Йордан Бозушки
Роб на свободата (20)

10.

В неделя отидохме с Йото в болницата при Александър. Купихме му портокали и различни сладкиши. Александър се зарадва много. Кракът му оздравявал, намалили му инжекциите. Предстоеше му още една операция — присаждане на кожа на крака ( ако можеха и мозък да му присъдят, всъщност и аз се нуждаех от подобна операция, уви!), но той ни увери, че няма страшно.

На тръгване срещнахме Боги и Светла, а пред болницата Пил и още двама. Светът е прекрасен, когато имаш приятели.

Йото ми беше донесъл своята тетрадка с лекциите на баба Бона. Нямаше доста лекции, но щеше да свърши работа. Разглобих внимателно тетрадката, монтирах й нова корица и я дадох на Йото да я напише.

На другия ден намерих другарката Монова. Тя разгледа внимателно тетрадката — следи от фалшификация нямаше. Каза, че липсвали някои лекции и то фундаментални (естествено). Бях предвидил подобна насока на разговора и затова си бях омотал с бинт дясната ръка. Тя, разбира се, ме накара да препиша липсващите лекции. Отговорих и, че с удоволствие бих го направил, но… показах й ръката си, бинтът над палеца се жълтееше от реванола. Случило се нещастие, а и липсващите лекции ги имам, тъй като и миналата година съм учил пети семестър. Подписа.

Слязох в канцеларията на факултета. Секретарката, която ме познаваше много добре след миналогодишните скандали, около моето прекъсване, ме гледа минута-две като възкръснал. Поднесох й книжката със събраните подписи. Тя я разгледа недоумяващо.

— Не мога да ви заверя семестъра!

— Моля?!

— Другарят Иванов, заместник ректора е наредил да не заверяваме семестъра. Явете се при него и се разберете!

— Откъде накъде, той ще нарежда да не ми се заверява семестъра. Аз съм напълно редовен. Събрал съм всички подписи.

— Идете и се разберете с професор Иванов! — тя ми подаде книжката.

— Семестърът се заверява въз основа на подписите, а не според прищевките на някакъв изкуфял професор! — Отново ме обземаха бесовете, Миналата година доста се карахме със същия професор и имах достатъчно основание да смятам (и дори да твърдя), че е изкуфял.

— Нищо не мога да направя. Идете при професор…

— Добре, ще отида, но ще се върна! — И така затворих вратата, че бравата остана в ръката ми. Захвърлих я.

Изпушихме с Йото по цигара пред входа на института. Обясних ми как стоят нещата. Изпратих го да учи във втори блок. Той обеща, че няма да вкуси алкохол. Постоях още малко, запалих нова цигара. Поуспокоих се, но не до там, че да понеса заместник ректора. Имаше ли смисъл въобще да ходя при професор Иванов. Да, но не днес. Днес не бих могъл да изтърпя идиотщината му.

Прибрах се в квартирата. Пуших, размотавах се. Отидох и обядвах в студентския стол. Отбих се да видя Йото. Скарах се с портиерката — отвратителна женица. Той наистина четеше — Хемингуей — „За кого бие камбаната“ (за кого бие наистина?!).

— Слушай, приятелю, махни тези книжки, вземи учебника, в други ден си на изпит.

— Мисля, че и ти си тогава.

— Мен ме остави. Моята е друга. Всъщност, какво можеш да ми предложиш за подготовка.

— За първият изпит ли?

— Да.

— Вземи си от онази купчина каквото си избереш, без зеления учебник.

Избрах си друг учебник. Прегледах конспектите и датите на изпитите.

— Вземи си и конспект, имам няколко.

— Добре. Има вероятност да си тръгна. Ще се видим на изпита. И да учиш!

— Слушам! Чао, Луд!

Върнах се в квартирата и разгледах учебника. Нищо по-различно от учебниците на Боги. Захвърлих го и цял ден пропилях в нищоправене.

На другата сутрин в осен часа патрулирах пред кабинета на заместник ректора, пред кабинета на професор Иванов, разбира се, защото имаше още пет-шест заместник ректори. Към девет слязох в барчето на преподавателите. Барманът — студент-връзкар, отказа да ми даде кафе, като се обоснова с мотива, че тук не ми е мястото. Направих ми компромис и излъгах, че професор Иванов ме е изпратил да го чакам тук. Изпих две кафета. Зам.-ректорът още го нямаше. Чаках много. Насъбраха се и други. Най-после дойде. Покани ме незабавно.

— Така! Появихте се. И какво ще правим сега? Ректорското ръководство оцени вашето поведение като непристойно и реши на специално ваше заседание да обсъди вашия случай.

— Чест е за мен. Кога ще състои това заседание? И не трябваше ли вече да се е състояло?

— Може би ще се наложи да си починете една година.

— Ще ви припомня, защото знам, че не сте особено добре с паметта, че вече почивах една година и то точно поради професионалната некомпетентност на същото това ръководство.

— Как си позволявате да говорите така? — Иванов се надигна, после изглежда си спомни нещо и седна отново. — Всъщност, вие си позволявате твърде много недостойни за социалистическия студент неща. — Разлисти някакви листове. — Ето! Ходите редовно пиян на училище. — Това „редовно“ звучеше твърде абсурдно в съчетание с „ходите на училище“, дори при наличието на определението „пиян“. — Биете се с преподавателите, извършвате погроми в студентското градче… Имам сигнали, че с нож сте заплашвали преподаватели.

— Да. Всичко това е в зоната на истината. Съзнавам виновността и ще си понеса наказанието! — стараех се да бъда спокоен. — Очаквам мъдрото решение на ректорското ръководство. Не разбирам само, защо трябва да се поставя мораториум върху редовната ми заверка на семестъра. Преди да излезе ректорското решение, аз с всички права на студент, би трябвало да мога да си заверя семестъра и да започна, да се готвя за изпитите.

— Не може така, колега. Трябва да потърпите малко. Ректорския съвет ще се събере утре или най-късно в други ден и ще реши…

— Защо ми губите времето с вашите простотии?! Аз съм свободен човек…