Брайън Хейг
Тайно разрешение (27)

27

Лекарят изгуби два часа, докато прегледа и поправи всички катастрофални повреди, които ми беше нанесъл Уилямс. Имах две пукнати ребра, а не едно. Освен това вече можех да се похваля с осемнайсет шева, горе-долу поравно разпределени на три места. Уилямс беше настанен в съседната стая и лекарят шеговито ме осведоми, че за него им е трябвала шевна машина. Сигурно се опитваше да ме развесели. Нали знаете, „може да си зле, но я го виж него“. Но аз всъщност нямах нужда от утеха. Настроението ми и без това беше отлично.

Докато докторът ме лепеше, шиеше и гледаше на рентген, колкото си иска, през цялото време мислех как да се справя с Третърн, Мърфи и Клапър. И тримата бяха от хората, които дядо ми би нарекъл „Хлъзгавия Дик“. Това определение нямаше нищо общо с прякора на Ричард Никсън, защото и дядо ми, и баща ми го смятаха за син Божи. „Хлъзгавия Дик“ беше нещо като „Пъдли“, но още по-гадно.

Както и да е, не можех да си позволя да ги подценя отново. Не бяха толкова опасни, колкото си бях мислел, тъй като в крайна сметка не бяха убили Бърковиц. Но тъй като залагаха капани, изнудваха и възпрепятстваха правосъдието, не бяха точно и светци. Освен това Третърн ме беше предупредил, че няма да получа втора възможност. А той не ми приличаше на човек, който отправя напразни заплахи.

Първото, което направих, след като ме пусна докторът, беше да се обадя в онази малка база в Арлингтън, щата Вирджиния. Говорих със специалния съдия, който работеше там. Изброих му всичко, с което разполагахме срещу Уилямс, и му поисках екип, който да прибере затворника. Той каза, че ще изпратят хора до десет часа. Имаха един страхотен реактивен самолет, който Агенцията за борба с наркотиците беше конфискувала от някакъв наркобос във Флорида, а после го беше предала на Министерството на отбраната. После, абракадабра, самолетът изчезна и от техните списъци и стана собственост на моето тайно съдебно поделение.

После се уверих, че Уилямс е заключен в самостоятелна килия. Движеше се с патерици, защото тестисите му се бяха подули като топки за билярд. Всъщност беше доста смешен, защото вървеше с широко разтворени крака и се опитваше да не допира широките си бедра едно в друго. Поне едно беше сигурно, нямаше как да избяга.

Проверих дали надзирателите в сградата са наясно, че нямат право дори да влизат в крилото, където се намира. Дори ги накарах да ходят с тапи за уши, защото човек никога не може да бъде прекалено предпазлив.

После отидох до палатката на Имелда, обясних й какво трябва да направим и двамата се върнахме в офиса. Подготовката ни отне почти три часа.

Оставих я там и се разходих до базата на АНС. Минах през старото упражнение с показването на заповедите, натискането на звънеца и гледането в камерата. Отново ми отвори мис Смит. Бях твърде кисел и подут, за да се отдам на очарователните си подигравки, затова я оставих на мира.

Тя огледа превръзките на главата ми, насиненото ми око, подутата ми уста и останалите натъртвания и ожулвания, с които бях успял да се сдобия. Не прояви съчувствие. Всъщност дори се усмихна. И то не с изкуствената си усмивка, а съвсем искрено.

— Трябва да се видя с Третърн — заявих аз.

— Съжалявам — отвърна тя невинно колкото си искате. — Не познавам човек на име Третърн. Сигурен ли сте, че не търсите мистър Джоунс?

— Виж, момиче, искам да се срещна с твоя шеф Джак Третърн, Джак Сръбски или Клайд Смодърсмит-Блейкли, и не ме интересува какъв глупав псевдоним си е избрал днес. Между другото, твоят псевдоним също не ми харесва особено.

Тя се завъртя и затропа с токчетата си, докато ме водеше към дъното на сградата и надолу по стълбите. Аз също бях в доста противно настроение. После тя бунтарски разсече ключалката на заседателната зала с картата си и почти ме блъсна вътре. На масата бяха пръснати множество документи, а от двете й страни седяха Третърн и генерал Мърфи.

Гласът на мис Джоунс беше писклив и превзет, когато каза:

— Извинете ме, мистър Джоунс, господин генерал. Съжалявам, че ви прекъсвам. Този офицер настоява да се срещне с човек на име Джак Третърн. Казах му, че при нас няма такъв.

Сигурно си мислеше, че по този начин ме поставя на мястото ми, тъй като в присъствието на генерал щях да получа пристъп на свенливост и уважение. Третърн бързо й кимна да се разкара. Тя доволно се усмихна, докато се плъзгаше край мен, и аз искрено се притесних за всяка държава, в чието Централно разузнавателно управление работят хора като нея.

Забелязах, че Третърн не беше облечен с жилетката си за убийства на патици. Всъщност беше доста изтупан, в идеално ушит тъмносин костюм от шевиот и твърдо колосана бяла риза с френски ръкавели. От ръкавите на костюма му се подаваха масивни копчета, гравирани с президентския печат с единствената цел да привличат вниманието. Аз не се впечатлих. Тоест впечатлих се, но не се издадох.

— Значи сте заедно — казах. — Страхотно. Спестявам си една разходка.

— Какво искаш, майоре? — попита Мърфи.

Съществува специална интонация при произнасянето на военните чинове, с която да поставяш по-нисшестоящите военнослужещи на мястото им. Номерът е да слагаш цялото ударение на първата сричка и да потъмняваш останалата част от думата. Ето така: „Какво искаш, МАйоре?“ Учи се първия ден в „Уест Пойнт“, която Мърфи беше завършил с отличие.

Единственият проблем беше, че вече не ми пукаше. Чувствах се като бунтар, който най-сетне е свалил оковите си.

— Във вашия план се появи малка пукнатина, приятели обявих аз. — Военните следователи току-що арестуваха истинския убиец на Бърковиц.

Третърн не изглеждаше много щастлив да го чуе. Поигра си с едно от копчетата с президентския печат, после вдигна поглед.

— Това няма значение, Дръмънд. Ти даде дума. Нямаше допълнителни условия.

— Прав си, нямаше. Точно като с офицерската ми клетва. И тогава нямаше допълнителни условия. Или когато се заклех за военен адвокат. И тогава нямаше допълнителни условия. Това са две клетви без допълнителни условия срещу една за теб. Губиш.

— Не го прави, Дръмънд — прекъсна ме Третърн. — Ако ме принудиш, просто ще измисля нещо друго. Не можеш да спечелиш.

Точно това чаках да каже. Бях отрепетирал всякакви възможни отговори, но в крайна сметка избрах една училищна класика.

— Да ти го начукам — заявих важно аз. — Дай най-доброто от себе си и ще видим какво ще стане. Минавам само да ти съобщя, че вече го направих. Току-що написах дълъг доклад, в който разкривам всичко. И двамата често се споменавате в него. Както и Клапър. Както и генерал Фостър. Ако не се обадя по телефона до четирийсет минути, този доклад ще се получи в редакциите на „Вашингтон Хералд“, „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Не можете да го спрете дори с модерната технология на АНС.

Третърн поклати глава.

— Нямаш представа в какво си се забъркал и колко сериозен е залогът.

— Имам и още как — уверих го. — Двамата с едрия ти приятел сте седнали на клон, който всеки момент ще се счупи. Поръчвате убийства на сърби, а това е адски сериозно престъпление.

Двамата се спогледаха шокирано. Мърфи така се беше задавил от изненада, че дори забрави да ми се скара, че го наричам „едрия приятел“ на Третърн. В „Уест Пойнт“ нямаше да са доволни от него.

— Седни. Моля — каза Третърн.

Звучеше по-скоро като покана, отколкото като заповед. Е, какво пък, поне беше учтив. Първият знак, че най-сетне съм обърнал играта в своя полза. Положих сериозни усилия да не се усмихна широко.

Той почака, докато се настаня удобно, после попита:

— Според теб какво става тук? Какво си мислиш, че правим ние?

— Аз знам какво правите — натъртих. — Използвате Зелените барети, за да избивате сърби. Нещо като модерна версия на операция „Феникс“. Тогава са го наричали „елиминиране с тайно разрешение“, нали?

— Грешиш — каза Мърфи. — Адски грешиш.

— Наистина ли?

Мърфи се почеса по голямата глава с голямата си ръка.

— Като начало операция „Феникс“ беше резултат от неофициално споразумение между специалните сили и ЦРУ. Беше проведена без знанието и позволението на правителството. А ние действаме по поръчка на президента. Наясно ли си с това? Настоящата операция е изцяло одобрена от президента. Освен това се следи от специално избрана конгресна комисия.

Не очаквах да чуя подобно нещо. Помислих си, че лъже, но прословутият глас на съвестта ми напомни, че не може да бъде толкова глупав, че да лъже за нещо подобно. Просто беше прекалено лесно да река „Докажи го“.

— Освен това не избиваме сърби — добави той.

— Съжалявам, но не съм убеден — отсякох.

Мърфи ме изгледа внимателно, после каза:

— Моля те, излез от стаята. Само за малко. Без номера, обещавам. Трябва да поговоря с Джак насаме.

Идеята не ми хареса, но се подчиних. В крайна сметка нямах какво да губя. Имелда и четирите й помощнички бяха дислоцирани на различни места в базата, съоръжени с факс машини и готови да натиснат бутона за изпращане. Всяка от тях разполагаше със запечатан плик с копие от доклада, който бях написал по-рано. След по-малко от четирийсет минути пликовете щяха да бъдат отворени, електроните щяха да полетят по жиците и котката щеше да изскочи от чувала. Нито Третърн, нито Мърфи, нито АНС можеха да ги спрат.

Минаха около пет минути. Заседателната зала имаше специална звукоизолация, което ми се стори ужасно неудобно, защото бях притиснал ухото си до вратата, а не чувах абсолютно нищо. После тя се отвори и Мърфи ми махна с ръка да вляза. Седнах на същото място.

— Двамата с Джак ще ти дадем разрешение да научиш всичко за тази операция — каза той.

— Не си мислете, че ще се хвана — възразих. — Няма да чуете никакви клетви за секретност.

Мърфи кимна на Третърн и аз останах с впечатлението, че са очаквали тая реплика. Искаше ми се да им се изплезя или да си смъкна гащите и да се наведа — всичко, което би ги изненадало. Засега бяха успели да предвидят ходовете ми.

После Третърн каза:

— В момента тук губим една война. Губим я, защото операцията е на НАТО и президентът е с вързани ръце. Съюзниците ни са твърдо против намесата на сухопътни войски. Разрешават ни само да бомбардираме.

Мърфи пое следващата реплика от сценария.

— Но война не се печели само с бомби. Затова решихме да организираме АОК. Надявахме се да ги използваме за сухопътен елемент в атаката, но те ни разочароваха жестоко. Шест или седем отряда от АОК вършат добра работа, но останалите са напълно неадекватни. И неефективни. Повечето от тях просто се крият в гората и се молят всичко да свърши по-скоро. Няколко бяха избити, а почти всички са изгубили бойния си дух.

— Това не е оправдание — възразих. — Поръчковите убийства са незаконни.

— Никого не убиваме — въздъхна Третърн уморено. — „Ангел-хранител“ е официалното име на операцията, която наричаме „Ангел-отмъстител“. Някои от специалните части, които изпращаме в Косово, всъщност изпълняват мисии вместо отрядите от АОК, за които отговарят.

— Какви мисии? — попитах.

— Нападения, засади, прекъсване на снабдителни линии. Няколко пъти научавахме, че сърбите планират масови убийства, и ги пращахме да освободят пленените косовари. Но сме много внимателни, повярвай ми. Никакви поръчкови убийства и разбойничества.

— Наистина ли? Тогава какво е станало с хората на Санчес?

Те пак се спогледаха и платната им увиснаха. Лицето на Мърфи се изкриви от неудобство.

— Не знаем — каза той.

— Как така не знаете?

— Така. Отрядът от АОК на капитан Ахан, който са придружавали, беше избит до крак. Не сме сигурни как е станало.

— Но хората на Санчес не са били засечени от сърбите, нали? И не са действали при самоотбрана?

— Няма откъде да го разберем — каза Третърн.

— Глупости.

— Спътниковите записи и радиопредаванията, които ви показахме, бяха фалшификати — призна той. — Ти очевидно си го разбрал по някакъв начин. Истинските филми за съответните дни не показваха никакви необичайни действия на екипа на Санчес. Имаме ги снимани в базовия лагер, после как се придвижват… но нищо, от което да личи, че са били забелязани или преследвани.

— Тогава защо…

— Защото не можехме да позволим операция „Ангел-отмъстител“ да излезе наяве — каза Мърфи.

— Не разбирам.

Третърн потропваше с пръсти по масата.

— Когато хората на Санчес са се изтеглили, те не са докладвали нищо за засадата. Разбрахме за нея едва три дни по-късно, когато Милошевич започна да организира пресконференции.

Усещах как парченцата от мозайката се наместват.

— И сте арестували екипа на Санчес?

— Точно така — каза Мърфи. — А те ни разказаха версията за разкриването и преследването. Джак накара АНС да проверят записите си и в тях не се откри нищо, което да я потвърди. Но пък и нищо не я оборваше.

— Тогава защо ме извикахте?

— Така поиска Вашингтон. Към масовото убийство изведнъж възникна международен интерес. Установихме, че най-доброто решение за всички замесени е да проведем истинско разследване. Хората на Санчес се придържаха към своята версия и ние получихме заповед да я направим по-убедителна.

— И къде беше решено това? — попитах.

Третърн не отговори, поне не с думи. Просто вдигна ръка и посочи към копчето на ръкавела си.

Поклатих глава. Може би Оливър Стоун не беше чак толкова откачен, колкото си мислех.

— Значи сте сключили сделка със Санчес и хората му — казах с отвращение. — Ако ви помогнат да прикриете историята, да ги освободят без обвинения.

Мърфи изобщо не изглеждаше смутен или притеснен да го признае.

— Точно така. Но забравяш нещо. Нямаме доказателства, че са виновни за каквото и да е. Може би е станало точно както казват.

— Така ли мислиш? — възразих. — Аз ходих в моргата. Видях труповете на сърбите. Как ще обясните раните в главата?

Третърн най-сетне спря да потропва по масата.

— Повярвай ми, моля те. Не знаехме за това, докато не го докладва на Клапър. Към този момент настоящият план вече беше приведен в действие.

— Но не направихте нищо и след като разбрахте, нали? Продължихте да прикривате историята.

— Имахме сериозна причина — каза Мърфи. — Но вече сме готови да сключим сделка с теб.

Погледнах часовника си. След двайсет и седем минути Имелда и нейният екип щяха да натиснат няколко бутона и да насъскат цяла армия репортери по двамата ми събеседници. Вероятно се бяха досетили какво им готвех. Беше като партия покер, в която знаеха, че държа кент флош роял, и просто се опитваха да изтеглят част от заложените пари, преди да я покажа. Имаха кураж тези момчета.

Засмях се и поклатих глава.

— Слушам ви.

— Нямаме нищо против да завършиш разследването си — каза Мърфи. — Няма да ти пречим. Край на игричките. Ще ти дадем истинските записи. Ще ти кажем всичко, което знаем, и ще те оставим да откриеш истината, ако можеш.

— Много мило от ваша страна — казах.

Третърн не обърна внимание на сарказма ми.

— Има само две условия.

— И какви са те? — озъбих се.

Как пък смееше да ми поставя условия в този момент?

— Засега да не се свързваш с медиите. И когато свършиш, първо да говориш с нас.

Беше изненадващо предложение и аз реших да помисля върху него. Може би просто се опитваха да спечелят малко време, за да организират нов дяволски заговор срещу мен. Това би било глупаво. Току-що бяха признали всички подробности от конспирацията си. Добре де, може би нямаше нищо общо с операция „Феникс“, но воденето на тайна война също не беше дреболия. Освен това бяха признали, че заповедите им идват от Белия дом.

Но не трябваше да забравям, че не бяха глупави. Бог ми е свидетел, вече бях уверен в това. Все пак току-що ми бяха дали още амуниции, с които да изляза пред медиите.

— Това ли е? — попитах.

— Можеш да се свържеш с медиите, след като говориш с нас, ако все още го искаш — уточни Третърн. — Няма да се опитваме да те спрем.

Признавам, че бях изумен. Бях очаквал да се опитат да намерят някакъв извънреден начин да ми затворят устата. Може би точно това правеха всъщност. Може би лъжеха докрай, за да спечелят достатъчно време, през което да открият сигурен начин да спрат Шон Дръмънд и алтруистичния му поход към истината. Но поне аз не можех да видя как ще го направят. Можех да надуя свирката в момента, в който реша.

Беше мой ред да опипам почвата с няколко искания.

— Край на подслушването на телефоните. И на кабинета ми. И няма да ме следите повече, нали?

Третърн се ухили.

— За всичко си се досетил, а?

— Да.

— Готово — обеща той.

— Освен това и вашият шпионин трябва да си тръгне — продължих аз. — Мороу заминава със следващия самолет.

Усмивката на Третърн омекна.

— Защо искаш да я изгониш?

— Искам и още как.

— Тя не работи за нас.

Наклоних глава и той искрено се засмя.

— Малкият екскремент Делбърт значи? — попитах.

— Всъщност се казва Флойд Колинс. Но е истински военен адвокат. Много е амбициозен, макар че за съжаление броят на спечелените от него дела дори не се доближава до този, който ти дадохме.

Понякога човек е прекалено хитър за собственото си добро. Бях сметнал, че Делбърт — Флойд — просто е твърде очевиден кандидат за шпионин.

— Добре, тогава той да си ходи — настоях. — Не искам да имате човек в моя лагер.

— Дадено — кимна Третърн.

— И ще трябва да кажа на Мороу какво става в действителност. Тя също трябва да получи разрешение да научи истината.

— Добре.

Станах да си ходя. Вече бях до вратата, когато Мърфи се обади:

— Още нещо, майоре.

Обърнах се и го погледнах. Едрото му красиво лице беше право насреща ми.

— Понякога принципите, на които ни обучават в „Уест Пойнт“ — за дълга, честта и верността към родината, — си противоречат. В света не всичко е толкова ясно, колкото го представят в академията. Понякога се налага да решаваш кое от трите е най-важно. И кой от останалите принципи да пожертваш.

Отвърнах на погледа му. Осъзнавах, че декларира с какви разсъждения се беше справил със собствената си съвест по този въпрос. Почувствах се чист и неопетнен като сълза.

— Не съм учил в „Уест Пойнт“, така че не знам за какво говориш — рекох аз. — Но ще ти кажа какво знам. Знам какво ни отличава от сърбите. Ние не крием убийците си. Не лъжем целия свят, когато нашите войски извършват масови убийства. Не перем мръсното си бельо на закрито. Това за мен е дълг, чест и вярност към родината в едно.

Той снизходително поклати глава, все едно продължавах да не разбирам. Но грешеше. Всъщност той не разбираше нищо. Поне аз така смятах.