Йордан Бозушки
Роб на свободата (12)

2.

От четири дни не бях пил нито капка. Преди четири дни навърших 24 години. Снощи Бог каза, че съм достигнал границата на човешките възможности, а Светла определи моята трезвеност като съкрушителен удар върху алкохолния монопол. Наистина не ми бе толкова лесно и не защото се огъваше волята, а непрекъснато се сблъсквах с алкохол. Онзи ден, както си седях във „Факел“ и пиех кафе, пристигна Александър и ми поръча водка. Докато го убеждавах, че трябва сам да си изпие поръчаната водка, келнерът донесе още една и посочи масата до изхода. Терцата ни се усмихваше и вдигаше наздравица. Избягах. Във „Фея“-та попаднах на Иво и Жорката, бяха взели някакъв изпит този ден и настояваха да почерпят. Едва се отървах. Прибрах се в квартирата и почти веднага пристигна Йото, за да ме заведе на някакъв купон, организиран в наша чест от бъдещата ни група, един вид запознаване. Решително отказах — предишната вечер бях на купон и не вкусих алкохол — невероятно тъпа вечер. Йото си отиде разочарован и дойде Червенокосият с две бутилки уиски и някакви момичета. Щях да полудея. Вчера през къщата на Боги преминаха всички алкохолици от „Академията на боговете“. Идваха, изпиваха си донесените бутилки и си тръгваха. През цялото време лежах на леглото и се правех на безразличен. Вечерта, когато бях съвсем сам съкрушен от непрекъснатото изкушение, дойдоха Светла и Бог, разбира се, също с бутилки и щях да наруша обета за трезвеност, изпивайки чаша с Бог, щях да го направя с удоволствие, но отправените иронични забележки от страна на дамата, така ме вбесиха, че получих увереност, стигаща ми да не пия до края на живота си. И все пак, не ми се пиеше, чувствах се прекрасно. Значи все още умеех да се връщам, а това бе чудесно. От четири дни, освен че не пиех — не пушех, не се занимавах с жени и не ходех на училище, всъщност не ходя на училище от 4 години, без да броя казармата и годината след нея. Бог смяташе, че трябва да си подам молба за светец.

Днес е понеделник, а всеки понеделник е едно добро начало за всеки безделник, от днес тръгвам редовно на училище. Извих глава и погледнах учебната си програма. С ужас установих, че съм пропуснал най-важната й част за днес — упражнението по ОЧЗ. Скочих от леглото. Не, нямам никакви шансове! Кой идиот е сложил това упражнение от 7 до 9 часа! Следващите три лекции изобщо не ме интересуваха. Нищо, от утре няма да пропусна нито едно упражнение. От утре, а днес?! Допуши ми се. О, колко страшно ми се допуши! Така може да се допуши само на човек, не пушил от четири дни. Най-добре щеше да бъде, да отида на стадиона. Крайно време бе да възстановя тренировките. Днес и утре леки тренировки, от сряда ще започна цикъл А, за около месец ще възвърна формата си. Културизмът е чудесен спорт, си мислех докато се обличах. Престанах да тренирам, когато прекъснах, не ми беше до тренировки тогава, а как се бях надул, мислех си на състезания да се появя, но… Нищо, тази година.

Навън бе навалял първият сняг. Страхотно! Първият сняг в Кристалния град обикновено е оранжев, сега всичко наоколо жълтееше.

В лекоатлетическата зала някакви първокурсници имаха физическо. Бяха първокурсници, това личеше от масовото им присъствие. Спрях и внимателно разгледах колежките първокурснички. Навярно съм станал много разсеян, тъй като не съм забелязал на идване паркираните отвън метли. Претеглих се на кантара. О-о, 97 килограма, скоро щях да си правя юбилей. Запътих се към гладиатора и щангите в дъното на залата.

Някакъв колега лежеше на лежанката и ухажваше шейсеткилограмова щанга. От това положение, в което се намираше не виждах главата му, но предположих, че не съм го виждал друг път. Навярно бе в първи курс. Нямаше, кой знае какво тяло, но имаше почитателки, по всяка вероятност също първокурснички — няколко момичета в спортен екип седяха на отсрещната пейка и с възхищение следяха всяко негово движение. Той постави щангата на стойката и се отпусна на лежанката, напомпените му гърди се издигаха нагоре, момичетата отсреща въздъхнаха. Продължавах да загрявам. Тоя да не би да е закован за лежанката — помислих си аз. Можех, разбира се, да му помогна, но между спортуващите в тази зала винаги е царяло приятелство и разбирателство, просто се стараехме да не си пречим. Е, все някога ще стане и ще има възможност да види ( а и момичетата отсреща) как се борави с тези железа.

Той свали щангата, спусна я плавно до гърдите си и направи шест грациозни повторения, след това я постави на стойката и отново се отпусна на пейката. Ето, това е върхът на нахалството. Седнах на земята, с гръб към лежанката и започнах да дърпам скрипеца на гладиатора. Захванах се с това упражнение, защото се вдигаше много шум при изпълнението му. Наистина бях много отслабнал — на четвъртото повторение издадох багажа, пролетта правех спокойно 10–12 издърпвания. Поседях минута-две с наведена глава и отново хванах лоста. 1…2…

— Здравей, Луд!

Железата се стовариха с оглушителен трясък. Обърнах се и разтърках очи. Припомних си, че от четири дни съм съвсем трезвен.

— Връх! Това да не би да си ти? — направо пелтечех.

— Какво се пулиш?

— Има за какво. Много силен си станал.

— Е, чак пък много.

— Направо не приличаш на се бе си. От кога тренираш?

— От два месеца. Утре започвам цикъл В.

— Значи точно от онази вечер. Много си постигнал. — Приближих и му опипах ръката, струваше ми се като изкуствена. — По каква система тренираш. — По системата на Луд — най-великата система в културизма.

— Браво! Върха си! Лекарства?

— Глупости! Само витамини в умерени дози и храна богата на белтъчини. Системата не допуска употреба на лекарства.

Сякаш разговарях със себе си. Заложих на щангата още четири диска и легнах под нея. С периферното си зрение установих невероятния ефект, който предизвиках у почитателките на Върха. Отлепих щангата, лостът и се огъна, отпуснах я и рязко я изтласках. Главата ми се наля с кръв, ушите ми заглъхнаха. Вените на слепоочията като стоманени въжета стягаха черепа ми. Отново я пуснах и отново я изтласках. Напрежението в най горната част на тялото растеше и имах чувството, че в следващия миг нещо ще се пръсне и около лежанката ще порозовее от кръв и мозък (или само почервенее). Спомних си за момичетата отсреща и направих още едно повторение, и още едно. Напук на всички физични, биологични и не знам какви си закони — щангата олекваше в ръцете ми. Толкова повторения с такава тежест не съм правил и в най-добрите си периоди. Оставих щангата и отскочих от пейката изпълнен с енергия. Момичетата отсреща бяха готови да заръкопляскат. Обърнах се към тях и се поклоних. Те се смутиха малко.

— Луд, това не е по системата. Откога поднови тренировките.

— От днес.

— Ето виждаш ли? Можеш да се претовариш.

— Връх, не съм дошъл да тренирам. Просто правя демонстрации. Ще пробваш ли? — посочих щангата.

Върхът така категорично отказа, че няколко лампи в залата изгаснаха. Момичетата станаха и бавно се отправиха към изхода, но се спряха, когато поставих на щангата още два диска. Никога не бях пробвал такава тежест, но чувствах, че мога да я вдигна, нещо повече — бях уверен че ще я вдигна. Легнах спокойно под нея — едно, две, три повторения. Невероятно! Оставих щангата и почти изхвърчах от пейката. Бях във възторг. Момичетата си тръгнаха.

— Страшен си! — отрони Върхът. — Кога ще мога като теб?

— Както си тръгнал — много скоро. Ти си Върха.

— Не, ти си Върха.

— Добре, добре! Ще тренираме заедно. Кога идваш насам?

— Нали ти казах — стриктно по системата: понеделник — сутрин и следобед, вторник — следобед, сряда — сутрин, четвъртък — сутрин и следобед, петък — следобед, събота — крос, неделя — пълна почивка.

— Боже мой, ти си луд!

— Не, ти си луд!

— Няма да се караме. Аз съм Луд, а ти — Върха!

— Добре.

— Ама ти наистина ли така тренираш?

— Разбира се. Ти нали така си писал.

— Никога не съм спазвал стриктно тази система. Ами учението?

— Учение няма в системата, другарю професор.

— Продължихме тренировката. Започваше нов учебен час. Две групи момичета и две групи момчета се построиха пред залата и, с цяло гърло, поздравиха преподавателите със „Здраве желаем!“. Гладиаторът потрепера. После момичетата и момчетата, които повече приличаха на лелки и чичковци, се затичаха към нас, напомняйки испанските фиести, когато разярен бик гони тълпата. Ролята на бика изпълняваше лично старшина Петров. Миг преди да ни помете, ужасната тълпа, зави покрай гладиатора и се върна обратно. Направиха четири обиколки, разделиха се на групички и започнаха някакъв странен комлекс от упражнения. Досетих се, че това е ново творение на висшата физкултурна мисъл на доцент Петров.

— Луд трябва да приключвам, след обед от пет часа съм отново тук.

— И аз свършвам, като за първа тренировка 45 минути стигат! — Умората здраво бе пленила тялото ми.

— Ще потичаме ли малко?

— Разбира се! Навън, нали.

Хукнахме в жълтеникавия сняг. На третата обиколка изгубих дъха си. Върхът продължи сам. Изчаках го и тръгнахме заедно. В началото на студентския град се разделихме, той живееше в четвърти блок. Разбрах ме се за другия ден, в три часа. В квартирата бе с няколко градуса по студено, отколкото навън. Отворих прозореца, но не се затопли особено. Изпих две кофички кисело мляко и се отпуснах в леглото, както си бях с грейката, завих се и с две одеала. Нямаше ток. Бях твърде изморен, притворих очи, но си спомних за бялата смърт и реших да не рискувам и то точно днес — в петия ден от моето духовно прераждане.

Съвсем скоро се озовах в една сладкарничка. Взех си кафе, седнах в един ъгъл и разлистих някакво списание. Навярно съм задрямал, защото една дебела лелка твърде грубо ми разясни, че тук не е хотел. Станах и си тръгнах. Бе станало още по-студено. Отправих се към студентското градче, въобще не си помислих за квартирата. В стола беше обикновената тъпканица, но не бързах за никъде. Покорно чаках реда си. След така наречения обяд, отново пих кафе в студентската сладкарница. Опитах да заговоря една колежка — съвсем безуспешно, навярно тя бе слушала повече за мен, отколкото аз самия знаех. Просто нямах друг избор, трябваше да се прибера в квартирата. Тръгнах и в този момент като лавина ме блъсна сензацията на деня — Сержант Джоко се обесил. Обърнах се и видях развълнуваното море от хора пред четвърти блок, прииждаха още студенти. Не усетих как попаднах сред тълпата. Двама милиционери стояха на стълбата пред блока и на пускаха никого. Бурканът на гъбарката още се въртеше. Една колежка разказваше какво се е случило, преди минути напуснала четвърти блок, живеела там. От няколко дни Джоко бил силно влюбен в една прекрасна първокурсничка на име Светла (Светла ли?!). Тя не отвръщала на любовта му и си играела с храбрия воин. Днес Джоко отново отишъл при нея и заявил чувствата си. Казал й дори, че неговият живот няма никакъв смисъл без нея. Тя останала все така студена и безразлична, непристъпна крепост (има нещо много тъжно при непристъпните крепости…). Тогава той тъжно я помолил да му услужи с ютия, за да се изглади, защото искал поне днес да бъде спретнат и красив. Светла му дала ютията, в този момент била готова да му даде всичко (всичко ли?!), само да я остави на мира. Джоко грабнал решително ютията, сбогувал се и си тръгнал, оставайки глух за молбата на красавицата да й върне ютията, възможно по най-бързия начин, защото имала да глади. Чакала повече от час и чак тогава си припомнила ясно и обмислила думите му. Изтичала до неговата стая. О, ужас! Когато отворила стаята му видяла безжизненото му тяло безпомощно да се полюшва, сред стаята. Изпищяла, тряснала вратата и след миг треперела в ръцете на портиерката. Какво ли не прави любовта. Ето още една нейна жертва.

Пристигна още една милиционерска кола, от нея слязоха трима милиционери и заедно с другите двама за обсъждаха нещо. Дойде и линейка. Млад лекар приближи до милиционерите. Двамата санитари извадиха носилка. И в този момент (О, боже!) Джоко отвори прозореца и, съвсем наивно, но твърде строго попита:

— Какво сте се насъбрали пред моя блок, бе? Да няма панаир? Хайде, пръскай се, че като извадя картечницата! По-бързо!

Мнозинството пред блока се превърна в море от смут и възклицания. Симпатична колежка припадна в ръцете ми. Мисля, че нито за миг не повярвах на тази история. Джоко — жертва на любовта. Глупости!