Йордан Бозушки
Роб на свободата (8)

8.

Призори се прибрах в къщата на Боги. Там вече цареше масово оживление. Йото, Сержантът и другите западняци, пристигнали след моето изчезване се отправиха към „Академията на боговете“. Сержант Джоко отново ни изненада, показвайки оръжието, с което ще застреля мадам Качамакова. И аз умеех да правя пищови — царски, обикновени, хармонички, ветрилца, панделки, химикалки и други, но пищовите на Джоко бяха най-съвършеното оръжие, което съм виждал. Завидях му, мисля, че Дектярьов и Калашников също биха му завидели, това не бяха пищови, а адска машина.

Върхът и Червенокосият също тръгнаха. Ние с Боги направихме нещо, което с прекомерно натоварване на въображението, можеше да се нарече утринна гимнастика. Не бях спал през последните 23 часа, но се чувствах свеж и бодър.

Минахме през ресторант „Напредък“, където хапнахме супа и пихме по две бири, след които никой не можеше да предположи, че не съм спал и се отправихме към градският стадион, за да наблюдаваме сензацията на деня.

Много колеги бяха пристигнали в Кристал сити — на другия ден започваше есенната бригада. Повечето от тях ни бяха изпреварили и заели места на стадиона в напрегнато очакване. Спогледахме се с Бог, не очаквахме такова присъствие. Толкова студенти не идваха дори на студентските спортни празници. Очакваше ни истинско спортно зрелище — за първи път в историята на института, а може би и в академичния живот на страната — поправка на зачота по физкултура. В това не виждах нищо чудно, катедра „Гуменка“ бе абсолютен шампион по простотия, изпреварвайки такива фаворити като катедра „Чужди езици“ (най-големия й съперник), катедра ОЧЗ и други.

Изведнъж трибуните се взривиха. От съблекалните излязоха Върхът и Червенокосият. Прииждаха нови групи студенти. Побързахме да си заемем места. Върхът бе прикрепил към скелета си бял потник и бели гащета „ADIDAS“. Под потника можеха да се прочетат ребрата му, дори от разстояние, на каквото бяхме с Бог. Някой зад нас каза, че му липсва едно ляво ребро. Краката му, които бяха еднакви в долната и горната си част завършваха с бели чорапи и маратонки също на фирмата „ADIDAS“. Върхът огледа препълнените трибуни, вдигна ръка и се поклони, сякаш му предстоеше да подобрява собствения си световен рекорд на овчарски скок. Този жест наелектризира трибуните. Тихият шепот, изразяващ удивление, „Върхъ-ъ-ъ!“, премина в яростно скандиране „Вър-ха“, „Вър-ха“.

Червенокосият говореше нещо, сочейки лекоатлетическата писта, Вър направи успокоителен жест, пробягвайки няколко метра и седна. Някой се провикна от трибуните:

— Връх, не бягай толкова, ще се измориш!

Пил клекна до него и започна да масажира пищялките и ръцете му, които бяха малко по дебели от дърводелски молив.

От преподавателския блок излезе преподавателят — доцент, кандидат на физкултурните науки Петров. Той бе истинско светило на физкултурния небосклон, защитил доцентура с един феноменален, епохален труд: „Влияние на парниковия ефект върху психиката на вратаря при изпълнение на ъглов удар“. Една част от публиката посрещна този титан на физкултурната мисъл с ръкопляскания, друга с освирквания и „У-у-у!“, но това си бяха лични пристрастия и нямаха нищо общо с това, което ставаше на терена. Ние с Бог запазихме неутралитет. Върхът и Пил се изправиха и посрещнаха преподавателя. Последния показа на Червенокосия скамейките до входа на съблекалните. Пил се опита да му възрази, но доцент Петров, когото наричаха още старшината, бе категоричен: „Там!“. Червенокосият се отдалечи, а Върхът размаха безразборно ръце, за да загрее за първата дисциплина — лицеви опори. После положение клек, при което заприлича на прегъната арматурна тел, постави ръцете си върху пистата на ширината на раменете (значи на по-малко от педя една от друга) и с грациозно изхвърляне на краката премина в положение „лицева опора“. Започна да сгъва ръцете си. Старшина Петров преброяваше всяко негово изправяне с надуване на свирка. 1…2…3…4… Тялото на Върха започна да се тресе. 5… Бях ангажирал цялата си воля и мъжество. 6… Публиката притай дъх. Голяма част от колежките наоколо закриха очи. 7 — прозвуча свирката на Старшината и Вър се строполи по очи.

Публиката с облекчение въздъхна у заръкопляска. Седем бе необходимия минимум и Върхът го бе постигнал. Чуха се скандирания: „Вър-ха“, „Вър-ха“, отначало слаби и неорганизирани, а после всички ревнаха в един глас. Зад нас вдигнаха бял чаршаф с надпис: „Връх, ние сме с теб“, по натам се развяваха други знамена и множество плакати с алтернативи: „Победа“ или „Зачита се“.

Следващата дисциплина в немодерния петобой бе 50 метра гладко бягане, от висок старт. Доцент Петров разясни на Върха къде е финала и застана зад него на старта. Наду свирката и след секунди чакаше на финала с протегнат хронометър. Въпреки 50-те си години и огромната умствена дейност, преподавателят имаше добра физическа подготовка. Върхът тичаше с всички сили. Изплаших се да не се разпадне. Точно на финала направи това, което правеха най-големите спринтьори, за да спечелят няколко стотни — наведе тялото си, протегна напред ръце, от което едва не се просна по очи. Старшината извади бележник и отбеляза нещо в него. Публиката притай дъх. Върхът надникна в бележника и вдигна ръце. Трибуната експлоадираха.

Следваше още една дисциплина, невключена в програмата на Олимпийските игри — дълъг скок от място. Върхът имаше добър отскок, но отскачаше нагоре и встрани, сигурно и лекият ветрец оказваше влияние. Едва при третия си опит, след като се консултира с личния си треньор — Червенокосия, направи това, което всички ние очаквахме — премина минималните 93 сантиметра. Чуха се тромби, тропания с крака, скандирания и за първи път в историята на този стадион, мексиканска вълна заля трибуните.

Четиристотин метра, гладко бягане в леката атлетика се водят бягане на късо разстояние, но за Върха бяха маратонска дистанция и само активната подкрепа на зрителите и непоколебимата му воля за успех, която се съхраняваше в кльощавото му тяло, направиха невъзможното — възможно и той финишира. След финала падна и остана да лежи неподвижен, докато до него не бе допуснат Червенокосия.

Страшно ми се доспа, до скуча ми. Бог също не се забавляваше, дори ми предложи да си вървим и щях да се съглася, ако не оставаше най-интересната дисциплина в програмата. Публиката постепенно се изнасяше към сектора за тласкане на гюлле. Пил домъкна Върха до сектора и, по нареждане на преподавателя, се отдалечи.

Старшина Петров направи знак с ръце, който показваше, че е време да бъде направен първия опит. Върхът вдигна с двете си ръце едно гюлле, постави го на рамото си и влезе в сектора, олюлявайки се. Засили се, изтласка го, като едва не се счупи краката. След този повече от несполучлив опит застана в някаква йога-поза и се съсредоточаваше. От двайсетина метра Пил му крещеше и показваше нещо, което явно бяха разучавали. Стигна се до там, че доцент Петров изтича и направи забележка на Червенокосия. Върхът грабна едно гюлле, влезе бързо в сектора и го изтласка. Страхотен опит! Но заслепен от успеха си напусна сектора отпред и Старшината не му зачете опита, с което се спечели антипатията на зрителите. Третият опит бе по-добър и от втория. Върхът стоеше в сектора и не вярваше на очите си. Тръгна напред и всички в един глас извикаха „НЕ!“. Той се спря, огледа се и направи две крачки назад. Нова радостна вълна заля стадиона. Червенокосият донесе книжката на Върха и доцент Петров написа нещо в нея. Върхът я гледаше няколко минути, сякаш не вярваше. Изведнъж хукна, пробяга цели тридесет метра и се плъзна по колене върху заления терен. Интересно защо не се мяркаха журналисти и фоторепортери. На пистата наскачаха няколко студенти от групата на Върха и го понесоха на ръце. Доцент Петров тръгна сам.

Тръгнахме и ние, а купонът едва започваше. На връщане поседнахме отново в ресторант „Напредък“. Това всъщност бе една мазна опушена кръчма, която досущ приличаше на „Последна среща“, но се намираше в началото на студентското градче. Дотолкова си приличаха, че когато се напих за първи път в „Последна среща“, преди две години, бях убеден, че съм извършил този пъклен акт в „Напредък“ и след като изслушах четирима очевидци и посетих отново и двете кръчми, си помислих, че е възможно и да греша.

Бог имаше твърде нерадостен вид, не се бе усмихвал от сутринта. Подхванах разговор и разбрах, че това, което сме наблюдавали е било едно организирано престъпление, че ние заедно с другите присъстващи сме престъпници, защото сме се подигравали със съдбата на един наш колега, който е недъгав физически и т.н. Въобще не бях съгласен с него, първо защото не бяхме отишли да се подиграваме, а да се веселим, второто, защото Върхът не е недъгав, а недоразвит физически и за това сам си е виновен, както е могъл да се развие в областта на алкохола, така можеше и да направи нещо за физическото си развитие, третото — публиката помагаше на Върха поне със сатиричната атмосфера, която създаваше. Не се разбрахме.

Когато се прибрахме в квартирата, Йото вече бе там. Изкарал зачота. Джоко я застрелял (в смисъл — преписал). Разказах му какво се случи на стадиона.

— Луд, тази телеграма е за теб — каза Бог, когато влезе.

Наистина бе адресирана до мен.

„Пристигам на 15 в 11 вечерта. Моля те чакай ме на гарата. Светла.“

Боги разказа на Йото това, което вече му бях разказал. Йото не разбра нищо. Бях много уморен и веднага щом легнах, заспах.

Сънувах, че участвам в битката при Драва и това, както в последствие установих, се дължало на присъствието в квартирата на онзи изрод Сержант Джоко. Атакувахме „на нож“ немските укрепления. Внезапно пред мен изникна един хитлерист с лице, като това на Върха и напълни с олово. Отворих очи, облян от под. Йото и Червенокосият се заливаха от смях, така се смееше и оня гад, докато изпразваше автомата си в мен. Викал съм „Ура!“. Страшно ми се прииска да стана, за да пръсна черепа на самоотвержения воин и това щеше да е най-доброто, което съм правил през последните години, но уви! Спомних си, че днес той е застрелял моя стар враг мадам Качамакова, която твърдеше, че никой не е в състояние да преписва при нея. Това спаси живота му. Пил и Йото играеха сантасе, Боги четеше, Джоко — както обикновено. Предложих да играем на бридж. Веднага се прие, както и другото ми предложение — Сержант Джоко да отиде за бира. Седнах срещу Йото, с него играехме отдавна. Боги — срещу Пил.

— Слушай, Червенокоса мутро, ако не престанеш с комарджийските си похвати ще ти размажа нослето! — казах след шестото раздаване. Не бях забелязал Червенокосия да върши нещо непочтено, но ми се струваше неестествено всяка игра да държи в ръката си само оньори, а аз от седмица надолу. В резултата водехме, тъй като съперниците ни все не успяваха да си покрият задълженията или правеха детински грешки, замаяни от силната карта, но ми омръзна да се браня и да разчитам на техните грешки. Исках да играя.

Пил се възпротиви на причината, както и на самата закана, но си взе поука и още следващата игра имах възможност да видя от близо как изглеждат асата в това тесте.

Сержант Джоко пристигна с бирата. Играта вървеше. И четиримата не бяхме играли цяло лято. Обичах да побеждавам Червенокосият на бридж, той си заслужаваше — не само защото имаше самочувствието на голям майстор, а и страшно се ядосваше, и днес на два пъти разхвърляхме картите си из стаята. Обвини ни, че си подсказваме. Глупак. Мразех да подсказвам и да ми подсказват. Едно подсказване (така наречено светене) можеше да реши съдбата на една игра, но от друга страна е в състояние да предотврати най-силния ход. Пък и подсказването бе нещо изкуствено и помрачава естествената радост от победата. После си казваш: „Победих ме, но ако не си подсказвах ме…“. Разбира се, големите играчи на големите турнири не мислят така и безскруполно си светят с големите фарове.

Къщата на Боги започваше да се изпълва с бездомници и алкохол. Новопристигналите страшно се чудеха на отказа ни да пием. По наша молба зидарите донесоха суха храна от студентския стол. Джоко изчезна на някъде. Хапнахме набързо и продължихме.

Към девет часа пристигна Върхът. Играхме най-интересната игра. Бях обявил един несъществуващ голям шлем. Липсваше ми асо каро, рига купа, дама и вале пики и акъл, разбира се. Играех на седем трефи. Бог направи възможно най-несполучливата атака — малка пика, дамата и валето бяха не покрити у Пил. Имах всички основания да предполагам, че асо каро и рига купа са също у Червенокосия, за асото бе повече от сигурно, ако бе у Боги, той щеше да атакува с него. Играта можеше да бъде извадена. Изтеглих всички козове, които имах в ръката си, слязох на десетка пика и играх девятката. Пил изпадна и скуиз, той държеше асо каро и тройна рига купа, каквото и да изчистеше губеше, защото зад него държах рига каро и асо, дама и вале от купите, отдолу си бях оставил и каро, и купа.

Върхът стоеше до масата и ни наблюдаваше. Когато прибирах последната взятка се вгледахме учудени в него.

— Какво ме зяпнахте?

— Връх, защо си трезвен? — попита Пил.

— Вече няма да пия. Започвам да тренирам културизъм.

Пил и Йото се разсмяха, а аз също не сдържах усмивката си.

— Какво се смеете, бе, идиоти?!

— Защо не се захванеш с нещо по-сериозно? — Червенокосият се давеше в смях. — Плуване, гребане, хвърляне на чук или дълъг скок от място. За културизъм няма да си намериш достатъчно тежки уреди. Не се ли виждаш, че си само клавиши!

— Пил, престани! — намеси се Боги.

— Защо? Когато стане културист ще ме набие.

— Луд, имаш ли някаква литература?

Станах и разрових в кашончето с книги. До миналата година тренирах. Извадих една тетрадка с мои разработки и една книга „Културизъм за всички“ (авторът, навярно не е имал предвид Връх) и му ги подадох. Той ги пое с трепет, седна на едно легло и жадно ги запрелисти. Ако ставаше само с желание… Играта в която осъществих онзи несъществуващ голям шлем, бе предвидена за последна, затова и го бях обявил, водехме с много и можех да си позволя експеримент, особено като се има в предвид, че играя срещу Червенокосия, както се изразих, за да му погубя настроението за цялата вечер.

Отделих половин час за външния си вид (страшно много време) и тръгнах към гарата и то в момент, когато в квартирата започваше нещо много интересно, съдейки по колосалните количества алкохол върху масата.

Вървях по „2 февруари“, да чакам автобус бе безсмислено. В една градина видях много хубави цветя. Спомних си, колко много Светла обича цветята и прескочих оградата. Набрах голям букет и, тъкмо си тръгвах, когато забелязах встрани от къщата разкошни бели хризантеми. Набрания букет ми се стори неестетичен, захвърлих го и тръгнах към хризантемите.

В къщата някой запали външната лампа. Залегнах в храстите чемшир и притаих дъх, готов всеки момент да полетя. От къщата излезе някакъв чичо и се изпика до главата ми. Браво! Хубав номер щях да му направя, ако се бях надигнал. Той си влезе и загаси лампата. Откъснах най-хубавите хризантеми. За Светла. И радостен продължих към гарата.

Пристигнах малко преди да пристигне влака. От него слязоха много хора, повечето студенти. Заел добра стратегическа позиция, стисках хризантемите в безпаметно очакване. Преминаха доста познати край мен.

Светла я нямаше. Още ми се струва невероятно, но бе факт. Това се казва тенекия. Хрумна ми да изпратя телеграми до всички познати из цялата страна: „Пристигам на 16, с влака в 11 часа. Чакай ме на гарата!“ Жалко за хубавия букет. Готвех се да го захвърля, когато от последния слезе едно много мило и красиво момиче. Огледах се, бях останал сам на перона. Как, никой ли не я очаква! Като на сън тръгнах към нея и поднесох букета. Тя се смути, усмихна се и благодари. „Защо го направих?“ — събудих се и се обърнах, но си спомних за двата големи сака, които тя влачеше и предложих да й помогна.

— Ако не ви затруднява.

— Не ме затруднява! — грабнах по-големия сак. Обзалагам се, че имаше ютия и друга железария. Погледнах учудено крехките й рамене.

Автобус, разбира се, нямаше. Таксита — също и тръгнах ме пеша.

— На бригада ли? — наруших мълчанието.

— На нещо като бригада — във вузовския бригадирски щаб. Заместник първи секретар съм на Вузовския комитет на Комсомола.

О-оо! Не я познавах. Човек не може да познава всички първи секретари в организацията, в която членува, да не говорим за техните заместници. Още по-изненадващо бе, че и тя не ме познава.

— Вие студент ли сте?

— Да. В трети курс ще бъда, бях миналата година и ще бъда.

— И аз ще бъда в трети курс. Оказа се, че сме в една и съща група, защото тя бе в групата на Йото (фиктивно, деятелите на Комсомола имат много по-важни задачи от тази да ходят на училище). Аз се представих със истинското си име, а тя като — Силвия. Бе малко превзета и надута, малко аристократична, малко високомерна и много красива. Чудех се какво би могло да се получи между нас — хулиган-плейбой и принцеса (при това и активистка).

— Във влака един… — тя ме огледа, доколкото позволяваше обстоятелствата, преди да продължи — …мърляв простак ми досажда от София до тук. Щях да полудея. Говореше само глупости… И само как се бе облякъл: една изпокъсана и стара фланелка, избелели, кърпени навсякъде дънки и някакви отвратителни, изжулени, разпрани високи обувки. Брадясал, хипясал… Хулиган! Косата му сплъстена… Чудя се как може един млад човек да се занемари до такава степен.

Говореше като майка ми. Мислех си дано в тъмното не забележи, че ризката ми е била много хубава преди пет-шест години, дънките — едва ли по различни от дънките на досадника, а обувките ми не подозираха, че съществува боя за тях.

— И отгоре на всичкото с обица на ухото! — продължаваше Силвия. — А пък досаден, не може да си представите. Ужас! Когато пристигна влака и вече стана ясно, че пътувам до тук, не ме остави на мира. Искаше да ме изпраща, да ми носи багажа. И как посмя да си го представи! Предпочитам сама да си нося багажа в тъмното, отколкото да вървя с този кретен. Сигурен съм, че ако му бе предложила сака, който носех, ентусиазма му бързо щеше да залезе. Преведен под ненормалната тежест, вървях мълчаливо, а тя не спираше да говори. Зарадвах се, когато стигнахме квартирата й, но бях загубил желание за всичко. Изправих се с гръб към светлината и още веднъж се убедих, че е много красива.

— Съжалявам, че не мога да ви поканя. Много късно е. Благодаря ви!

— Не смятам, че има за какво! — (а имаше) — Бихме могли да се видим някога. Утре, да речем.

— Добре, след шест.

— Чудесно! Ще те чакам в шест и половина — градинката пред института.

— Може да закъснея малко.

— Нормално е. Ще те чакам!

— До утре.