незабавно придоби болезнено изражение.

— Вижте, трябва да слизам в щаба. Днес имаме две планирани атаки и трябва да съм подръка.

— Разбира се, господин генерал — казах. — Извинявайте, че ви отнехме толкова време.

Лъжех, разбира се. Много ми се искаше да му отнема около дванайсет часа в заключена стая, оборудвана с нагорещени железа и голям брой малки остри предмети, които да забивам под ноктите му. Понякога надушвам лъжите. Ако изобщо ни беше казал нещо вярно, не беше нарочно.

От друга страна, може би просто завиждах. Ето го значи този невероятно добре сложен Адонис, грабнал стипендия „Роудс“, най-младият генерал в армията, на когото са предричали блестяща военна кариера още по времето, когато е носел памперси. А ето ме и мен, средностатистически майор, когото шефовете му бяха готови да жертват. (И, повярвайте ми, до моята бебешка количка със сигурност не се бяха събирали тълпи от почитатели, които да обсъждат блестящото ми бъдеще.)

Дотук най-интригуващото беше закъснението между доклада от екипа на Санчес, с който съобщаваха за смъртта на своите косовари, и момента на изтеглянето им. Мърфи наистина не разполагаше с добро обяснение за него. Ако изчаках още няколко дни, със сигурност щеше да измисли някое.

Веднага щом излязохме от сградата, се обърнах към Мороу.

— Не знам защо журналистите винаги го описват като привлекателен мъж. Според теб не е привлекателен, нали?

Тя се ухили развеселено.

— А, не знам. Някои жени може би наистина не го харесват.

— Някои?

— Слепите например. Всички останали вероятно биха сметнали, че е доста сладък.

Отне ми малко време да го осмисля. Стига, бе. Как можеш да наречеш „сладък“ един двуметров, 110-килограмов бивш футболен защитник?

— И какво разбрахме в крайна сметка? — попитах.

Делбърт поглади брадичката си и каза:

— Разбрахме, че екипът на Санчес е бил съставен от най-добрите войници.

— Така.

— И изведнъж се оказа, че никой не е познавал Тери Санчес много добре — добави Мороу.

— Малко странно, нали? — съгласих се. — Изведнъж стана като прокажен.

Всички се позамислихме, после Делбърт попита:

— Какво ще правим следобед?

— Ще отскочим до Албания, за да посетим един бежански лагер.

— Защо? И кога ще се срещнем със Санчес и хората му?

— Виж, Делбърт. Да приемем за почти сигурно, че Санчес и хората му са избили трийсет и пет души. И още по-лошо, някой от тях е направил допълнителна обиколка, за да ги простреля в главата — може би от неконтролируема ярост, а може би хладнокръвно, за да не остават свидетели. Съгласни ли сте?

— Естествено — каза Делбърт, а Мороу кимна замислено.

— Имаме трупове, имаме оръжията на престъплението и заподозрените, които вече са в ареста. Какво ни липсва?

— Мотив — отвърна Делбърт.

— Точно така — казах, като безочливо се преструвах на досаден професор по право.