Йордан Бозушки
Роб на свободата (18)

8.

След една скучна и бездушна новогодишна нощ, няколко отчаяни пиянства и мрачно, безсмислено, двуседмично безделие в София, в качеството на гост у прекрасната си сестричка се прибрах в Кристалния град. Избягнах традиционната война около единствения автобус, тръгвайки пеша в студа и тъмнината. Изненадах се, когато видях, че в квартирата ми свети. Вътре бяха почти всички — Боги, Светла, Йото, Върхът, Червенокосият, Малкият и още две колежки, които нямах честта да познавам.

— Ето го и Лудият! — изненада се малкото бирено човече.

— Какво те води насам? — в същия тон попита Пил. — Да не би да си пристигнал за подписи.

— Разбира се! — отговорих безочливо, подразнен от иронията на Пил, всъщност нямах намерение да се опитвам, дори да събирам подписи. — Мисля, че нямам особени проблеми.

— Е, това е мъжка приказка! — искрено се зарадва Бог. — А вие тук сте се разхленчили: „Какво ще правя по ОЧЗ!“, „Как ще се оправя с Неделчев!“ и не знам какво си.

Думите на Бог ме окуражиха и за пръв път си представих варианта „Вземане на подписи“. До този момент премислях другата възможност — административна заверка. Защо, всъщност, не опитам да си събера подписите. Административната заверка в трудно и несигурно нещо.

— И как ще стане това с подписите? — продължи Пил.

— Лесно! — отговорих и вече бях уверен, че ще успея. Тръгвам с книжката на училище и преподавателите се разписват, в края на краищата, това им е работата.

— Супер си! — обади се Светла. — Аз не съм ходила на две упражнения и се притеснявам, а ти си ходил на две, при това пиян и не ти пука.

— Да, но той е Лудият Лош! — отбеляза Йото и улови чашата си. — Наздраве, Луд! — Едва сега забелязах колко е пиян.

— Слушай, Луд! Това, което говориш е фантастика, при това ненаучна. Въобще не ме убеждавай, че не ти пука!

— Не ми пука.

И наистина беше така. Обзаложихме се с Пил. Другите продължиха да обсъждат тактиката и стратегията на вземането на подписи. Узнах последните новини в „Академията на боговете“. Професор Иванов продължавал да ме търси. Упорито — както твърдеше Боги. Да не би да очаква рушвет от мен! Александър влязъл в болница. Инфекция! Няколко дни преди това помагал при остъкляването на една тераса и някаква мазна ламарина му се забила в крака, проявил небрежност, не предприел нищо, после пийнал и забравил. Пет-шест пъти е бил на операционната маса, нацепили му хубавичко краката ( според самият Александър приличал на телешки шол, миг преди да бъде хвърлен в нагорещената фурна). Пошашавили са го от инжекции — 12 пъти дневно. Днес цялата група ходила да го видят. Бил в отлично настроение, с много добро чувство за хумор описвал болничните си страдания.

Йото заспа на масата. Преместих го на леглото на Бог. Боги ме информира за състоянието на Йото. Беше много загрижен и каза, че се бои за него повече, отколкото за мен. Я, гледай! И защо? Просто Йото не бил изтрезнявал през последните двадесетина дни. Голяма работа. Светла също се намеси и защити тезата, че е много зле. Помолиха ме да се опитам да му въздействам. Олеле, точно аз ли?

После всички, освен Йото, си тръгнаха. Легнах си твърде доволен от себе си. Бях погълнал не повече от сто грама ракия. Спах чудесно и когато часовникът иззвъня в шест и половина, станах с удоволствие. Дали не мога отново да се върна?

Йото седеше вече край масата, пушеше и доунищожаваше останалата от снощи ракия. Попита ме кога съм пристигнал. Казах ме, че трябва да ходим на училище и той много се учуди. Все пак тръгнахме.

Влязохме в аудиторията. Настъпи тишина. Йото убеди всички с два-три красноречиви жеста, че е добре пиян. Подозрения се посипаха и върху моята личност, но разочаровах колегите. Асистентът по ОЧЗ бе в прекрасно настроение, събра всички книжки и ги разписа без да прави каквито и да е проблеми, след това ни пожела успешна сесия и ни освободи. Чудесен асистент.

Отидохме с Йото в една закусвалня и закусихме. Йото настояваше да пием бира, решително му се противопоставих. Той каза, че не е очаквал от мен подобни свенливи истории и че съм станал досаден. Изостави ме. Студентската му книжка остана у мен. Изпих две кафета в академичната сладкарница и отидох на лекция. Отново никакви проблеми с подписите. До обяд взех още един и се прибрах в квартирата.

Тъкмо се готвех да поспя, когато влезе Пил и донесе Йото. Струва ми се, че Бог бе прав снощи.

— Как върви събирането на подписите?

— Благодаря, добре! — отговорих обезкуражаващо.

— Ще ходиш ли довечера на стадиона?

— Какво да правя на стадиона?

— О-о, май си забравил! Масовите студентски кросове по случай края на семестъра.

Спомних си. В края на всеки семестър студенти тичаха из града като малоумни. И не от някакъв ентусиазъм, а за да вземат подпис по физкултура. Тези кросове бяха нещо съвсем обичайно и не впечатляваха никой. Как бих могъл да забравя. Имах четири заверени семестъра, което означаваше, че съм участвал в четири инициативи на катедра „Гуменка“. След всяка от тях си обещавах, че упражнението по физкултура ще ми стане първостепенна грижа през следващия семестър и все не се получаваше. Договорихме се да се чакаме в шест без десет пред „Напредък“ и той си тръгна.

Събудих се към пет и разритах Йото. Оказа се, че и той трябва да тича. Извини ми се за тази сутрин. Опитах се да му поговоря, но не се получаваше АЗ да говоря за вредата от алкохола и пиянството. Излизаше иронично и цинично.

Пил ни очакваше и тръгнахме към стадиона. Срещнахме първите групи ( пускаха ни на групи, за да не задръстим движението в града). Преподавателите мръзнеха пред лекоатлетическата писта. Йото ме отведе при нашия. Виждайки ме преподавателя остана много учуден, но все пак се подписа на листчето, където бях написал трите си имена и факултетен номер. Трябваше да изчакаме да стартират пет групи пред нас. С Йото бяхме 17 серия. Пил също. Към старта приближиха Малкият и Върхът. Добра компания се учреди, като че ли ще ходим на купон.

Един от преподавателите изпляска глухо и ние стартирахме. Маршрутът ми беше до болка познат и измислен с толкова любов, че не можеше да съкрати, особено през зимата. Минаваше в подножието на хълма, върху който се намираше градският спортен комплекс, около четири кръчми. Бе толкова студено, че тичах с удоволствие. И петимата се движехме с бодро темпо в началото на групата, ако отстрани непознат човек ни наблюдаваше едва ли би прозрял пиянските ни наклоности. Финиширахме. Нашият асистент разписа на Йото книжката, а мен ме прати отново на старта. Такъв беше регламентът. Пил и Върхът също бяха на старта. Нямаше как, освен това си го бяхме заслужили. Йото и Малкият си тръгнаха, а ние стартирахме отново, в 36 серия ( за купата „Умен съм“). На моят преподавател пак му се стори недостатъчно. Хрумна ми да го ударя и да си тръгна, но си спомних за баса с Пил. Той нямаше да участвува в тази обиколка и беше отвратително щастлив. На старта застанахме с Върхът. Пробягахме отново трасето и получих скъпоценния подпис. Този семестър имам късмет с преподавателя. Във втори курс януари, бягах пет дни по три кроса и още пет дни по стъпалата на катедра „Гуменка“. Тръгнах си. Върхът стартира отново. Не му вървеше с тази „физкултура“. И като Шварценегер да стане, пак ще има проблеми с нея.

На следващия ден нямах никакви проблеми, взех полагащите ми се три подписа. Следобед тренирах на стадиона.

Настъпи денят на истината — сряда. Пристигнал в аудиторията преди всички, седнах и разлистих вчерашните вестници. Влезе другарят С.О.Цолов. Прибрах вестниците и скромно наведох глава. Имах добър план. Преподавателят се правеше, че не ме забелязва, но предполагам му въздействувах, защото явно бе неспокоен. Той забравил това, което искал да ни каже, но нямало нищо страшно — втория семестър сме щели да се видим отново, тъй като изпита по „Основи на социалистическото бъмбариране“ излизал през юли. Затова ще ни даде подписи и ще ни освободи. Но ще даде подписи на колегите, които го заслужават.

В това време вратата се отвори широко и влезе Йото, влезе по такъв начин, че на всички стана ясна алкохолната фаза в която се намираше. Седна до мен и се опита да ми каже нещо. Алкохолните пари завоалираха главата ми и за малко да му вляза в положението. Йото положи прилежно глава върху банката и заспа.

Вземането на подписи бе мъчителна процедура. С.О.Цолов проверяваше отсъствията, извинени ли са и тетрадката за упражнения на всеки от колегите. От първите десет, на четирима отказа подпис. Асистентът прочете името на Йото и аз го сръчках. Той бързо разбра какъв е проблема, стана и олюлявайки се приближи до катедрата. Още докато извършваше придвижването, преподавателя отбеляза, че е безсмислено — имал толкова отсъствия, че дори да са извинени, няма да получи подпис. Това не обезсърчи Йото.

— Добре, другаря С.О.Цолов, имам един въпрос към вас, ако ми отговорите правилно — ще напусна института, ако не ми отговорите — ще ми дадете подпис, без да ми гледате отсъствията. — И без да дочака отговор от смаяния асистент, Йото запита: — Кажете ми трите имена на Карл Маркс!

— Как си позволявате? — окопити се С.О. Цолов.

— Как пък да не си позволявам, нали трябва да зная интелектуалното равнище на човека, който ме образова.

— Това е скандално!

— Няма нищо скандално — надигнах се аз. Бе започнало да ми става интересно. — Колегата е любознателен и иска да научи трите имена на идейния вдъхновител на нашето общество.

— Кажете ми трите имена на Карл Маркс.

— На колеги, моля ви!

— Ако ми кажете трите имена на Карл Маркс ще си изтегля документите още днес, ако…

С.О.Цолов взе книжката на Йото и се подписа.

— Благодаря! — Йото си прибра книжката. — И все пак, как може един главен асистент, кандидат на социалистическите науки да не знае трите имена на Карл Маркс…

— Колега, дадох ви подпис, свободен сте!

— … ами ще ви срещнат на улицата и ще ви попитат, а това ще бъде срам за целия институт…

— Моля ви, колега, вървете си!

— Карл Фридрих Рундемайн! Запомнете ги, за да не се излагате. Срам! Главен асистент — кандидат на социалистическите науки да не знае…

— Дадох ви подпис, вървете си! — С.О.Цолов кипна. Още малко.

— Запомнихте ли ги? Карл Фридрих Рундемайн. Най-добре е да си ги запишете.

— Колега…

— Ще диктувам бавно. Карл… Фридрих…

Отказах се от своя план Често ситуациите ни предоставят по-добри възможности и от гениално измислените. Решително приближих до катедрата с книжка в ръка.

— Аз също съм за подпис! — заявих нагло.

— О, Луд, видя ли го бе, не знае трите имена на Маркс!

— Тихо! — погледнах смразяващо Йото.

— Добре, ще ви дам подпис, но после си тръгвайте с вашия приятел.

— Веднага! — обещах аз.

С.О.Цолов се разписа в книжката ми. Хванах Йото под ръка и го изведох. Моят приятел продължаваше да крещи: „Карл Фридрих Рундемайн“. Можеше да бъде вече спокоен — асистентът ще помни това име цял живот. В коридора, пред аудиторията изведнъж се промени.

— Откъде ти хрумна тази блестяща идея?

— От безизходицата. Там се ражда гениалното.

— А въпросното име?

— Рових миналата година в една съветска енциклопедия. Не си спомням дали бе точно така, но свърши работа.

— Чудесна че аз имах и друг план.

— Не се съмнявам. Слушай, Луд, да ходим и да полеем някъде това изключително събитие.

— Още една блестяща идея. Тази сутрин си пълен с гениалност, но се страхувам, че ако седнем някъде, ще заспиш и аз ще остана сам. Страшно е когато останеш сам. Имам такова предложение — ти да отидеш в къщата на Боги и да поспиш, а аз ще взема подписи от следващите две лекции. На обяд ще се прибера и ще заформим чудесно пиршество.

— Добре, ще те чакам в квартирата. Пие ми се мастика.

Той ми даде книжката си, аз — ключа. След малко излезе нашата група. С.О.Цолов им събрал книжките и ги подписал без да гледа отсъствията. Приятен преподавател! Кой ме плашеше, че за едно неизвинено отсъствие не давал подпис!

Не срещнах проблеми с подписите на другите две лекции. Дори Секирев разписа. Прибрах се в квартирата, Йото спеше, легнах и аз. След два часа моят приятел ме събуди и ми напомни, че съм обещал да празнуваме. Отговорих му, че не ми се пие. Той се поразсърди малко и си тръгна. Взех учебника по „Основи на социалистическото бъмбариране“ — издание на нашия институт и го разлистих. Боже мой! Помислих си, че Боги е учил всичко това и ми стана жал за него. Той се е бъмбарирал. Захвърлих го и взех друг учебник — ОЧЗ (Общочовешки задължения) — отново институтно издание. Този учебник бе писан от кретени, това ми стана ясно веднага след като прочетох два пасажа. Захвърлих и него. Разгледах другите учебници на полицата, разбира се, всички бяха на Бог. Настръхнаха ми косите. Не предполагах, че учим толкова много и само дивотии. Всъщност, какво учим и какви щяхме да станем след евентуалното ни завършване на института — възторжени, пламенни, всеотдайни строители на социализма, а може би и вярващи в светлото бъдеще, с една дума — идиоти с промити мозъци и изтръгнати сърца.

Навън вилнееше леден вятър и въпреки това излязох. В новия си кожух се чувствах великолепно. Вървях съвсем бавно и с радост гледах подтичващите, треперещи хора. Неусетно стигнах в студентското градче. Столът не беше отворил, изпих две кафета в студентската сладкарница. Вечерях и отново тръгнах из студа. Подминах квартирата си. Не ми се оставаше сам. Малко по-надолу срещнах отдавнашна позната. Отиваше на някакъв купон в четвърти блок. Покани ме, но обясних, че е изключено. Изпихме по една водка във „Фея“-та. Тя бе чувала за моите истории и искаше да узнае подробности от самия мен. Отказах да говоря и тя започна да приказва за себе си. После забеляза, че ме отегчава и предложи да ставаме. Направихме го. На път към студентския град, тя каза, че купонът на който отиваше щял да бъде много скучен. При това не познавала никой от участниците в него, освен колежката, която я е поканила. Предложих й да посетим квартирата ми. Тя окончателно реши, че няма да отиде на купона. Стори ми се, че дори се зарадва. Когато влязохме, тя извади от чантичката си бутилка водка. До този момент не предполагах, че тази нежна и изящна чантичка, би могла да съдържа такова съкровище.

Бях спал с нея няколко пъти, затова пропуснахме увертюрата, за която нямах и настроение, съблякохме се делово и си легнахме. Нощта ставаше все по-вълшебна. Каква нощ! Скоро забравих всички проблеми и грижи и си мислех само за любов. За първи път не ме натъжи кончината на бутилката, на нашата бутилка, защото всичко беше наше — леглото, голите ни тела и приказната тишина на стаята, и слабата светлина на свещта, и ледения вятър издуващ стъклата на прозорците… и всичко, цялата нощ…

В седем без четвърт, не мигвали дори не помисляли за сън станахме, облякохме се и тръгнахме към института. Вървяхме весели и щастливи, не чувстващи умората и безсънието… На входа се разделихме, съвсем просто, като ли че сме се срещнали преди минута, не се разбрахме да се видим отново, но вярвахме, че това непременно ще стане и знаехме, че никога вече няма да изживеем, заедно, такава нощ.

На лекцията от 7 часа взех безпроблемно подпис. Йото бе дошъл в сравнително добро състояние. На последвалото упражнение ударих на камък. Асистентът Гюрчо отказа категорично да ми даде подпис, изведнъж нещо рухна в мен. Натисна ме умора и отпадналост. Умирах за сън. Оставих книжката си на Йото и се върнах в квартирата си. Смятах, че няма да има никакви проблеми на следващата лекция.

Стори ми се, че току-що съм заспал, когато влезе Йото.

— Луд, ставай! Професор баба Бона не ти дава подпис.

— Не се шегувай! Загивам за сън.

— Сериозно! — Йото ми показа книжката.

— Някакви претенции ли имаше към мен?

— Не, даде подписи само на тези, които бяха в залата. Каза, че другите ще я намерят.

— По дяволите! Къде ще я търся сега?!

— Хайде ставай! Ще я намерим. Или в катедрата, или в кабинета на заместник декана.

Станах и тръгнахме. Не бях виждал никога въпросната дама. Йото ми я описваше подробно. В това описание не намирах нищо особено, По което веднага да позная, че е тя. Трябваше преди всичко да разчитам на интуицията си. Миг-два стоях пред катедрата нерешително и най-вече под усърдния натиск на Йото, почуках и влязох. В стаята имаше трима мъже и две жени.

— Добър ден!

— Добър ден! — отговори единият от мъжете и ме загледа въпросително.

Тримата мъже автоматично отпаднаха, разгледах внимателно дамите. Едната беше прекалено млада, за да бъде баба Бона, другата…

— Какво има колега?

— Ами… — Другарката приличаше на описанието дадено ми от Йото, но… — Търся другарката Монова!

— Проверете в кабинета на заместник-декана!

— Благодаря! — въздъхнах с облекчение и излязох.

Йото ме чакаше от вън. Бях събрал известна доза кураж и докато не съм го разпилял, се втурнах към кабинета. Почуках и влязох. Една жена пишеше на машина. Отново:

— Добър ден!

— Добър ден! — отговори жената без да вдига очи и продължи да чука. Имах достатъчно време, за да я разгледам. В общи линии приличаше на описанието, но ми се струва, че осемдесет процента от жените на тази възраст ще пасват на това описание. Йото въобще не може да ти опише нещо както трябва.

— Какво обичате? — Тя продължи да пише. Стори ми се твърде млада, а и освен това, помислих логически — професор, доктор, заместник декан, пък да работи на пишещата машина при целия необятен административно-бюрократичен институт в „Академията“. Малко вероятно. Навярно това е секретарката на заместник-декана. Жената спря и ме погледна с очакване.

— Извинявайте, търся професор Монова! Тя не сдържа усмивката си и веднага проумях грешката, която бях допуснал.

— Тъй ли, колега? И за какво ви е професор Монова?

— Ох, извинявайте! Идвам от стадиона, досега тичах за подпис по физическо. Счупих си очилата и съм много разстроен. Идвам при вас за подпис, не успях да дойда на последната ви лекция.

— Колега, вие не само сте пропуснали последната ми лекция, вие въобще не сте идвали на моите лекции. Сигурна съм, че ви виждам за първи път.

— Аз… понеже съм без очила. Може би ще си спомните ако бях с очила. Имам пропуснати две-три лекции, но общо взето съм присъствал.

Помислих си, че може да ми даде нейните очила и малко се смутих (но тогава как да те види, глупчо?). Бях вложил цялата си артистичност. Тя клатеше тъжно глава. Нещата не вървяха добре.

— Добре, ще ви дам подпис, но трябва преди това да видя тетрадката с лекциите ви.

Това ме разби тотално, нямаше защо повече да играя, смънках едно „добре“, после „Довиждане!“ и си тръгнах.

Ето бях вече два подписа пасив и то точно, където най-не очаквах. Като си помисля само — взех подпис от С.О.Цолов, от Секирев, от представителя на катедра „Гуменка“ и от други страшилища на студентската младеж в Кристал сити, а не успях да взема от асистента Гюрчо, който бе на моята възраст и от добрата баба Бона, за която се говореше само хубави неща. Веднъж заплашила двама колеги, на една своя лекция: „Вие двамата, ако продължавате да си говорите, на изпита повече от пет няма да ви пиша!“