Брайън Хейг
Тайно разрешение (3)

3

Този път на летището наистина ни чакаше служебна кола. Всъщност имаше цели два джипа — но единият беше вече изпълнен от огромен бригаден генерал, издокаран в бойна униформа, с гиздава мъничка зелена барета, завинтена на темето.

Беше висок около 195 см и всеки американски военен го познаваше по лице. Беше член на отбора на всички времена по американски футбол във военната академия „Уест Пойнт“, отличник на випуска, удостоен със стипендия „Роудс“ и най-младият бригаден генерал в историята на САЩ. Страшно много фактори за самочувствието на един-единствен човек, ако питате мен. Беше изумително, че е в състояние да се гледа в огледалото, без да припадне. За сравнение най-големият успех в собствения ми живот беше, че веднъж ме избраха за касиер в трети клас. За съжаление дори това не продължи дълго, защото директорът ме разжалва веднага щом научи, че имам тройка по математика. Второто не го казвам на много хора. Оставям ги с погрешното впечатление, че достойно съм изкарал целия си мандат.

Човекът в джипа нямаше нужда да заблуждава никого за нищо. Казваше се Чарлс Мърфи, по прякор Чък, и на всеки няколко години списание „Таим“, „Лайф“ или „Нюзуик“ публикуваше чудесна статия за него, за да може целият американски народ да следи кариерата на най-впечатляващото момче-чудо в родната армия.

Точно в този момент обаче лицето му беше помрачено от безпокойство. Или, както би казала майка ми, той се „цупеше“. Винаги съм харесвал тази дума. Звучи далеч по-добре от „мръщя се“. Когато някой се цупи, сякаш води много по-дълбока вътрешна борба.

Така или иначе, всички знаеха причината — екип „Алфа“ в ареста беше под негово командване и прочутата му кариера беше на път да отиде по дяволите.

Беше очевидно, че се радва да ме види почти колкото би се зарадвал на уролог с дебели мазолести пръсти, но и двамата не можехме да направим нищо по въпроса. Приближих и отдадох чест по същия енергичен начин, по който бях поздравил началника му генерал Партридж преди няма и дванайсет часа във Форт Браг.

— Майор Дръмънд, сър — представих се.

Той взе, че отвърна на поздрава:

— Добре дошъл в Босна, Дръмънд. Колко адвокати водиш?

— Общо сме трима, сър.

— Трима? Само толкова?

— Но и тримата сме тежка категория — обявих с най-самоуверената си усмивка.

— Хубаво. Оставете багажа в другия джип и елате с мен.

След трийсет секунди вече излизахме от летището. Покарахме около километър и половина покрай редица от големи палатки, построени на бетонна основа, големи метални контейнери и няколко сглобяеми дървени постройки. Военновъздушната база в Тузла беше тилов и оперативен център на мисията в Босна и когато ситуацията в Косово се влоши, военните решиха, че могат да я използват и за тази операция. А ако има нещо, което армията умее да прави, то е да създава големи, просторни, импровизирани градове на места, където преди не е имало нищо. Тузла беше сериозно доказателство за това. Базата беше построена като по конец, с дълги прави улици и без намек за хаоса, с който се отличават истинските градове. Наоколо се виждаха множество войници и пилоти, които тичаха насам-натам, почиваха си или се занимаваха с различни дребни задачи, и много от тях спряха да ни позяпат, докато се изнижем. Може би си внушавах, но останах с чувството, че са ни очаквали. Останах и с някакво друго чувство, защото погледите им някак си не бяха изпълнени с топлота и доброжелателност.

Най-сетне пристигнахме пред дървена постройка на два етажа с няколко знамена отпред — знак, че се използва за щаб. Джиповете спряха и всички наскачахме, а после влязохме вътре, където множество войници истерично сновяха по коридорите, закачаха разни неща по географските карти на стените, говореха по телефоните и изобщо всячески се правеха на заети, защото генералът беше дошъл и само идиот би избрал подобен момент, за да създава впечатление, че му е скучно или няма работа.

В крайна сметка попаднахме в конферентна зала в дъното на сградата, снабдена с голяма заседателна маса и елегантни столове с тапицерия от изкуствена кожа. Генерал Мърфи ни каза да седнем и ние седнахме.

Очите му преминаха в боен марш по лицата ни, докато се чудеше как да ни подхване. Приятелски или хладно? Неофициално или строго? Така или иначе, бъдещето му може би зависеше от нас, ето защо беше настъпил един от онези съдбовни моменти, за които четете по книгите. Дали да ни изплаши до смърт, или да ни накара да се влюбим в него?

Най-сетне лицето му се отпусна в нещо, което бих нарекъл „очарователна и обезоръжаваща усмивка“.

— Е, не твърдя, че се радвам да ви видя, но все пак добре дошли.

Твърде хитър компромис, бих казал.

— Благодаря, господин генерал — отвърнах от името на цялата група.

— Наредиха ми да ви окажа пълно съдействие. Приготвили сме отделна палатка за всеки. Разчистихме и една постройка, която да използвате за офис. Снощи от Хайделберг пристигнаха петима юридически помощници и те я подготвят в момента. Трябва ли ви нещо друго на този етап?

— Не мога да се сетя — казах. — Но ако ми хрумне нещо, със сигурност ще ви се обадя.

Беше доста нахална шегичка от моя страна, но вече бях взел решение как да се отнасям с него. „Приятелски“ просто не вървеше.

Устните му се свиха едва забележимо. Той огледа лицето ми, направи си някакъв извод, стана и отиде до вратата. Отвори я и вътре влезе един полковник — висок, слаб хубавец, който също беше завинтил на главата си една симпатична зелена баретка.

— Представям ви полковник Уил Смодърс, командир на Първи батальон в Десета бригада за специални операции — обяви генералът. — Той ще ви оказва постоянно съдействие.

Беше много елегантен начин да ми обясни, че лично той, генерал Мърфи, няма да ми съдейства по никакъв начин. Адски добре измислено. Почти подейства.

— Извинете, генерале, но това е неприемливо — казах.

— Моля?

— Тъй като е батальонен командир на обвинения екип, полковник Смодърс е вероятен заподозрян по настоящия случай. Моля ви, погрижете се за друг офицер за свръзка, за да не нарушим обективността на разследването.

Тук е мястото да подчертая, че военните юристи не се радват на голямо уважение сред истинските войници — онези, които служат в бойни поделения. Бойните действия са работа за истински войници, а юристите говорят много, но стрелят малко, така че гледат на нас като на неудобство, източник на раздразнение или същинско зло, но в никакъв случай като на част от братството. Това важи в още по-голяма степен за зелените барети, които са по-големи особняци и аристократи от всички останали военни. Честно казано, много рядко се случва да видите юристи и зелени барети заедно на бара да надигат бири и да разменят шегички. Като се замисля, лично аз никога не съм виждал подобно нещо.

Последваха няколко прокашляния и неловко пристъпване от крак на крак, защото полковникът току-що бе научил, че може да е заподозрян. Вероятно и преди му беше хрумвала тази мисъл, но никой не я беше потвърдил. Не беше трудно и да продължите разсъждението до точката, в която генерал Мърфи, живият пример за подражание, също можеше да се окаже такъв.

На изсеченото красиво лице на Мърфи мигновено се появи неприятна гримаса.

— Необходимо ли е това според вас?

— Според мен като адвокат абсолютно — отвърнах.

— Тогава ще назнача друг човек.

— Благодаря ви.

— Моля — заяви той.

Не звучеше искрено обаче. Всъщност вече се беше обърнал и излизаше, когато го каза. Дори май го процеди със стиснати зъби. Като се замисля, може би дори не каза „моля“, а нещо друго, което също започваше с „м“. Не бях сигурен, но останах с впечатлението, че скоро няма да ме покани да пием по нещо.

И двамата ми колеги изглеждаха объркани от тази демонстрация на неуважение от моя страна, но моментът и мястото не бяха подходящи да им обяснявам. Станахме, излязохме от сградата и след кратък преход с джипа ни оставиха в друга дървена постройка. Беше по-малка от щаба на генерал Мърфи. Всъщност беше доста по-малка, тъй като в армията подобни символи са много важни.

Когато влязохме, вътре наистина имаше цели пет дами в униформи. Те местеха бюрата от един ъгъл в друг, включваха компютри, проверяваха телефоните и разнасяха големи кашони с листове формат А4 из четирите помещения в сградата. Юридическите помощници обикновено са интелигентни, но не се отличават с висока работоспособност, така че на тези някой очевидно им беше изкарал акъла.

Една военна служителка с пагони за специалист ниво седем, което е много висок ранг сред специалистите, веднага пусна кашоните с хартия А4, които носеше, и хукна да ни посрещне.

Казваше се Имелда Пепърфийдд — доста странно име за чернокожа военнослужеща. Беше ниска, по-скоро набита, и с присвити зорки очи зад очилата със златни рамки, от които веднага ставаше ясно кой ще командва в тази сграда.

Тя вдигна показалец и започна да го размахва като шпага.

— Не ми внасяйте тези походни торби. Сложете си ги във вашите офиси или ги върнете в проклетия джип. Не ми пука, само да не са на входа на моята сграда.

— Добър ден и на теб — казах. — Сигурно не ти се вярва, но всъщност аз командвам това разследване.

Показалецът веднага се насочи към лицето ми.

— Ни най-малко! Ти командваш юридическата част. Аз командвам екипа, сградата и цялата проклета дейност в нея. Никой от вас да не го забравя.

— Няма начин — казах, като я подминах. — Дали си се сетила да отделиш малко място и за безполезни офицери като нас?

Капитаните Делбърт и Мороу стояха с леко увиснали долни челюсти, така че май се налагаше да им обясня това-онова. Махнах им да ме последват. Специалист ниво седем Пепърфийлд реши, че жестът включва и нея, и влезе с нас в един от кабинетите. По средата на помещението вече имаше бюро, пред което бяха подредени пет стола, така че всички седнаха. Аз се наместих зад бюрото, естествено. Чиновете в армията носят съответните привилегии.

— Имелда — започнах, — запознай се с капитан Джеймс Делбърт и капитан Лиса Мороу.

Тя ги изгледа с ожесточение. Обърнах се към тях.

— С Имелда сме работили заедно десетина пъти през последните няколко години. Тя е най-добрата в бранша. Държи на дисциплината и ще настоява всички да идваме на работа точно в шест сутринта. Ще се грижи да сме добре нахранени, изкъпани, заредени с кафе и пренесени до леглата си в полунощ, след като сме припаднали от изтощение на бюрата. Забележително изобретателна е. Единственото й изискване е да работим до скъсване и да правим каквото ни нареди.

Имелда яростно кимаше, без да откъсва поглед от мен. От години се опитвах да й се харесам, което можеше да се сравни с усилията на Наполеон да разкара онзи Уелингтън от хълмчето, на което се е бил разположил.

Накрая премлясна с устни, оправи очилата на носа си и обяви:

— Точно така.

После се изправи и с маршова стъпка излезе от стаята.

Капитан Делбърт ме гледаше така, сякаш бях объркал всичко от самото начало. По принцип не трябва да се държиш грубо с генералите и да се подмазваш на сержантите. Красивото лице на Мороу, от друга страна, не изразяваше нищо — като високо квалифициран адвокат беше свикнала да се разправя с негодници.

Вече си имахме собствен офис и можехме да говорим насаме, без да надвикваме рева на четирите огромни двигателя на товарния самолет „С–130“, така че беше дошло време да се опознаем по-добре.

Облегнах се, преплетох пръсти зад тила си и качих крака на бюрото.

— Поздравления и на двама ви. Призвани сте да станете част от историята на военното право. Случаят е следният. Имаме девет отлични американски войници, които са обвинени в убийството на трийсет и пет души. При това в разрез с дадените им заповеди. Били са под командването на армейски капитан, подпомаган от старшина първа степен, а останалите са били професионални войници с различни чинове. Не са били някакви младоци, а екип от калени професионалисти. Повечето американци биха предпочели обяснението да се крие в погрешна заповед или пък това да са били млади изплашени войници, които са се пречупили от напрежението. Случаят не е такъв. Имаме работа с масово убийство при крайно неясни обстоятелства.

— Говориш, сякаш със сигурност са виновни — обади се Мороу, като инстинктивно взе страната на обвиняемите.

— Те са си виновни — меко се намеси Делбърт.

— Най-вероятно — поправих ги и двамата.

— Защо точно ние? — логично попита Мороу.

— Хм, интересен въпрос. Избраха мен, защото съм много добър в работата си, но не се вписвам напълно в системата, ако още не сте забелязали. Според мен хората на власт са ме видели и са си казали: „А, този Дръмънд е идеален за целта. Отличен адвокат, но си пада малко луд. Да го назначим, защото никой няма да съжалява за него, ако се прецака.“

Твърде искрено от моя страна, но пък аз вярвам, че картите трябва да се разкриват в началото на играта.

— Тогава защо точно ние? — попита Делбърт, като всъщност искаше да попита защо точно той. Явно смяташе, че всички биха съжалявали за него, ако се прецака.

— Ами специално в твоя случай, защото според досието вероятно си най-добрият прокурор в армията. Колкото до Мороу, тя може би е най-добрият адвокат от защитата. Нещо като принципите „ин“ и „ян“, приложени на практика.

— Има и други добри адвокати — възрази Мороу.

Така си беше, значи сигурно беше останала с впечатление, че полът и външният й вид са изиграли известна роля при избора. Сигурно и преди й се беше случвало. Или пък четеше някои от по-мръсните ми мисли, което само по себе си беше тревожно. Наложих си да приема, че полът и външният й вид нямат нищо общо с цялата работа.

— Така е — съгласих се. — Но според мен армията би съжалявала за вас, ако се прецакате и, честно казано, се надявах да работя под вашата закрила.

Още едно дръзко самопризнание.

— Много благородно от твоя страна — каза тя и в този момент дори Делбърт ме погледна накриво и явно се зачуди с какво беше предизвикал съдбата да го накаже по този начин.

— Добре, нека да обясня — продължих. — Освен че имате перфектни служебни биографии, и двамата сте се запознали отлично с постановките на Женевската конвенция, докато сте следвали. Може би не знаете, но сте получили втората и третата най-висока оценка в историята на тази дисциплина. Полковник Уилсън, който ви е преподавал, ви описа като студентите с най-остри умове, които е срещал. След човека с най-високата оценка, разбира се.

— И това си бил ти? — попита Мороу.

Свих рамене и срамежливо се усмихнах, така че и двамата се впечатлиха в нужната степен.

Но не, не бях аз. Същият този полковник Уилсън се беше обадил на началник-щаба на Сухопътни войски, пищейки като ирландски дух на мъртвец, в мига, в който беше разбрал за назначението ми. Точната фраза, която беше употребил, гласеше „най-големият тъпак, на когото съм преподавал“. Но защо да провалям мотивацията на войниците още преди да сме влезли в битката? Освен всичко останало адвокатите поначало са борбени същества. Делбърт беше завършил Юридическия факултет в Йейл, а Мороу — в Харвард. Какво повече да говорим за борбеност. Не бяха виновни за нищо, просто така бяха устроени.

Очите на Мороу нервно подскочиха към Делбърт, преди да се прокашля и да попита:

— Случайно да си спомняш кой от нас е бил на второ място?

Виждате ли?

— Трябва да изясня и още нещо — продължих и те неспокойно се размърдаха, защото наистина искаха да знаят кой е бил на второ място. — В момента сме в тила на врага. Всички войници и пилоти наоколо носят същите униформи, но са от другия отбор. Ще ви се усмихват и ще се държат учтиво и мило, но не се заблуждавайте. Те не харесват нито нас, нито това, което сме дошли да направим. Деветимата мъже в затвора са им като братя. Ние сме чужденци, докарани тук да решим дали да ги осъдят и линчуват. Освен това в базата може да има и други хора, замесени в случая.

— Според мен преувеличаваш — отбеляза Мороу.

— Според мен не — възразих. — В тази база има хора, които не биха имали нищо против да се загубим в гората и да им дадем повод да ни застрелят в гръб. И знаете ли какво? После ще се върнат тук, ще се изфукат на всички и ще се радват на всеобщо одобрение. При това положение изисквам винаги да носите зареден пистолет.

Мороу ме гледаше невярващо. Беше от хората, които възразяват по принцип. Знаех си.

— Знаеш как да си служиш с пистолет, нали? — попитах.

— Имам отлични оценки по стрелба с всички огнестрелни оръжия — отвърна хладно тя, но аз не се изненадах особено.

— Ти сигурно също имаш отлични оценки — обърнах се към Делбърт.

— Естествено — каза той, като кимаше енергично.

— Хубаво. Аз самият мразя пистолетите и не мога да улуча нищо по-далеч от един метър.

Двамата се закискаха на тази шегичка и, изглежда, се възхитиха от скромността ми. Но аз не се шегувах. Бях адски сериозен. Сигурно съм от онези хора, при които координацията между очите и ръката е прекъсната. Така или иначе, и аз се закисках. Ако не искаха да ми вярват, това си беше техен проблем.

— Работата е там, че сме абсолютно сами — продължих. — Не можем да вярваме на никого освен на себе си, така че се дръжте подобаващо. Враждебността ви е гарантирана, просто няма какво да губите. Имаме двайсет и един дни, за да разберем какво се е случило в действителност, а случката най-вероятно е била много неприятна.

Пак не ми повярваха. Преглътнаха няколко пъти и кимнаха престорено, но по очите им се виждаше, че не ми вярват.

Много важно. Имаха време да променят мнението си.