Йордан Бозушки
Роб на свободата (2)

2.

Събудих се, тъй, като някой мина през краката ми, после друг стъпи върху корема ми. Не успях да отворя очи — бяха залепнали и се задоволих да изръмжа няколко яростни псувни.

Усетих новият ден, разтърках продължително лицето си и прогледнах. Стаята се бе поопразнила. На пода лежахме само двамата с Бог, зидарите, Малкият и Александър бяха изчезнали, двете феи — също, нямаше го и Върхът — навярно потеглил към новото си пиянство. Боги се размърда, предложих му да се преместим на свободното легло, но той отказа. Стана, почисти масата, изми чашите и започна да чете. Аз се хвърлих на леглото и заспах отново.

Преди повторно да отворя очи предчувствах, че ще видя нещо необикновен но. Предчувствието ми не ме излъга — Червенокосият бе отворил някакъв учебник и го разглеждаше с недоумение. Боги четеше. Не исках да им преча, затова бързо и безшумно напуснах квартирата.

Тръгнах към „Академията на боговете“, там все щях да срещна някой познат. Бях, може би, единствения студент в града без всякакви проблеми. Не защото бях отличник и нямах достъп до поправителните сесии, не. Прекъснах миналата година за незаверен семестър, както би се изразил Боги за редовно ходене на училище. Предстоеше ми втори опит на височина пети семестър. Пристигнах в Кристалния град заради един злополучен шофьорски курс, който се записах през март. Въобразявах се, че до юни ще взема книжка, но… Курсът започна чак в края на май, после се прекъсна в края на юли и сега се възобновяваше, както казваше Боги за толкова време книжки за пилоти (серия П) можехме да изкараме, но не съжалявах особено, в Кристал Сити бе по-приятно да си пилея времето, особено през поправителната сесия.

Вървях безгрижен и щастлив по „2 февруари“ и си подритвах празна кофичка от кисело мляко. Неусетно пресякох градинката пред института. Купих си сандвич и цигари, заседнах пред централния вход. Преминаха много колеги покрай мен и нито един познат. Странно!

Не скучаех. Облегнат на един стълб, дъвчех сандвичите и разглеждах краката на една мадама. Тя бе с толкова къса пола, че имах чувството, че само да се наведа и ще видя далеч по-интересни неща. Боже, какви крака! Това бяха най-съвършените крака, които някога бях виждал. Тя стоеше с груб към мен, на два-три метра, леко разкрачена и разговаряше с някакви пъпести колежки. Този фон вдъхваше на фигурата й още повече прелест и обаяние. Така се бях съсредоточил, че очаквах да се появят бримки по черния й чорапогащник. Внезапно тя се обърна и ме изгледа с тъпо, диво изражение: „Какво си ме зяпнал, бе?!“. Бях потресен. Тя наистина имаше страхотно тяло. Приближих се и я поканих на кафе. Тя отказа твърде грубо за фигурата си и ми обърна гръб, което трябваше да значи, че разговорът ни е приключил. Неочаквано ръцете ми се оказаха върху гърдите й — носеше сутиен нашенско производство, втори номер — полупразен. Красавицата се обърна рязко и зашлеви пространството пред лицето ми. Извиних се и тръгнах разочарован. Всъщност направих няколко крачки и спрях, не знаех на къде да тръгна. Взех празната кофичка, която бях доритал до тук, чак от къщата на Боги и я пуснах в едно кошче. Седнах върху кошчето и запалих цигара.

— Ей, Луд! — изкрещя някой от отсрещното кафе.

Погледнах на там. На една крайна маса седяха колеги от бившата ми група. Малко се притесних от обръщението. Винаги се притеснявах, когато ме наричаха „Луд“ и съм съвсем трезвен, макар че от години всички ме наричат така. Заслугата е изцяло на Червенокосия. Същевременно усещах някакъв порив, някакво неосъзнато желание непременно да покажа, да докажа, още в същия миг, че неслучайно ме наричат така. Ето и сега. Прекосих лехата с рай-грас, ритнах ламаринения параван ограждащ кафето и застанах пред масата на моите колеги. Ръкувах се поотделно с всички, взех си стол от съседната маса и седнах. Единият от колегите постави пред мен бира. Другият също почерпи. Имаха достатъчно добър повод — днес бяха взели философията, един от най-трудните изпити в Академията. Пих за техните успехи. Трите колежки на масата ме разглеждаха, като че ли ме виждат за първи път. Те бяха от онези жени, които умееха да превръщат скромността си в порок и не ме впечатляваха особено. Необяснимо защо и те решиха, че трябва да почерпят и скоро пиех вече пета бира. Разговаряхме оживено, или по-точно аз говорех, а другите се смееха. Винаги имаше какво да разказвам, а когато нямаше си го измислях. Тъкмо разказвах как на един къмпинг-градина до Созопол откраднахме едно водно колело с една пияна полякиня и излязохме в открито море, когато две нежни длани покриха очите ми, продължих да говоря, като че ли нищо не се е случило. Отбелязах, колко е готино да се любиш на сред морето в люшкащата се неизвестност на романтичната, лятна нощ. След миг дланите откриха очите ми, но аз все още жумях. Две топли устни бързо докоснаха моите, облак вълшебство обгърна главата ми. Светла. Не смеех да отворя очи, да не би да разваля магията. Спрях да дишам, стори ми се, че дори за миг спрях да живея, сякаш една огромна ръка бе стиснала сърцето ми и спряла победния му ход. Светла ме целуна отново и всичко си дойде на мястото. Прегърнах я както си седях през кръста и положих глава върху талията й. Притиснах я силно.

— Стига, не е прилично! — Светла се опита да се освободи.

— Какво ме интересува!

— Стига! Хайде да вървим, изморих се да те чакам — прошепна тя.

— Добре, тръгваме. Седни за малко! — Поставих я в коленете си.

— Никакво малко! Тръгваме веднага!

— Само малко. Не е честно, идваш и ме отвличаш. Какво ще си помислят колегите? — Всъщност имах още половин бира. — Как така идвам и те отвличам? Я се погледни на какво приличаш — мръсен, смачкан, брадясал…

— Добре! Как мина днес изпита?

— Шестица!

— Я гледай! Сигурно си ошашавила баба Цона.

— А, бе, какво да ти говоря? Ще тръгваме ли?

— Разбира се. Пий едно кафе да се успокоиш. Така си много страшна.

— Не ми се пие кафе. В квартирата си имам една бутилка водка.

— Какво? Водка ли? Да вървим тогава! — Надух бирената бутилка и остатъка от съдържанието й се вля в стомаха ми.

— Алкохолик! — отбеляза нежно Светла — Идиотче!

— Да, но влюбен в тебе! — усмихнах се аз и станах. — Извинявайте, наистина трябва да вървим. Бе ми приятно, че се видяхме!

— О, и на нас! — Те също се усмихнаха. Като си помисля, бях в чудесна група преди да прекъсна, какви ли ще са новите ми колеги. Светла също бе от бившата ми група, най-милата и най-очарователната — богиня. Жената, която… всеки очакваше, а когато я срещнеше — съжаляваше. Диагноза — почти съвършена. Природата я бе изваяла с толкова много любов, че се съмнявам дали години след това е съумяла да направи нещо свястно.

Вървяхме хванати за ръце. Забелязах, как възхитителната й фигура обръщаше главите на всички мъже от 18 до 68 години и това ме изпълваше с гордост, чувствах се като отличник и нещо повече — бях щастлив, а това непременно подклаждаше моята лудост. Щастливите са луди. Струваше ми се странно, че Светла ми приставаше, тя забравяше положението си на богиня-интелектуалка, забравяше сякаш и за съществуването на другите хора около нас и норми на поведение, и често ме засенчваше. Почти винаги, когато тръгнехме нанякъде заедно се държахме като олигофрени. Сега започнах, както подобава след месечна раздяла със серия от комплименти, от които най-милите бяха, че е нежна като смъртта и противоречива като капиталистическата действителност в творчеството на Елин Пелин. Най-неочаквано тя ме удари с дамската си чантичка по главата, аз й откраднах чантата и избягах. Започна бясно преследване. Бе интересно да играеш на гоненица сред тълпата от бързащи хора. Когато взех достатъчно преднина, разтворих чантата й, извадих от там първото попаднало ми нещо — червило „Кристиан Диор“ и започнах да го продавам на цена, която няма нищо общо с реалната. Не скривах факта, че току-що съм откраднал чантата, но ми трябваха не червила разни, а пари. Светла крещеше на десетина метра отзад. Един добросъвестен гражданин, взе всичко на сериозно и се опита да ме задържи. За малко да стане инфекция. Малко по-напред почти син бизнесмен се заинтересува от сделката, но в този момент Светла ме настигна и всичко се провали — полетях отново. Изморих се. Обясних на един милиционер, че онова момиче там, посочих я, е душевно болно и помолих да ми окаже съдействие, за да я отведем до болницата. Тя отново ме настигна и ми нанесе множество удари по гърба, доказвайки че наистина не е добре, но другарят старшина бе толкова шашнат, че не реагира. Казах му, че ще се справя сам, върнах и чантата и я прегърнах. Спряхме пред една бабка, която продаваше карамфили. Поисках и купих цялата кофа. Бабката остана доволна, че става въпрос само за цветята в кофата, самата кофа не ми трябваше и можеше да си я задържи. Подарих карамфилите на Светла, бяха толкова много, че тя не можеше да обхване стъблата им с двете си ръце. Боже мой, колко красива бе Светла сред толкова много цветя. Притиснах я до себе си и устните ни се сляха над цветята. Целувахме се дълго, а когато се опомнихме бабката, от която бях извършил покупката ни пожела да си имаме много деца. Повървяхме още малко. Спряхме се отново хлътнали в умопомрачаваща целувка. Толкова бяхме щастливи.

Около нас бе разкопано, от три години някой непрекъснато копаеше в самия център на града, сякаш очакваше да открие древен храм на инките. Отсреща извисяваше величествена снага партийния дом, а до него се гушеше дворецът на културата, който приличаше на ескимоско иглу в сравнение с дома, в който живееше партията. Боги казваше, че и тук, както на много други места в милата ни родина партията е високо, а културата — далеко (или ниско, не си спомням).

Минахме между двете здания и пресякохме градската градина. Зад градината бе блокът, в който се намираше квартирата на Светла. Тя живееше в една уютна гарсониера, на четвъртия етаж, с една колежка от Видин, от самото начало на следването.

Отключи и любезно ме покани.

— Стела няма ли я? — попитах аз.

— Стела?! Какво би могла да прави тук през поправителната сесия, нали си спомняш — тя е отличничка. Започнах да мисля с любов и уважение за отличниците.

— Имаш ли цигари?

Подадох и цигарите си и се приготвих и аз да запуша.

— Не ми пали сега цигара, а влизай в банята! После ще пушиш. Хайде!

— Нали знаеш, че не обичам да ми се говори в повелително наклонение! — Запалих цигара.

— Извинявай! Искаш ли водка?

— Не, влизам в банята! — Загасих цигарата.

Тя се усмихна и ме целуна.

— Ето ти самобръсначка и четка, в банята има хавлия.

— С тази самобръсначка навярно си бръснеш краката! — казах докато се събличах.

— Престани! — Хвърли по мен обувките си.

— Добре, добре! Сега ще се върна, прави му сметката!

Не зная колко време прекарах под душа, но бе прекрасно. Мислех си за Светла. Колко неочаквано започна всичко. Чух за нея още преди да я видя, защото макар да бяхме в една група, аз не ходех на училище, а когато все пак се появявах, тя отсъстваше. Един глупак си сряза вените заради нея, едва го спасиха. На един купон описваха подробно качествата й и предлагаха да се обяви за вещица, и да се изгори в градинката пред института. Видях я на първия изпит и се замаях, но веднага отхвърлих възможността между нас да се случи нещо. Тя ме заговори. Оказа се че и тя е чувала много неща за мен, представям си какви неща. Вечерта на отпразнуването на изпита се лепна плътно до мен. Започна дори да ми досажда. Отрязах се като талпа. После намерихме общи интереси. Тя играеше бридж и въобще всякакви игри с карти, табла, шах, твърде много за една жена. Като че ли най-много обичаше да си играе с мъжете. Веднъж, когато опита с мен не й провървя. Разбих и носа и си тръгнах, но се върнах защото ме помоли. Едва успях да и спра кръвотечението, чаршафът стана само кръв, като че ли току-що се е сбогувала с девствеността си. Станахме малко повече от приятели, аз още не вярвах, а и до днес не вярвам, че е възможна любов между нас. Очаквам всеки момент да изхвърча през борда на препълнения с нейни обожатели кораб. И какво?

— Къде са ми дрехите? — попитах ядосано, когато излязох.

— На простора, скъпи. Бяха много мръсни.

— Какво?! — пристъпих към нея гол и страшен. Тя се сви уплашено в леглото. Най-много ме вбесяваше в нея това, че си бе въобразила, че е призвана от съдбата да се грижи за мен. Когато прекъснах миналата зима, си скрих книжката (а и самият изчезнах), за да не тръгна да ми събира подписите, както бе правила преди.

— Не се бой! — прошепнах аз и седнах на леглото й. Тя направи опит да се усмихне. Отново си спомних оная кървава вечер. Много съм лош. Тя не заслужава. Не заслужава ли? Ако бях добър, какво трябваше да правя. Да си срежа вените или да й лижа обувките като малоумен. Глупости, какво трябваше да правя, аз отдавна нямаше да съм при нея. Светла щеше да си поиграе с мен, докато и омръзне, а след това да ме изчисти, като ненужна малка карта от цвят без значение за окончателния изход на голямата й игра. Но аз съм топ-оньор и съм още в играта. Понякога се чистят и такива карти, но още съм тук, при нея, сега.

Протегнах ръка и я погалих. Този път тя успя да се усмихне. Сините й очи блестяха яростно. Какво бе това — страх, желание, мъст, радост, болка? О, не! Хвана ръката ми и ме издърпа към себе си. Тялото й трепереше. Устните ни се сляха. Опипах плътта й — гореща. Ще се пръсна. Бързо! Сега! Сега… Тихо, на пръсти в стаята влезе нощта. Погали косите ни и ни покри с приказния си плащ. Бе прекрасна, луда, неописуема нощ. Нощ, в която разбрах колко много ми е липсвала Светла. Нощ, за която винаги ще си спомням, навярно с тъга. Най-хубавата нощ в историята.

— Ти никога ли не се изморяваш? — попита тя.

— Изморявам се, когато мисля за теб.

Тя не ми повярва, но и стана приятно. Притисна се до мен и промълви:

— Обичам те!

— Ти си вълшебница! — Спестих си още една лъжа, отпуснах се в обятията й, целувах тялото й, косите й, а после — отново към върха, към върха, където сред тръните на граха, цъфтеше цветето на щастието. На нашето щастие. О, боже…

Каква жена! Такива жени трябва да се употребяват диетично. Бях третия мъж в живота на Светла, според нея самата или по-точно третият мъж имал невероятния шанс да притежава божественото й тяло, като че ли това има значение. Аз съм си по принцип трети. Всяка жена, с която по някакъв повод попадам в леглото ме обявява за трети. Моите приятели биваха винаги втори, не мога да го проумея. Може би с мен жените са по-искрени или просто съм роден, за да бъда трети. Все трети, само веднъж една моя интимна приятелка ме класира на втори място и такъв катар улепих, че повече от седмица пикаех със здраво стиснати зъби. И никога не съм негодувал, че съм трети, а и на 333 място да съм бил, все същото. Важното е да ми е гот. Защо си мисля за глупости и то в момент, когато мраморната чаша на сърцето ми е препълнена с отлежалия елексир на щастието.

Зад спуснатите пердета се прокрадваше зората. Светла бе утихнала и си мислех, че вече е потънала в царството на сънищата, но когато погалих косите й, се оказа, че и тя си е помислила същото за мен. И заедно, с много плам, като че ли току-що сме си легнали почетохме приказния любовен роман на тази вълшебна нощ.

Когато се събудих моята прекрасна възлюбена я нямаше, нямаше я и в банята, нито в кухнята. Взех един душ и се изтегнах в леглото. Запалих цигара. Часовникът на нощното шкафче бе спрял, навярно защото и времето бе спряло. Навън бе полутъмно — слънцето бе забравило да изгрее. Нямах престава в кой час от денонощието се намирам, в кой ден, в кой месец, в коя година, не ме и интересуваше. Бях щастлив или поне така трябваше да се чувстват щастливите хора по земята. Опитах се да си спомня кога за последен път съм се събуждал толкова щастлив. Не успях. Замислих се за Светла. Да, сега наистина мислех само за нея и ако не бе пристигнала след малко, може би щях да се изморя.

— Ти вече си буден — тя се наведе и ме целуна. — Навярно си много гладен след такова денонощие.

— Ужасно си досетлива. Просто умирам от глад.

— Сега, миличък, сега ще те нахраня!

Светла отрупа масата с продукти и я премести до леглото, така че можех да се храня като виден римски гражданин. Колко вкусно бе всичко.

След обилната смесица от закуска, обед и вечеря, запалих цигара и си спомних за водката. Светла я донесе от хладилника — съвсем пълна, изпотена бутилка. Човек трудно би могъл да предположи, че аз и тя сме прекарали повече от денонощие в непосредствена близост и тя е все още непокътната. Нежно отвъртях капачката и отпих. О-о, чудесно! Красивата магия на водката.

Дали Александър е идвал тук и се е чувствал толкова добре. Едва ли! Струва ми се, че цялата тази история, която се случи между него и Светла на онази есенна бригада в началото на втори курс бе блъф от страна на богинята. Александър бе малка карта, която заплашваше да стане метър, но не стана, Светла я изчисти. А аз се хванах. Страхотен блъф. И жените са едни системи…

— Кога ще си ходиш? — попитах съвсем нетактично, но Светла се усмихна, сякаш очакваше този въпрос. Тя очакваше от мен всичко.

— Ами, мислех да си ходя още вчера, но… те срещнах. Вече съм в четвърти курс, нямам никаква работа в този град. И все пак не ми се тръгва. — Тя се надвеси над мен и заля с прекрасните си коси. — Ще си отида, когато ти си тръгнеш. Искам да живеем заедно. Тук Сами. Много искам! Мога да остана до петнадесети, мога и след това, няма да отида на бригада, ако останеш. Представяш ли си колко гот ще бъде — заключени, тук, като затворници на любовта…

Представих си и се ужасих. Само след няколко дни щяхме да се чудим какво да правим в леглото. Казах й, че трябва все пак да проверя какво става със злополучния ми шофьорски курс, да взема няколко часа кормуване, а след това съм обещал на Боги да отидем заедно във Варна, след два-три дни. Извадих и последния си коз — хазайката на Светла. Това бе едно петдесет годишно подобие на жена — мъжемразка. В договорните отношения нея и наемателките й, имаше точка, която изключваше пребиваването на мъже в квартирата по какъвто и да е повод. Понякога старата моралистка и пазителка на женската чест и достойнство правеше неочаквани проверки. При една такава проверка ме завари буквално без гащи, тук или по-точно позвъня и се разтропа на вратата с истерични крясъци да й отворят. Облякох се светкавично и предложих да се скрия на терасата. Тя одобри и отиде да отвори. Но преценявайки сериозността на положението реших да се прехвърля на терасата на долния, трети етаж, с пълно основание, защото хазайката — вещица не пропуснала да провери на терасата. Скачайки на долния етаж се оплетох в простора и съборих антената, от вратата водеща към терасата мигновено се показа една жена, досущ приличаше на хазайката на Светла, но крещеше значително по-добре от нея. След като осъзнах невъзможността за конструктивен диалог се обявих за крадец и скочих на терасата на втория етаж, но и там положението не бе сигурно, защото оня от горе продължаваше да крещи и скочих на тротоара, тъй като гарсониерата на първия етаж нямаше тераса. Пробягах двайсетина метра и установих, че съм си навехнал крака, бях си разранил и ръцете, които поеха част от тежестта на тялото. Изчаках половин час на една пейка в градската градина и когато хазайката си тръгна се качих отново горе. Светла се зарадва и изплаши от раните ми. Нищо особено — бих повторил тази каскада още стотици пъти, заради Светла си струваше да се скочи от четвъртия етаж направо, но се преструвах, че много се страхувам от хазайката й и не бих се навил вече да използувам панорамния асансьор. В своя живот често вършим неща, които просто не знаем защо вършим.

Споразумяхме се да прекараме и тази нощ заедно, а утре аз ще отида до клуба на СБА, а Светла ще си тръгне.