Йордан Бозушки
Роб на свободата (11)

1.

Ето, че се връщах отново.

В квартирата бе светло. Бог навярно ме чакаше, а може би вече са започнали — Боги, Йото, Малкият, Александър… Представих си обстановката и ускорих крачките.

Уви! Бог бе сам и съвсем трезвен, искам да кажа почти сам. На моето легло седеше Светла, навярно ме очакваше. Не бях я виждал от началото на септември, но не й се зарадвах особено, дори малко се ядосах.

Поздравих тържествено, те не ме удостоиха с полагащото ми се внимание. Бог не бе в настроение. Поставих бутилка ракия на масата — никакъв ефект. Това минаваше всички граници. Боги предложи да я оставим за друг път. Обясних му, че ракията ще се порази, ако не я консумираме веднага, защото ще й пораснат зъби и нокти за самоотбрана. Светла се усмихна снизходително. После излязоха. И едва тогава проумях положението.

Отворих бутилката и отпих. Стори ми се като змийска кръв. Всъщност какво бе Светла за мен? Жена, с която се любехме чудесно?… Не, имаше и нещо друго. В този миг изобщо не я желаех, но ми се искаше, о, колко страшно ми се искаше да направя нещо дребно, съвсем незначително, да я докосна, да погаля косите й. И защо го осъзнах едва сега?! Отпих отново.

Когато се събудих, навън се развиделяване, а бутилката лежеше празна на пода. Главата ми нервно пулсираше. Преместих се на леглото, за да доунищожа остатъците от тази блудкава нощ. Така и не успях да заспя.

В осем часа напуснах кошмара на леглото и тръгнах из улиците. Оставаха цели два часа до тържественото откриване на новата учебна година. Спрях пред бирарията на площад „Република“ и дълго се чудех дали да я посетя. Продължих, въпреки жаждата, която сковаваше гърлото ми. Закусих и изпих три кафета по-натам. Така бе значително по-добре. Не бива да лекувам мъката с алкохол. Въобще не бива да пия. И ще престана. Сигурен съм.

Пред централния вход на института нямаше почти никой. Запалих цигара. Вълнувах се, за първи път щях да участвувам в подобно тържество. Пристигнаха Йото и Червенокосият, след тях Малкият и се чу автоматен откос. Около мен отново се сформира силна група, която даде повод на най-тъпият мъж в института да поздрави:

— Здравейте, светила на науката!

— Здравей, мръсен педераст! — отговорихме в хор, а Джоко го застреля.

— Аз не съм педераст! — оправда се той. — Аз съм нежна пеперудка! — И влезе в института.

Започнаха да влизат и другите студенти. Направих крачка към входа, сякаш се блъснах в стена. Йото, Пил и Малкият вероятно преживяваха същото. Джоко се промъкна. До началото на тържеството оставаха няколко минути, а ние стояхме и безпомощно гледахме входа. В този момент се появиха Боги и Светла. Поздравиха и тя влезе, а той остана при нас (навярно имаше същите затруднения).

— Хайде да ходим, да пием по една бира! — предложи малкото бирено човече. Умно. Приехме направеното предложение с мнозинство.

Зидарите ни бяха изпреварили и вече седяха в откритата бирария на централния площад. Присъединихме се към тях, времето бе топло за ноември и приятно за пиене на бира. Потече голям купон. Положението неумолимо се влошаваше. Още не бях се разделил с идеите си за трезвеност и затова приех предложението на Пил да се поразтъпчем до института. Червенокосият трябвало да намери някакъв човек. Йото също тръгна с нас. Пред института стоеше Пеперудката и разговаряше с някаква колежка. Когато ни видя се посмути и не напразно.

— Още ли съществуват жени, които не се сквернят да разговарят с теб? — нагло запита Червенокосият. Груба грешка. Момичето се засрами и си тръгна, а най-тъпият се повлече след нас. На входа срещнахме Тери и Гери, и с Йото и Пеперудката се върнахме в бирарията, придружени от дамите.

Пеперудката се лепна за мен. След втората бира стана супер досаден, обясняваше ми колко е велик. Довери ми своята неувяхваща любов към литературата. Раздвоен от двете алтернативи — да му разбия мутрата или да се посмея от сърце, седях злобно и се наливах с бира. Помоли да му дам нещо „по-така“.

— Предпочитам суперкласиката или поне екстракласиката.

Направи ми впечатление, че не спомена лукскласиката, но тактично си замълчах. Гери, чието ухо бе като покривката на отрупаната с бира маса, предложи да му даде Флобер, наскоро го била чела и много й харесал. — О, я не се подигравай, Джон Флобер е композитор.

Не знам защо, очаквах да чуя, че е композирал черния влак от Бургас до София, но вместо това най-тъпия компетентно заяви, че е автор на операта „Трубадур“. Всички се изсмяха и той се поправи. Флобер е автор на „Ако бях цар“, а „Трубадур“ е картина на световно известната холандска художничка Ерик Мария фон Вебер и когато отново всички се изсмяха, Пеперудката избълва цял поток от имена и произведения. Но да спра дотук. Пристигна Червенокосият и отбеляза, че най-тъпият е пиян като свиня и това е истинска еволюция в развитието му, тъй като той без друго си е свиня, а по-добре да си пиян като свиня, отколкото свиня.

Да, Пеперудко допиваше четвъртата си бира и бе очевидно пиян, затова, когато дойде Джоко и ни застреля, той се свлече под масата. Йото ми помогна да го вдигнем и след минута хъркаше прилежно, поставил кухата си кратуна върху ръце.

— Не разбирам, как е възможно един мъж да се напие от четири бири! — тъжно отбеляза Тери.

— С неговият бликащ интелект — всичко е възможно. Ела! — прилепих я до себе си, беше започнало да се застудява.

— Оле, пък да знаеш каква програма са ни наблъскали! Ад! — внезапно смени тя темата. — В събота две упражнения, останалите дни плътно и само глупости.

— Радвам се за вас, ще станете много умни.

— Не се радвай, и вашата е същата, нали ще бъдем отново в един поток.

— Вярно. Но… — и в този момент забравих как цяла нощ си обещавах да ходя редовно на училище. — Хайде да си говорим за нещо по-весело! — главата ми вече галеше гърдите й.

— Недей! Виж колко е светло и колко много хора…

— Добре, ще потърпя до идването на нощта. Донесете още бира! С бира времето минава по-бързо.

Пеперудко се размърда, отбеляза, че времето лети като магнит и продължи съня си. Продължаваше и купона. Боги се извини и си тръгна. Беше неузнаваем. Отдавна бе минало пладне. Пластмасовите чаши, които зидарите събираха, надвишаваха човешки бой. Малкият разказваше за есенната бригада. Напил се на откриването и отишъл на работа в консервената фабрика в едно село, намиращо се на петдесет километра от Кристал сити. А отишъл, защото бил нощна смяна и трябвало да отиде. Командирът ги отделил заедно с още пет-шест пияни да чистят моркови зад цеха, за да не се осакатят на някоя машина. Започнали ентусиазирано, но когато им съобщили, че нормата е по две палета на човек, ентусиазмът им секнал, отнякъде се появила туба с ракия и го довършила изцяло. По някое време дошли някакви лелки с бели престилки и из закрещели нещо, дошъл и командирът, заплашили ги, че ако не си изпълнят нормата, ще работят и през деня. Малкият се разтревожил и легнал в едно пале. Когато се събудил, си помислил, че това е най-кошмарният сън, който е сънувал. Всъщност се събудил, когато един мотокар вдигнал палето и се готвел да го вкара в цеха. Неговите колеги го затрупали с моркови и благодарение на него — напълнили две палета ( защото Малкият не бе никак малък и имаше морковоизместимост поне половин пале). Разбира се, не го били направили нарочно — били пияни, пък и било полутъмно. Събудил се, скочил и се огледал. Човекът, който управлявал мотокара излетял от седалката, пробягал десетина метра, обърнал се и разтъркал очи. Било вече ден, малкото бирено човече тръгнало към бригадирския лагер да поспи като човек. Срещнал Тано Вампира, той бил заспал на дъното на другото пале, но по-здраво от Малкия и се събудил, едва когато го пуснали в машината, затова бил целия вир-вода.

Нощта не бързаше да пристигне, а аз все повече я желаех, затова не я дочакахме. Станахме и, почти тичешком, пристигнахме в квартирата.

Уви! Оказа се, че не я желая, всъщност исках да се любим, но не можех. Не изпитвах нищо от онзи плам завладял тялото ми преди часове. Защо, по дяволите? Какво бе станало с моята егоцентична мъжественост, с която толкова се гордеех. Опитахме отново и отново. Тя бе полудяла и толкова страстна, че би възбудила и мъртвец, но не и мен. Дали не съм умрял! Не, стига вече! Седнах отчаян в леглото и запалих цигара. Срещнах очите й — диви, прекрасни, ужасени. Легнах до нея и заспах.