Йордан Бозушки
Роб на свободата (21)

11.

…и на следващия пристигнах отново. Не ме свърташе в къщи, не ме свърташе изобщо. Човек свиква с всичко, но трябва да знае в какво състояние се намира. А аз не знаех. Студент, прекъснал или изключен, не изключен, не, никой не е в състояние да ме изключи.

Сряда вечер. Зимата беше в разгара си. В някогашната къща на Боги положението бе неописуемо. Водата в бутилките беше замръзнала, по тавана и по стените — сталактити. Включих печката, която щеше да затопли след седмица. Хрумна ми да спя във втори блок при Йото, но реших, че по-добре да не го правя — съдържах предпоставки за пиянство, пък и Йото трябваше да чете. Утре е на изпит. Завих се с всички одеала и кожуха си през глава и заспах.

Спах лошо. Събудих се уморен. Беше съвсем рано, изпуших две-три цигари и тръгнах към „Академията“.

Бе навалял пухкав син сняг. Посинели, весели дечица отиваха на училище.

В осем часа вече чаках пред вратата на заместник ректора. Разбира се, той пристигна към десет.

— Детелине, Детелина, какво ще те правим? — Иванов издаде звук, напомнящ отварянето на бира.

— Правете ме каквото искате!

— Вижте само колко рапорти има срещу вас! Ето! — той ми подаде куп листа. Най-горния от тях бе от портиерката на втори блок — истински шедьовър, следваха от домакинката и домсъвета на същия блок, от С.О.Цолов, от друга портиерка и т.н. — А това ви е присъдата от МВР-то — замректора посочи друг куп листа. — Е, как ти се струва?

— Не е лошо! Толкова млад и толкова известен — усмихнах се развеселен от рапорта на портиерката.

— В това няма нищо смешно! Я ми отговорете, ама съвсем честно вие, така, добре ли се чувствата?

— Отлично, защо?

— Напоследък имам съмнения относно психическото ви състояние, пък и другарите от МВР казаха… Впрочем защо ви наричат „Луд“?

— О, я стига глупости! Искам да знам в какво състояние се намирам в момента и какво трябва да правя?

— Ще чакате! Ректорското ръководство още не е взело отношение относно вашия случай.

— И докога ще чакам? Днес трябваше да бъда на изпит. Административна двойка, заради вашето бездействие.

— Ама, вие, защо не отидохте на изпит?

— Защото не съм си заверил семестъра! — отговорих с ирония, но съвсем напразно.

— Защо не сте си заверили семестъра? Заверете го, явявайте се на изпити, а пък ние ще ви известим решението си.

Нямаше какво повече да кажа. Излязох като напикан. Вървях по коридорите на института смазан, като че ли бях носил трактор. Като на сън влязох в канцеларията на нашия факултет. Някакво чудо беше станало с моята любима секретарка. Навярно, бе заменила обичайната си закуска — кисели краставички с крем-карамел или се беше любила цяла нощ (с кого?). Тя се усмихна приветливо и аз ненадейно станах много учтив, дори поздравих.

— Искам да си изтегля документите! — заявих смутено.

Секретарката ме погледна уплашено.

— Кои документи?

— Как, кои документи? Искам си дипломата от средното образование! Напускам вашия институт.

— Но… как така? Професор Иванов нареди да ви заверя семестъра. Дайте си книжката!

— Не ме интересува! — отново ме обземаха бесове. — Писна ми от простотии! Напускам! Искам си дипломата! Веднага!

— Ще съжалявате! — обади ми се секретарката на задочното обучение.

— Предполагам, се досещате, че това изобщо не е ваша работа.

— Колега, не може така да ви върна документите, трябва да напишете молба до ректора и, след като разреши…

Тръгнах към кабинета на ректора. По стълбите срещнах Бог. Току-що беше излязъл от изпит.

— Втори коридор, за купата „Елате отново“! — обяви той.

— Сериозно?

— Най-сериозно. На есен с песен.

— И защо?

— Дъвчел съм дъвка на някаква лекция и съм се усмихвал.

— Идиотщина. Ето заради това и заради още куп други неща ще се махна. Отивам си. Край!

— Чакай, чакай! Какъв край? Къде си отиваш?

— Напускам института, Отивам при ректора, за да си пусна молба.

— Значи реши?

— Непоколебимо!

— Добре, да отидем, да пийнем по едно. Трябва да чакам Светла в бара на интелектуалеца.

Не можех да откажа. Всяка работа минаваше на заден план, когато Бог предложи да пийнем по едно. Всичко можеше да почака.

Пред института стоеше Малкият като кулата в Пиза.

— О, Малък, как си?

Той вдигна глава, усмихна се и повърна. Околните ни заоглеждаха с възмущение, като че ли имаха значение. Боги започна да се притеснява. Светла бе реконструирала свръх-аза му.

— Къде се издокара така? — ухилих се аз. — В ба-ба-бара на интел-инт…

— Леле, Малък! — възкликна Бог. — Какво си пил?

— Един коняк…

— Колко? — погледнах го аз с категорично недоверие.

— … и пет диазепана.

— Пет диазепана. И тоя е откачил. И защо? — Нямах па-па-парички. Вчера ме опраскаха по ОЧЗ и изпих всичко. Тази сутрин взех два лева на заем.

Малкият беше друга специалност и „ОЧЗ“-то им излизаше януарска сесия. Имал проблеми с главатаря на катедрата — Плътенишки.

— Какво правиш тука? Върви да си лягаш!

— Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-мъб… — загрухтя като Трабант.

— …бар… — опита се да му помогне Боги, но той обясни:

— В бара вече бях. Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-ба-ба-ри…

Малкият се свлече в ръцете ми. Понесохме го към квартирата му. Бог настояваше да го занесем в болницата, но аз упорито отстоявах тезата, че нищо няма да му стане и победих. След четвърт час влязохме в барчето на интелектуалеца. Намерихме си места и светкавично изпихме по два коняка. Сервираха ги в чаши за чай, заради онова идиотско постановление.

Написах молба до ректора. В нея молех да бъда освободен от поверения му ВУЗ, поради лошата ми дисциплина и невъзможност да се справям с преподавания материал. Боги не се опита да ме разубеди, знаеше, че е безсмислено. Беше му тежко. Всяка раздяла е тежка. Но не моето напускане вещаеше нашата раздяла, тя просто бе неизбежна. След пет-шест месеца Бог щеше да завърши и да замине завинаги от Кристалния град. Естествено щяхме да се виждаме и след това, но нямаше да бъде вече същото. Такъв е живота. Често срещаш на улицата някой, с който си живял някога заедно, делил си хляба си с него или леглото, пил си или си се целувал, говорили сте, спорили сте и злодеяния сте вършили или просто любов и изведнъж — край. И ето срещате се: „Здравей!“; „Как си?“, после се оказва, че и двамата много бързате и се уверявате, че ще се видите пак, и неволно в съзнанието ви попада натрапчивата мисъл: „Нима сме били някога заедно, нима сме били приятели или любими? О, да, спомних си! Но кога беше това? Не бе ли той или тя просто съучастник в моята самота?“. Животът е самота. Няма раздяла, защото няма близост. Близостта е илюзия. Ако съществуваше истинската близост нямаше да има раздяла.

Изпихме още по един коняк. На нашата маса Старецът, един от ветераните в „Академията на боговете“. Следваше още от времето, когато не съм вкусвал алкохол. Кавалер на титлата „Доктор на студентските науки“ и носител на ордените: „Социалистическо образование — 1 степен“ и „Герой на алкохолните запои — златен“. Беше донесъл уверение, че когато завърши няма да работи по специалността си, а ще бъде комсомолски деятел. Това било условието, за да си вземе последния изпит, поставено от преподавателя с будна гражданска съвест. Светла пристигна сияеща. Шестица.

— Неделчев, въобще не ме изпитва. Каза, цитирам: „А, бе, момиче, защо не ми каза, че имаш толкова откачен приятел, ами се излагаме?! Отличен!“ После, изглежда съобрази нещо и допълни, че харесвал такива мъже. Излъгах, че и аз ги харесвам. Стана пред мен и ми отвори вратата. Пожела ми много любов. Иване, какво направи?

— Двойка!

— Как така двойка?

— Ей така! Не знаеш ли как се пише двойка?

— Но ти беше много добре подготвен. Господи!

— Бях. Карай! Има и друга новина. Нашият приятел си отива. Напуска института.

Светла окончателно спря да се усмихва. Жалко! Толкова е красива, когато се усмихва. Последваха възклицания и кратка нравоучителна реч. Почти не я слушах, разглеждах внимателно Стареца. Дали ако остана в института ме очаква неговата съдба, дали след десетина години няма да седя отново в този бар със сегашните първокласници и да нося документ, че това, което съм постигнал с толкова тичане и пълзене през последните 10–15 години ще ми е напълно ненужно и безполезно. Не! Старецът се включи в разговора, като подкрепи изказването на Светла с фразата „Тапията е важна!“ и в този момент го намразих. Сякаш за извинение той почерпи по един коняк. Скоро щял да се дипломира.

Разделихме се пред бара. Отнесох молбата и я оставих на секретарката на ректора. Тя ми се усмихна многообещаващо и ме попита сериозно ли е. Пожелах я и отговорих „Да!“. Осведомих се кога ще мога да си получа документите. Утре. Чудесно. Тръгнах си. Срещнах две колежки от новата ми група, която си остана завинаги нова. Попитах как е минал днес изпитът и разбрах, че Йото не се е явил.

Намерих го във втори блок. Спеше с дрехите върху дюшека, чаршафите покриваха обувките му, одеалата на пода до леглото и всичко това синхронизираше с общата обстановка в стаята. Снощи тук се е състоял внушителен запой. Събудих го и го попитах защо не е ходил днес на изпит, отговори, че сутринта нямало ток и не могъл да се избръсне, освен това не работел и асансьора и заспал отново. Идваше ми да го набия.

Тръгнах си. Опаковах багажа, който имах и го занесох в пощата, колетите адресирах до сестра си. Бях решил да започна работа в София и да не уведомявам родителите си за моето напускане, поне за първо време.

Нямаше какво да направя. Просто подивявах. Сесия. И като си помисля, че това е най-хубавото време от студентския живот. Привечер съвсем неочаквано в квартирата пристигна Бог. Пихме в „Напредък“, после в „Зора“, а след това и във „Възраждане“, бяхме и на някакъв купон в първи блок, накратко — напихме се зверски.

Бог преспа в квартирата, за първи път от много време. Сутринта излязохме заедно. Той ме изпрати до „Академията“.

— Хубав институт! — отбелязах сухо, като човек, съжаляващ за нещо.

— Да — потвърди Бог.

— Но винаги ми се е струвало, че му липсва нещо. — Боги ме погледна въпросително. — Два варела бензин.

Разделихме се. Нахълтах в канцеларията. Секретарката ми обясни, че не може да ми върне документите, професор Иванов е наредил да се явя при него.

Беше петък, а петък е чудесен ден. Имах и повод.

— Детелине, какво е това? — посочи молбата ми. Какво ли правеше при него? Неведоми са пътищата на злото.

— Молба — отговорих спокойно. — но не до вас.

— Вижте, колега! Ние искаме да ви помогнем. Вие разсипвате бъдещето си…

— Не се нуждая от вашата помощ!

— Но, колега, вие имате пет заверени семестъра, остават ви още два и десетина изпита. Как така ще напуснете института?

— Нямам повече време за губене. Тези два семестъра може да ги карам още десет години.

— Няма нищо страшно…

— Не се страхувам.

— … дори ректорското ръководство да реши да ви изключи за една година…

— Никой не можа да ме изключи.

— … ще пропуснете една година — голяма работа. Освен това съществува възможност да не ви накажем. Ето тук…

— Не ме интересува!

— … съм събрал подробна информация за вас от комсомола, ходил си на всички бригади, бил си дори ударник. И какво е това „невъзможност да се справям с преподавания материал“, та вие досега сте взели 23 изпита и то с добър успех. Какви тъпанари избутват — само тройки и безкрайни поправки.

— И заради това, и заради връзкарите, които не ходят дори на изпити, и заради преподавателите — мръсници и рушветаджии, и заради много други неща. Ще се махна.

— Но вие не съзнавате каква грешка извършвате. Вашето бъдеще…

— Стига! Искам си документите! — Вие нямате право да ме задържате.

— Ние не искаме да ви задържим. Аз се стремя да ви убедя.

— Губите си времето.

— Добре. Ще ви разпишем молбата, но защо не почакате една-две седмица, да помислите, да се посъветвате с приятели, с родителите си.

— Мислил съм достатъчно. Никой не е в състояние да ми въздействува. Аз съм свободен човек. Напускам веднага. Сега.

— Значи добре сте обмислили всичко?

— Да. Има неща, които не трябва да направиш. Бих се срамувал, ако завърша вашия институт. Бих се срамувал, че съм се прекланял пред банда простаци, които са благоволили да ми дадат висше образование.

Заместник ректорът, очевидно много ядосан, изръмжа нещо и изхвърча от кабинета. Излязох след него. Той вече тичаше по стълбите. Тръгнах бавно натам и когато бях на площадката между етажите, той стоеше пред мен с разписана молба.

— Ето! Изтеглете си документите! Но знайте, че ще съжалявате. Някой ден ще се върнете и ще молите да ви приемем отново! — И препусна надолу.

— Благодаря! — извиках след него.

Да се върна?! Никога! Влязох тихо в канцеларията и подадох молбата на секретарката. Тя я погледна с недоверие, и каза, че професор Иванов не я е уведомил, че ми е разрешено да напусна.

— Какво трябва да ви уведомява. Ето! Пределно ясно е. Тук пише „Да“ и след това подписа на ректора. И бавно развиващ се би го разбрал.

Тя вдигна телефона и говори с професор Иванов.

После бях свободен. СВОБОДЕН. Вървях безгрижен в коридора. Не виждах и не чувах никой и нищо. Излязох от института за последен път, постоях пред него, изпуших цигара, както съм правел хиляди пъти и тръгнах бавно към квартирата.

Неусетно стигнах, отключих и безпаметно паднах в леглото.

Петък е чудесен ден да кажеш: „Край!“. Край, всичко свърши.

Запалих цигара и през синкавия дим разгледах стаята. Вездесъщата къща на Боги — някогашния „Храм на веселието“. И толкова тъжна и страшна, а всъщност е непроменена. Всичко е непокътнато, както в онзи далечен ден, когато за първи път влязох тук. Какво се случи? Нещо рухна неудържимо. Ще дойде пролетта и тук отново ще бъде весело. Купон подир купон. Ще се съберат всички: Йото, Червенокосият, Върхът, Александър, Малкият, Боги, Светла… Може би! Ще пият, някой ще вдигне тост за мен. Навярно! Ще се смеят, някой ще разказва моите истории. Ще пеят, Бог ще вземе китарата.

Представих си съвсем ясно обстановката. Някакъв глас закрещя в мен. Написах го на лист, а след това с големи букви, върху тапетите над леглото ми:

Когато зазвъни китарата на Боги

и масата, отрупана е с алкохол,

сред вас да бъда няма аз да мога,

но напълнете чаша и пред моя стол.

Помислих малко и написах отдолу:

Студент

на име: Детелин

Развеселих се. Тази портиерка е гениална. Сега когато отида да се сбогувам с Йото, ако тя е на смяна ще й взема адреса. Запях си някаква детска песничка.

Портиерката не бе на смяна. Нейната колежка дълго се колебаеше дали да ме допусне в блока, но след като се увери, че съм съвсем трезвен и нямам лоши намерения ми позволи да се кача до стаята на Йото.

Там времето като че ли бе спряло. Йото лежеше по същият начин, както го бях оставил вчера. Разбудих го, но се съмнявам, че възприе частица от това, което говорех. Заспа отново. Тръгнах си. Повъртях се малко без посока и в миг разбрах всичко. Насочих се към квартирата на Ели.

Отвори ми самата тя и ме покани доста любезно. Направи кафе, запали цигара и се приготви да узнае повода на моето неочаквано посещение. Ели беше великолепна мадама.

— Реших да напусна института — започнах уморено. — Тръгвам си. Още днес. Дойдох да се сбогуваме. — Тя бе толкова изненадана, че дори не възкликна, само ме гледаше уплашено. — Имам една молба към теб — Йото. Много е зле и хлътва все повече и повече. Върни се при него! Той има нужда от теб. Ти можеш и трябва да му помогнеш. Той те обича. Съдбата му е в твоите ръце.

— Но, Йото с нищо не показва това, което говориш. Напротив — той ме отбягва, не ми обръща внимание, въобще…

— Прави го от гордост, а после тази гордост му струва много болка, но не може да го осъзнае. Това е слабостта на силния. Ако ти направиш първата крачка, всичко ще тръгна добре.

— Но…

— Остави това. Зная какво ще ми кажеш. Трябва да отидеш при него. Може о съвсем делнично, да си прибереш някоя вещ, която е останала при него, или да потърсиш някакъв учебник, или… ще измислиш нещо, но трябва да отидеш, това е моя та последна молба, последното желание на един осъден…

— Я, стига глупости! Ще отида! Защо реши да напуснеш? Впрочем, не смяташ ли, че трябва да се погрижиш и за себе си?

— Дявола се грижи за мен, след време ще се грижи и за душата ми! Тръгвам си! — станах. — Значи, разбрахме се?! Най-добре ще бъде да отидеш довечера към шест, защото Йото, по всяка вероятност ще настоява да ме изпрати до гарата, а не мога да му кажа, че съм се уговорил с теб, да отидеш при него и да остане, за да те чака. И ти не му казвай, изобщо, не сме се виждали!

— Добре, комбинаторе! Стиснах нежната й ръчичка и тя се усмихна, разбивайки и последните съмнения, че ще го направи.

Забързах към втори блок. Йото продължаваше пиянския си сън. Разчистих стаята. Изметох. Проветрих. Оправих му леглото, както спеше на него. После навих двата големи будилника в стаята на шест и шест без малко и ги поставих на прилично разстояние от леглото му. Добрата фея.

Петък е чудесен ден, за да направиш нещо голямо.

Забързах се. Влакът ми бе след час. Трябваше да се обадя на Боги. Нахвърлях малкото багаж, който ми беше останал и седнах, за да изпуша една цигара преди да изляза оттук завинаги. Да, все същата къща на Боги. Ясно се припомних всички хубави мигове, които съм изживял тук. Времето неумолимо бързаше. Защо пък да си тръгвам точно днес, защо не утре, да речем. Нали съм свободен човек, неподвластен на никой и на нищо. И въобще, за къде да бързам. Оставих сака и излязох. Срещнах Боги, който си бе помислил, че съм си тръгнал без да му се обадя или е възникнал някакъв проблем. Казах му, че съм решил да пропилея още една вечер в този град. Повървяхме малко заедно. Разказах за сутрешната среща с професор Иванов. Бог отиде в квартирата на Светла, за да продължи подготовката си, а аз в ресторант „Зора“ и… о, каква среща! Моите приятели задочниците днес били на изпит. Иво и Ники ги скъсали, но въобще не им личеше. След като „Зора“ затвори — по варелите и в първи блок. Купон. Последният купон в Кристалния град.