Брайън Хейг
Тайно разрешение (29)

29

Спряхме пред мраморния вход на същия италиански хотел на върха на хълма и устата ми се изпълни със слюнка. Двамата с Мороу се настанихме в съседни стаи и оставихме багажа си. В моята стая имаше от онези меки германски легла, пълни с пух, така че Господ може би все пак ме обичаше. Освен това имаше и минибар. Добре зареден минибар. Цялото тяло ме болеше адски и аз се загледах в редичката от миниатюрни бутилчици уиски „Дюърс“. Доктор Дръмънд бурно ме убеждаваше да се справя с болката както си знам. Успях да се преборя с изкушението и слязох във фоайето.

Имелда и две от помощничките й се настаниха на долния етаж и наеха апартамент, който да използваме като офис. Когато двамата с Мороу излязохме, за да се качим на микробуса за военновъздушната база, Имелда и момичетата все още примъкваха компютри и кашони с хартия по стълбите към асансьора. Имелда крещеше на момичетата да се размърдат, а те се кикотеха. Очевидно бяха разгадали тайната й. Всъщност беше мека душичка, като кучетата, които лаят много, но не хапят твърде силно.

Пътят до ареста на военновъздушната база отне петнайсет минути. Посрещна ни същият пухкав майор от ВВС. Беше подчертано любезен и добронамерен, като едва ли не се умилкваше около нас, вероятно защото не искаше да го споменем с лоша дума в доклада си. Отнесох се хладно с него, а Мороу последва примера ми. Нека се мъчи.

Двамата с Мороу бяхме прекарали доста време в обмисляне на следващия ни ход. Първата ни идея беше да започнем повторните разпити със Санчес. Трябваше да пречупим един от деветимата, а той изглеждаше най-лесен. Трябваше ни само един. Както във всички заговори, ако успеехме да пречупим един, останалите щяха да го последват като плочки от домино. Щяхме да ги използваме един срещу друг, да заплашваме и да сключваме сделки, докато се доберем до цялата истина и пълния комплект от свидетели, които да дадат показания един срещу друг.

Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се убеждавахме, че Санчес не е най-подходящият кандидат. Той очевидно беше сключил някакво споразумение с войниците си. А каквото и да се беше объркало там, в крайна сметка той носеше отговорността и следователно имаше най-много да губи. Това е прокурорско правило: човекът, който има да губи най-много, твърде често признава последен.

Мороу предложи да започнем с Персико. Отначало идеята ми се стори удивително тъпа. Колкото повече мислех обаче, толкова по-добра ми се струваше. Във всяка организация има два вида лидери. Единият е този, посочен от системата. Това беше Санчес, назначен от Сената на САЩ и обозначен с две сребърни лентички на пагоните. Вторият беше онзи водач, който хората сами си избираха. Това беше Персико, човекът със „Сребърна звезда“ и „Бронзова звезда“ на гърдите. Ако той проговореше, останалите щяха да го последват.

Но имаше и още една причина. В някакъв момент там, в Косово, формалната командна верига в екипа на Санчес просто се беше прекъснала. Имелда го беше забелязала в показанията им. Най-вероятно се беше стигнало до бунт. Действахме по инстинкт, но според резултатите от предишните разпити нямаше никакви данни Санчес да е командвал каквото и да е. Трябваше да открием точката на пречупване. Екипът вероятно се е съмнявал в Санчес през цялото време, но войниците, особено опитните войници на редовна служба, принципно се съобразяват с йерархията в армията. Освен ако не се случи нещо драматично, което да ги принуди да се разбунтуват.

Нещо се беше случило. Нещо важно. Предполагах, че е станало около четиринайсети, защото на тази дата елитните войници бяха започнали да се държат странно и необяснимо. Тогава са избили отряда на Ахан. Тогава Санчес се е свързал с базата по радиото и е докладвал, че не могат да се изтеглят. Тогава е започнала поредицата от събития, която в крайна сметка беше довела до една теснина между два хълма, където бяха избити трийсет и петима мъже. Беше просто предположение, но най-вероятно точно тогава Персико беше поел командването.

Двамата с Мороу се разположихме в стаята за разпити и започнахме да подреждаме масите и столовете, за да постигнем някаква импровизирана прилика със съдебна зала. Имелда и момичетата й се появиха след няколко минути и се заеха да включат един лаптоп и едно устройство за запис на свидетелски показания. С Мороу бяхме решили да придадем официалност на обстановката, за да заприлича максимално на истински съд. Така свидетелите щяха да се замислят какво ги очаква.

Най-сетне приключихме и аз изпратих Имелда да извика първия свидетел. Това отне няколко минути, през които просто седяхме и се нервирахме.

После вратата се отвори и Имелда влезе, следвана от старшина Персико. Тя го представи официално, все едно беше съдебен пристав. Той се огледа небрежно, но всъщност без капка небрежност, просто проучваше обстановката. Отново останах с впечатлението за човек, който проверява бойното поле и се опитва да прецени шансовете си.

— Моля седнете — казах и посочих един стол в средата на стаята.

Столът беше изолиран и незащитен от бюро или маса. Той седна, кръстоса крака и за няколко мига се вторачи в Лиса Мороу, която държеше диктофон. После сивите му очи се преместиха върху мен.

— Имате ли нещо против да запаля?

Първия път, когато разговаряхме, не пушеше. Въпреки хладното му държане вероятно нещо в тази среща го изнервяше повече.

— Ако желаете — отвърнах.

Той бръкна в джоба си и извади пакет „Кемъл“ без филтър, почука по него, за да измъкне една цигара, пъхна я между устните си и я запали. Всичко беше извършено с едно плавно, отработено, почти инстинктивно движение.

— Моля, посочете пълното си име и чин — казах.

Той отговори през дима, който излизаше от устата му:

— Майкъл Джон Персико. Старшина ниво четири.

— Благодаря — казах. — Последната ни среща беше просто предварителен разпит, неофициален разговор, на който да обсъдим събитията между четиринайсети и осемнайсети юни 1999-а. Целта на тази среща е да вземем пълните ви официални свидетелски показания за същия период. Сигурен ли сте, че отхвърляте правото си да използвате адвокат?

— Сигурен съм — каза той.

— По време на предварителния разговор казахте, че вие и повереният ви екип сте били в Косово като част от операцията „Ангел-хранител“. Вие излъгахте, нали? Всъщност сте участвали в „Ангел-отмъстител“, което е включвало изпълнението на бойни мисии срещу сръбските части в Косово. Прав ли съм?

С Мороу бяхме решили, че най-добрият начин да се справим с Персико е да изскочим с рев от нашия ъгъл на ринга и да го шокираме с най-силния си удар. Сега знаехме защо той и останалите в неговия екип бяха толкова самоуверени и способни лъжци. Защото правителството на САЩ стоеше зад гърба им. Всеки може да изтърси и най-голямата лъжа, ако АНС я подкрепя с фалшифицирани доказателства, ЦРУ го прикрива и армията на САЩ връзва ръцете на слушателите. Аз например мога да изтърся доста голяма лъжа и без всичко това.

Персико дълбоко дръпна от цигарата си. Това беше единственият знак на неудобство или тревога, който си позволи. Най-сетне каза:

— Нямам представа за какво говорите.

— Джак Третърн и генерал Мърфи дадоха разрешение на капитан Мороу и мен самия да научим всички подробности от операция „Ангел-отмъстител“. А сега отговорете на въпроса ми, моля, защото в противен случай ще добавя възпрепятствате на правосъдието и лъжесвидетелстване към останалите обвинения, които вероятно ще уточним днес. Той помисли за секунда и каза:

— Добре. Бяхме част от „Ангел-отмъстител“.

— Тогава да изясним и следващата лъжа — казах аз. — Когато отрядът на капитан Ахан нападна полицейското управление в Пилука, това одобрена и оторизирана операция ли беше?

— Не — каза той.

— Защо излъгахте полковник Смодърс за случилото се през онзи ден?

— Не сме го излъгали — спокойно отвърна той.

Извадих записите от разпита, които Смодърс любезно ми беше предоставил. Сведох поглед и се престорих, че ги чета. После вдигнах глава.

— На деветнайсети сте докладвали на майор Гренфелд, оперативния дежурен на вашия батальон, че през целия ден на тринайсети двамата с капитан Санчес сте се опитвали да спрете капитан Ахан да не напада полицейското управление в Пилука. Придържате ли се към това твърдение?

Той отново дръпна дълбоко от цигарата си, огледа се за пепелник и я изтръска на пода. После пак ме погледна.

— Да. Положих адски усилия да спра капитан Ахан да не напада това управление.

— Вие сте положили усилия? А капитан Санчес?

— Ами… той също се опита.

— Какво се е опитал и той?

— Вижте — каза Персико. — Това беше рискована операция.

Добър опит за измъкване, помислих си.

— Защо беше рискована, старшина? — попитах го.

— Донякъде е очевидно, като се има предвид резултатът, не мислите ли?

— Прав сте. Но казахте, че сте се опитали да го спрете. Сигурно сте имали сериозни причини. Какви бяха те?

— Целта не беше одобрена от бригадата. Това не е ли достатъчна причина?

— Но е имало и друго, нали, старшина?

— Може би.

— Какво, старшина? Защо бяхте толкова силно против атаката?

— Първо, никога не трябва да се участва в лошо планирани операции. Тази беше не просто лошо планирана, а не беше планирана изобщо.

— Лошо планирана?

— Точно така. Капитан Ахан и момчетата му просто се бяха навили да го направят. Почти нямаше разузнаване. Нито подготовка. Тъй като целта не беше одобрена от бригадата, нямахме и информация от АНС или ЦРУ, с каквато разполагаме обикновено. Те просто искаха да се появят с маршова стъпка и да унищожат всичко.

— Когато Ахан настоя да проведе операцията, защо не се обадихте в бригадата, за да докладвате?

— Това зависи от Санчес — каза той. — Питайте него.

— Защото Санчес също е искал те да проведат нападението — предположих наслуки. — Затова ли не се обадихте?

Той се поколеба, което беше първата му грешка.

— Задавате този въпрос на неподходящ човек — каза накрая. — Не мога да чета чужди мисли.

— Но двамата с капитан Санчес все пак сте обсъждали въпроса, нали?

— Добре де — каза той. — Обсъждахме го.

Накъде биете? Това беше много интелигентен ход от негова страна.

Той не беше сигурен колко точно знам. Може би стрелях наслуки, а може би разполагах с оптически мерник. Искаше да провери.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да позная отново.

— Искам да кажа, че Санчес е подкрепял Ахан за това нападение, а вие не. И когато всички са били избити, сте обвинили Санчес.

Бях прав. Виждаше се по очите му. Прав бях. Но той каза:

— Не беше така, адвокате. Вие си седите на задните части в тази приятна топла стая и се опитвате да разберете какво е станало на бойното поле. Нямате представа за нещата.

Беше ядосан и според мен за това имаше само една възможна причина.

— После сте отнели командването на отряда от Санчес — продължих. — Бунт ли избухна?

Той бръкна в джоба си и отново извади пакета „Кемъл“. Току-що беше угасил предишната си цигара на пода, но измъкна нова и почука с нея по дланта си. Удари я толкова силно, че я счупи, така че я хвърли на пода и взе трета.

Запали я и заяви:

— Вижте, нямах проблеми със Санчес. Както ви казах и преди, той е добро момче.

Подминах тази забележка.

— После полковник Смодърс е издал заповед вашият екип да се изтегли. Случило се е около обед на четиринайсети. Санчес е говорил с оперативния център в шест вечерта на същия ден. Докладвал е, че районът гъмжи от сърби и според него изтеглянето в този момент не е разумен ход.

— Точно така — кимна той. — Спомням си това обаждане.

— На следващата сутрин в редовния доклад в шест часа е повторил съобщението. Както и в шест вечерта на петнайсети.

— Правилно.

— Кой докладваше за активността на сърбите?

— Перит и Мачуско охраняваха периметъра. От време на време ги сменяхме с братята Мур, за да си починат.

— Значи именно те двамата са докладвали за сериозна сръбска активност във вашия сектор.

— Да. Решихме, че след атаката на Ахан сърбите са предположили за съществуването на базовия лагер, от който са дошли хората му, и са започнали да го търсят.

— Не бяхте ли установили нов базов лагер?

— Да, но недалеч от първия. Бяхме в същия сектор.

— За каква активност докладваха Перит и Мачуско?

— Бяха забелязали патрули и бяха чули движение на тежки превозни средства по близките пътища.

— А после, на сутринта на седемнайсети, са забелязали и сръбския разузнавателен отряд, за който се предполага, че е видял вашия базов лагер.

— Точно така. Само че не се предполага, а е било така.

— Откъде знаете, старшина? Вие не сте го забелязали лично, нали така?

— Не, но Перит и Мачуско никога не се издънват. Ако Перит ми каже, че ни наблюдават, значи ни наблюдават.

— Защо Перит е докладвал на вас, старшина? Защо не е казал на капитан Санчес?

— Нямам представа.

— И после сте издали заповед на екипа да се изтегли.

— Точно така — отвърна той и направи още една показателна грешка.

Ако Санчес все още е бил командир, той е трябвало да издаде тази заповед.

— След това сте продължили изтеглянето си през целия ден до полунощ, когато сте оформили отбранителен периметър и сте решили да атакувате сръбската колона.

— Вече минахме през всички тези глупости, нали? Показанията ми няма да се променят.

Пак не му обърнах внимание.

— Няколко последни въпроса и приключваме този разговор.

— Добре — каза той и извади още една цигара.

Пушеше ги бързо и докрай. Над главата му ясно се виждаше малък облак от бледосин дим.

— Всички останали свидетелстваха, че вие сте командвали засадата. Вие сте ги разположили по местата им, проверили сте огневото им поле и сте определили как да бъдат заровени и свързани мините „Клеймор“. Вие сте издали заповедта за начало на огъня. Вие сте го прекратили. Това ми се струва много интересно. Нали сам ми казахте, че Санчес е командвал всички операции?

Той видимо се обърка, докато се опитваше да измисли отговор. Очите му бързо подскачаха по пода.

— Санчес не беше добре — каза накрая. — Не беше спал от два дни, така че аз му предложих да помогна.

Почти се усмихнах.

— Похвално от ваша страна.

Току-що ни беше дал за какво да се хванем. Погледнах Мороу, която кимна. И тя го беше усетила.

— Благодаря ви, старшина — казах. — Ще ви се обадим да свидетелствате отново, може би по-късно тази вечер или утре сутринта. Силно ви препоръчвам да си осигурите адвокат за следващата ни среща.

Той облегна лакти на коленете си и лицето му придоби искрено бунтарско изражение.

— Кога ще свършим с тези глупости? От две седмици съм в този кенеф и вече искам да изляза. Вече два пъти ме разпитвахте.

— Ще свършим, когато престанете да ни лъжете — отвърнах. — До утре сутринта ще разполагаме с цялата истина. По един или друг начин.

Бунтарската му физиономия се стопи. Персико се изправи и тръгна към вратата.

— Между другото — продължих и той се обърна към мен, — сделката ви с Третърн и Мърфи вече не важи. Имам пълното право да препоръчам каквото намеря за добре и възнамерявам да го използвам.

Той отново се обърна и излезе. Но успях да го видя в очите му. Току-що беше чул как всичко около него рухва.