Йордан Бозушки
Роб на свободата (13)

3.

Продължих обявения едностранен мораториум върху опитите с алкохол, вече пет дни тренирахме с Върха. Първоначалната мускулна треска премина. Навлизах във форма.

Днес се появих в залата в момента, в който моята бъдеща група крепко поздрави преподавателя със „Здраве желаем!“ и той ги освободи. Единственият, когото познавах от тази група приближи към мен.

— Здрасти, Луд! Много късно пристигаш.

— Защо? С Върхът сме се разбрали за три часа.

Бях точен, както обикновено.

— Часът свърши! — отбеляза Йото.

— А, ти за това ли! Карай! Дошъл съм да тренирам.

— Типично в твой стил — по цял ден на стадиона, освен когато имаме физкултура. Как ще вземеш подпис?

— Както обикновено.

— Хубаво би било да престанеш с глупостите си и да тръгнеш на училище. Не си стъпвал. Миналата година прекъсна за подпис.

— Знам.

— Добре поне, че знаеш. От понеделник те очаквам. Всъщност не е лошо да дойдеш и утре. Имаме…

— В събота на училище! Не си добре. Съвсем определено.

— То ти си е за главата.

— Как е новата група?

— Горе-долу. Двама приятели се правят, че пият, други двама, че играят бридж. А това са колежките.

Разгледах внимателно минаващите момичета. Нищо впечатляващо, освен един клоун.

— Какво ще вършиш довечера.

— Ще ходим с Ели на театър.

— На театър?!

— Защо се учудваш?

— Ония бездарници от „Кристалния“ ли ще гледате?

— Не, гостува някакъв, но сигурно ще бъде хубав. Мисля, че драмата е на Стефан Цонев.

— О! Я гледай!

— Защо не дойдеш с нас, сигурно ще има билети.

— Съмнявам се. Как е Ели?

— Добре.

— Знаеш ли, страшно ми се иска да поседнем както преди, да се напием и да се посмеем. Душата ми плаче за купон.

— Нали не пиеш.

— Вярно. Почти десет дни, но едно изключение би затвърдило трезвата тенденция.

— На студентския празник ще бъдем заедно.

— Чак тогава ли?! Няма ли да направим репетиция?

— Много трудна работа. Ели…

— Разбирам! Един почтен женен мъж. Дано поне да сте щастливи.

— Трябва да вървя. Чао!

— Поздрави Ели!

Ели бе приятелката на Йото. Странно. От година са заедно, а се запознах с нея преди две седмици. На рождения си ден я видях по-обстойно и ме порази. Невероятна мадама. В последно време така е обсебила Йото, че ми се струва — ревнувам.

Премерих се на кантара — 94 килограма. Чудесно. И килограмите ми си идваха на мястото. Трябваше да реставрирам талията. С това коремче приличах повече на готвач от студентския стол, отколкото на културист. Пристигна Върха и започнахме.

Върнах се в квартирата малко след пет. Тъмно и студено. Бог си бе заминал. Тръгнах без посока из града.

Срещнах познати във „Фея“-та и седнах при тях. Изпълнен с добри намерения си поръчах кафе, но Оги реши, че съм се пошегувал и ми донесе водка. Опитах се да му обясня, но нямах възможност. Беше ми адски тъпо. Изпих водката и ми стана още по-тъпо. Седях мълчалив и скучен сред една свръх скучна компания. Поръчаха ми още една водка. Протестирах. Това бе лошо скалъпен заговор срещу моята трезвеност. Третата водка си я поръчах сам, четвъртата също и се замаях, но не ми стана по-весело. Зарязах все така скучната компания и тръгнах към квартирата. Дълго продължилото въздържане имаше отрицателен ефект. Бях пиян и крачех неуверено.

Внезапно се намерих в до болка познат блок и като насън натиснах звънеца. Отвори ми Светла.

— О, ти ли си? Здравей! Заповядай!

Влязох и седнах до прозореца.

— Ще пиеш ли кафе?

— Предпочитам нещо по-замайващо.

— Доколкото си спомням — не пиеш.

— Пропих. Току-що.

— Нямам много време. Трябва да отида до студентския град, за да върна една тетрадка на Стела.

— Тя не живее ли вече тук?

— Не. И ти добре знаеш това. Стела живее на общежитие. Живея сама. Често тук преспива твоя любим приятел Иван.

— Добре. Ще пия едно кафе и ще тръгнем заедно към студентския град.

Кафето беше готово. Запалих цигара.

— Не би ли могла утре да занесеш тази тетрадка на Стела. Бихме могли да отидем някъде тази вечер.

— Не. Тя си заминава утре сутринта. Пък не ми се ходи никъде. Обърни се на другата страна, ако обичаш, трябва да се преоблека.

Обърнах се покорно. После нещо се прекърши в мен, някаква болка разтърси цялото ми тяло. Станах и тръгнах към нея. Тя стоеше полугола до вратата. В първия момент се сгуши изплашено, после ми говореше нещо. Не чувах, не мислех, не усещах. Грабнах я, като в някакъв сън и я повалих в леглото. Покрих я с тялото си и разкъсах бикините й.

— Не! Остави ме! Ще крещя! Моля те! Остави ме! — продължаваше тя.

Захапах устните й. Тя плачеше и се дърпаше, после утихна и се отпусна. О, колко я мразех! Бе пошло, блудкаво и грозно. Заприличах на некрофил и станах преди да съм свършил. Седнах на леглото и улових главата си. Всичко е толкова объркано. Тя полежа минута-две и внезапно избухна, скочи върху гърба ми и ме обсипа с удари. Мръсница!

— Защо го направи? Защо?… Изрод!…

Защо го направих, всъщност? Отстраних я нежно от себе си, подтиснах възбудата, която още ме терзаеше и си тръгнах. Навън блестеше мразовита нощ. Вървях нанякъде, смъртно осъзнавах, че посоката е противоположна на посоката, в която се намираше квартирата ми, но продължавах да вървя, сякаш тласкан от някакви непонятни сили. Опитвах си да си спомня дали всичко това се бе случило. Неусетно се оказах в края на града и усетих студа и безизходицата, и мъката, и самотата и цялата наглост и дивотия на този отвратителен свят. Спрях на последната спирка на автобус 37, нямах повече сили да вървя. Наблизо се издигаше статуята на незнайния работник — с гордо вдигната глава и протегната напред ръка, като че ли просеше милостиня. Поставих няколко монети в шепата му. Той се усмихна.

Наоколо се бяха събрали много хора. 37 отново беше забравил да мине. След четвърт час мина и замина, без да отваря врати. Навярно този автобус бе чартарен. След около час пристигна друг. Той спря на петдесетина метра от спирката и отвори врати, за да слязат пътниците. Настигнах го и се качих в момента, в който се готвеше да затвори вратите. Шофьорът се показа от кабинката и изломоти:

— Ней ла, имам работа! — какво искаше да каже тоя с тази скоропоговорка? А-а, имал си работа да не идвам. Я го гледай!

— Вашата работа е да ни возите! — спокойно му отговорих и седнах.

— Мой работа не е твой работа, казвам ти, ней ла!

— Какво ще ми казваш, бе? Този автобус да не ти е бащиния!

— Ней ла, ша взема щангата.

— Вземи я и ще разбереш къде ще ти я навра!

— Я му викам ней ла, он па ла, е-е-е! Ла сега да ти ба майката! — стори ми се, че ме напсува, надявам се преднамерено. Нещастниците от спирката настигнаха автобуса и го превзеха. Шофьорът тръгна с щангата срещу мен, страшно ядосан. Отвред ме подкрепиха. Една жена изпищя. Изстъпих няколко крачки назад, шофьорът ме последва и миг по-късно лежеше проснат по гръб между седалките, стискайки в ръка неизползуваната щанга. Сигурно днес котка му е минала път. Светът е пълен с простаци и голяма част от тях са автобусно шофьори.