Брайън Хейг
Тайно разрешение (7)

7

Полетът до Албания продължи около два часа. Минахме над босненското крайбрежие, а после рязко завихме наляво. Албания е много бедна държавица, пълна с полуразрушени останки от сталинистка архитектура (която никога не е била прочута с разкош или елегантност), населена със зле облечени хора. Албанците се наричат „народа на орлите“, защото живеят предимно в планините. Известни са в Европа като донякъде докачливи хора, най-вече заради странния си старинен обичай, наречен „кръвнина“, според който семейството на всеки убит албанец наследява задължението да избие семейството на неговия убиец. Понякога тези кървави отмъщения продължават в течение на пет-шест поколения и не е трудно да се сетиш, че явно обичаят има нещо общо с планинския въздух, защото в щата Западна Вирджиния също правят така.

С изключение на този прилежно спазван обичай, албанците не са известни с каквото и да е. Твърди се, че са изобретили вратовръзката. Преди Втората световна война начело на държавата им стоял някой си крал Зог, който — както подсказва името му — не е бил средностатистически монарх, а тип с огромни мустаци, който препускал на кон из страната, препасан с патрондаши, женел се за екзотични красавици и, общо взето, правел каквото му скимне. По време на Студената война пък ги управлявал Енвер Ходжа, който страдал от толкова отвратителна параноя, че построил бетонни бункери на всеки стотина метра и вдигнал бетонни стълбове насред всяка нива, за да не могат да припарят хеликоптери и парашутисти. За да стане още по-странно, сключил и съюз за ненападение с комунистически Китай — един от най-идиотските геостратегически жестове в историята. Не особено изненадващо, в края на краищата Албания се оказала най-бедната и изолирана страна в Европа.

Но въпреки това, или може би точно заради това, албанците са доста издръжлив народ. Те са оставили другите на мира и очакват същото по отношение на самите себе си. Освен това са и изненадващо гостоприемни. Както и смели и упорити, което пък играеше сериозна роля в настоящия конфликт — поради нестабилната природа на Балканите твърде много албанци в момента живееха на други места като Македония и Косово.

Косово е нещо като сръбския Йерусалим, пълно със старинни източноправославни храмове и исторически забележителности, и макар че едва десет процента от хората, които живеят там, могат да докажат сръбския си произход, старият егоист Били Милошевич беше решил да прочисти страната от албанците, като или ги избиваше, или ги прогонваше зад граница в Албания или Македония.

След продължителна серия от мощни подскоци се приземихме на изровена писта на двайсетина километра от границата с Косово. Когато слязохме от самолета, отново ни очакваше джип, а един майор от специалните сили на име Уилис седеше до шофьора, за да ни придружи до бежанския лагер, не особено оригинално наречен „Лагер Алфа“.

Не беше първата ми среща с нещастието на бежанците. Бях виждал подобни неща след Войната в Залива, когато хиляди кюрди и шиити избягаха на юг в Кувейт, прогонени от гнева на Републиканската гвардия на Саддам. Делбърт и Мороу обаче мигновено получиха „пристъп на широко отворени очи“, както го наричат в армията. Очите се отварят широко от 30 процента ужас, 30 процента съчувствие и 40 процента чувство за вина в най-чиста форма.

— Ще свикнете — обади се майор Уилис.

Минавахме покрай многобройни редици набързо издигнати палатки, натъпкани най-вече с възрастни мъже, майки и малки деца. Имаше много малко млади мъже, а повечето от тях бяха с превързани рани или липсващи крайници. Всички, млади и стари, изглеждаха нещастни, изтощени и гладни. Съдейки по миризмата в лагера, изпитваха и печална липса на душове и тоалетни.

— Колко са? — попита Делбърт.

— Не знаем точно — отвърна нашият водач. — Броят им се увеличава всекидневно. Понякога с неколкостотин, понякога с по няколко хиляди.

— Откъде знаете колко трябва да храните? — попита Мороу.

— С това се занимават службите на ООН. Но и те не знаят точно. Увеличават количеството, като съдят по броя на хората на опашката за храна в момента, в който храната свърши. По-късно ще се запознаете с началничката им.

Спряхме в една малка база, оградена от бодлива тел и охранявана от двама въоръжени пазачи. Те познаха Уилис и ни махнаха да минем.

— Тренировъчният лагер — обяви той.

Слязохме от колата и влязохме в една обширна палатка, където множество зелени барети и албанци в импровизирани униформи бяха устроили нещо като щаб. Уилис ни отведе до една маса в дъното, където ни предложи кафе, а ние, естествено, приехме, защото истинските войници пият кафе всеки път, когато има, а не искахме да ни помислят за адвокати или нещо подобно.

— Това е един от трите щаба, които сме изградили за обучение на Армията за освобождение на Косово — обясни Уилис. — АОК вече се сражаваше със сърбите, когато НАТО започна бомбардировките, но сърбите ги правеха на нищо. Честно казано, АОК не е твърде многобройна, защото според много албанци от нея има повече вреда, отколкото полза.

— Защо смятат така? — попита Мороу.

— Комплексът на жертвеното агне. Точно като евреите в навечерието на Втората световна, които са се надявали, че няма да стане чак толкова лошо. Много от косовските албанци смятат, че борбата на АОК срещу Милошевич допълнително озлобява сърбите, и искат да се прекрати.

— А тя озлобяваше ли ги наистина?

— Не, естествено. Не им създаваха кой знае какви проблеми, но Милошевич експлоатираше ситуацията, за да оправдае етническото прочистване. След всичко, което неговите бандити направиха в Босна, не би трябвало някой да му вярва, но надеждата умира последна, нали така?

— Колко е голяма АОК в момента? — попита Делбърт.

— Всичко на всичко пет-шест хиляди.

— Само пет-шест хиляди? Че това нищо не е.

— Сърбите са извършили прочистването много внимателно. Почти всеки албанец от мъжки пол, който им изглеждал достатъчно голям да носи оръжие, е бил отведен в гората, застрелян и погребан. Много са практични тези сърби. Предполагам, че са искали да унищожат цялото поколение албанци, за да не се занимават с тях поне докато следващите пораснат толкова, че да могат да се бият. Така или иначе, опитваме се да вербуваме всички оцелели.

— И как се справяте? — попита Делбърт.

— Не е трудно. Трудното е да ги задържим достатъчно, за да ги понаучим на това-онова, преди да хукнат обратно към Косово, за да трепят сърби. Когато пристигат тук, вече са доста ядосани.

— Стават ли добри войници? — попитах.

Уилис тайничко се огледа, за да види дали някой от албанците не обръща внимание на разговора ни, преди да отговори:

— Сръбската армия е в действие почти от девет години, така че доста разбира от такъв тип военни действия. Повечето от албанците не умеят нищичко. Няколко месеца не са много време.

Всички се замислихме върху това.

— Но пък мога да ви кажа — добави той, — че смелостта не е никакъв проблем. Американските медии не знаят много за това, което става от другата страна на тази граница…

Той посочи на север.

— Но много от албанците, които обучаваме тук, умират там.

— Тук ли работеше екипът на Санчес? — попитах.

— Не. Санчес и неговите хора работеха в лагер „Гама“, на четирийсет километра източно оттук. Но пък всички лагери са горе-долу еднакви. Ако си видял един, все едно си виждал всичките.

Той погледна часовника си.

— Ако искате да поговорите с хората от ООН, по-добре да тръгваме. Единственото им свободно време е, когато не раздават храна.

Излязохме от щаба, качихме се отново в джипа, а после минахме покрай още няколко редици от палатки до друг ограден с бодлива тел лагер. В този нямаше знамена и пазачи, а само миниатюрна табела, на която пишеше „ВКБ“ — Върховен комисариат за бежанците към ООН, организация, която се занимава с това да пътува от война на война и да се грижи за най-онеправданите хора на планетата.

Една жилава остроноса жена на петдесетина години ни очакваше на главния вход. Когато спряхме, тя се качи при нас и нареди на шофьора да ни закара обратно в центъра на лагера. Говореше английски със силен френски акцент и Уилис ни каза името и фамилията й, но аз чух само първото: Мари.

Двамата с Уилис, изглежда, се познаваха добре. Седяха един до друг без притеснение и без да разговарят — като възрастна семейна двойка, която изпитва тихо задоволство от присъствието на другия, особено когато има и непознати хора. Точно такива бяха.

Делбърт и Мороу все още гледаха с широко отворени очи. В повечето случаи „пристъпът“ държи по цяла седмица. След това гледката на нещастието навсякъде около теб се превръща в обикновен житейски факт и нервната ти система сякаш спира да го регистрира. Най-сетне стигнахме до няколко палатки, оградени с бодлива тел, на които беше изрисуван голям червен кръст. Слязохме от претъпкания джип, за да ги разгледаме. Мари започна да обяснява:

— Когато пристигнат, бежанците първо минават оттук за медицински преглед. За да прекосят границата и да стигнат до лагера, те предприемат много трудно и опасно пътуване през планините. През този сезон много от тях пристигат с измръзвания и лека хипотермия. Освен това голям брой са ранени от сърбите.

Тя се обърна и ни въведе в първата палатка, като продължи да разказва. На входа чакаше дълга опашка от нещастни албанци, а вътре имаше пет-шест работни поста, на които няколко лекари ги преглеждаха със стетоскопи, сонди и други медицински уреди.

— Тук ги обработваме. Докторите преглеждат раните им и ги разпределят за по-нататъшно лечение.

Спряхме до момиченце, което лежеше на носилка. Беше мръсно, с разкъсани парцаливи дрехи. Една жена, която на пръв поглед изглеждаше на петдесет, но сигурно просто беше преживяла много трудни трийсет, беше надвесена над детето, а млад лекар записваше нещо в някакъв картон.

Мари и лекарят си поговориха на френски в продължение на минута, докато всички гледахме момиченцето. Изглежда, беше в кома, защото лежеше с отворени очи, но не виждаше. После Мари се обърна към нас:

— Момичето е на дванайсет. Майка й казва, че преди седмица, късно вечерта, отряд на сръбската милиция отишъл в къщата им. Майката дори разпознала двама-трима от хората, защото били израснали заедно. Разбили вратата и извели момиченцето и двете й сестри на двора, където ги изнасилили. Казва, че изнасилването продължило часове, защото се изредили около двайсет души. Това момиченце пищяло с първите петима мъже, но после млъкнало, а те продължили да се изреждат. Когато свършили, застреляли сестрите й. Майката не знае защо са пощадили малката, но я оставили там с нея и им дали два дни срок да се махнат, защото иначе щели да се върнат и да го направят отново.

Отидохме при следващия лекар. Той тъкмо преслушваше гърдите на възрастен мъж с крака, омотани с парцали, който седеше на метална маса и стоически понасяше прегледа. Мари и лекарят отново размениха няколко думи, докато ние останахме встрани и положихме максимално усилие да не се държим като безполезни воайори, попаднали сред истинското страдание и хората, които се бореха с него. Мари пак се обърна към нас:

— Този човек бил прибран от сръбската полиция преди три седмици. Затворили го за четиринайсет дни с около двеста други. После започнали да ги извеждат един по един за разпит. Каза, че няколко дни поред чувал ужасни крясъци, преди да дойде неговият ред. Завели го в мазето на полицейското управление. Стените били покрити с кръв, а в единия ъгъл имало купчина от различни крайници и пръсти от ръце и крака. Каза, че на него не му отрязали нищо. Извадил късмет. Само го били няколко часа с тежки метални палки. Казал, че не знае нищо. Те също се уверили в това след няколко минути, но, така или иначе, продължили да го бият.

Докато Мари разказваше, не можехме да откъснем очи от стареца, който на няколко пъти се закашля и се опита да прикрие устата си с ръка, а между пръстите му изби кръв.

— Според лекаря е цяло чудо, че е оживял. Той и останалите затворници най-сетне били изведени в гората. Строили ги и започнали да ги разстрелват с картечница, а телата нападали около него. Той се хванал за корема, все едно бил застрелян, и се хвърлил назад в една купчина трупове, а после се намазал с кръвта от техните рани. Когато сърбите дошли да доубият ранените, успял да се престори на умрял. Щом се стъмнило, изпълзял оттам и вървял три дни, докато стигне дотук.

Мари ни изведе от палатката и всички спряхме за малко, преди да влезем в следващата.

— Старецът няма да издържи и два дни — каза тя с равен глас. — Има фатални вътрешни кръвоизливи. Лявата му ръка е счупена поне на три места, белите му дробове са продупчени и най-вероятно единият му бъбрек е спукан.

— Какво ще го правите? — попитах тъпо.

— Ще го преместим в палатката, където държим умиращите. Ще му бием инжекции с морфин и ще се опитаме да облекчим смъртта му. Вдигнал е четирийсет и един градуса, вероятно от вътрешни инфекции. Знае, че умира. Преживял е ужасни мъки, за да се добере дотук и да умре сред сънародниците си.

— Ами момиченцето? — попита Мороу.

Гласът на Мари не се промени.

— Имаме психолог, специалист по изнасилвания, но за това момиче трябват години интензивно професионално лечение. Освен това жените в селски райони съзряват по-бързо от нашите, така че вероятно е бременна. Поне за това можем да направим нещо. Майка й ни помоли да я прегледаме и да направим аборт, ако открием зародиш.

Всичко това продължи още час, през който ходехме от палатка на палатка и се запознавахме с нови и нови ужасяващи случаи. Трябва да призная, че се чувствах като някакъв отвратителен воайор, който наблюдава отстрани нещастието на жертвите.

Най-сетне Мари ни изведе от медицинския лагер, извини се, че трябва да се връща към задълженията си, и горещо ни благодари за посещението. При последното долната ми челюст увисна.

Всички се накачихме обратно в джипа и Уилис попита:

— Искате ли да видите още нещо?

Тримата се спогледахме и почти се изчервихме, защото никой от нас не се чувстваше особено горд точно в този момент. Уилис, изглежда, го усети и нареди на шофьора да ни закара в щаба.

— Казахте, че с това се свиквало — обърна се Мороу към него. — За колко време?

— За цял живот — отвърна той с много вдървена усмивка.

— Тя е забележителна жена, нали? — попита Мороу, като проследи с поглед Мари, която се отдалечаваше по прашната улица.

— Работили сме заедно в Могадишу и в Босна — отвърна Уилис. — Занимава се с това от двайсет години. Мисля си, че един ден просто ще се прибере вкъщи и ще се застреля.

— Сигурно се гордее с всички хора, на които е спасила живота — предположи Мороу.

— По-скоро не. Когато си залят с такава вълна от бежанци, можеш единствено да направиш подбор. Да отделиш тези, които имат шанс, от останалите. Но после мислиш само за тези, които си захвърлил, като онзи старец.

Понякога ми се случва да срещна някой, в сравнение с когото се чувствам истински дребен егоист. Тази Мари например. Трябва да призная, че след като видях момиченцето и стареца, вече не симпатизирах особено на сърбите.

Никой от нас не каза и дума по време на обратния полет към Тузла.