Йордан Бозушки
Роб на свободата (17)

7.

Йото не беше тази сутрин на упражнението. Успал се и пристигнал за втория час с великолепно измислено извинение. И жалко, той бе в състояние да предотврати това, което се случи. Какво всъщност се случи? Когато му разказали тръгнал да ме търси.

В някогашният „Храм на веселието“ издържах само цигара време. Тази квартира ми бе опротивяла. Всичко ми бе опротивяло. Всичко. Спомних си как се радвах, че ще живея с Бог и ми стана още по-противно. И този град ми е противен, и тази кръчма… Йото влезе в „Напредък“, когато пиех четвъртата си бира. Той седна на моята маса и се захвана да мълчи, като че ли идваше да ми съобщи нещо неприятно.

— Ще пиеш ли бира? — попитах.

— Ще пия! — той стана.

— Вземи една и за мен!

Донесе две халби, седна и отпи от неговата. Продължи да мълчи. Вбесяваше ме.

— Защо си се разприказвал толкова? — направих опит да се пошегувам. — Какво ти е?

— А на теб?

— Нищо ми няма.

— Сериозно! И какво смяташ да правиш сега? Утре…

— Утре?! Пий, приятелю! — вдигнах чашата си. — Във веселото пиянство удави спомена за утрешния дан!

— Весело пиянство! Твоето не е от най-веселите.

— Беше, някога. Много отдавна. Тогава пиех по-малко и умеех да се смея. Сега ми остана само това! — посочих чашата си.

— И смяташ, че в тази пикня трябва да търсим смисъла на живота си.

— А къде да го търсим. Общоизвестно е, че го няма. Всичко е безсмислено, Йото. Нашето пребиваване на този свят е кратко и безсмислено.

— О, я стига глупости!

— Вземи ми още една бира!

— По-добре да се разтъпчем малко. Всъщност, ти откога пиеш?

— От малък.

— Питам те сериозно. Казаха ми, че на упражнението при С.О.Цолов си бил доста пиян.

— Простотии. Вчера и тази нощ не съм вкусвал алкохол. Можеш да получиш по-подробна информация от Боги.

— вярвам ти, ти си луд и без алкохол.

— Да, луд съм! — почти изкрещях. Малкото посетители се спогледаха уплашени. — Луд съм! — извиках отново. Мъжът зад тезгяха огледа плахо стените, сякаш търсеше съдействие от табелата, която гласеше: „Културата — дълг на социалистическия гражданин“. Беше съвсем ясно, че повече бира няма да ни даде, затова приех предложението на Йото, отидохме до къщата на Боги. Изпушихме по цигара в антарктическия студ и се върнахме към студентското градче.

На вратата на втори блок имаше залепена заповед на ректора, която уведомяваше, че съм отстранен от общежитие за срок от една година. Въобще не бях настаняван в общежитие, но за всеки случай бях отстранен. Изчаках една голяма група студенти и влязох заедно с тях. Портиерката не ме забеляза. Отпуснах се на едното легло в стаята на Йото и запуших.

— Това, от което имаш нужда, Луд, е една жена. Любов.

— Глупости! Нямам нужда от никого.

— Ако продължаваш да живееш така, ще се погубиш.

— Живея чудесно.

— Браво! На това му казваш чудесно. Защо не се ожениш?

— Няма за кой. Ти би ли се оженил за мен?

— Аз?!

— Ето виждаш ли!

После съм заспал, въобще в последно време постоянно ме избива на сън. Събудих се към три. Единият от съквартирантите на Йото се бе прибрал. Йото предложи да играем бридж. Чудесно! Двамата тръгнахме из блока, за да намерят четвърти. Върнаха се след половин час разгневени. Долу при домакинката имало справки, в които се посочвали куп ненужни неща за живущите — къде и кога са родени, занимавали ли са се с ръководна комсомолска дейност, ходили са на бригади, вместо необходими и полезни данни, като може ли живущия да играе бридж, табла или други игри, може ли да пие и да се люби, да се бие и т.н. Не намерили четвърти. Започнахме да играем табла със съквартиранта на Йото, а моят приятел отиде за бира. Върна се и донесе „Кристално пиво-оригинално“, нямало обикновено. Това беше най-скапаната бира, който употребявах. След като прекъснах януари, започнах работа в бирената фабрика, като общ работник, навярно защото отново бях решил да спра да пия. Там попаднах на „Кристално пиво“ — невероятно. Такова не пускаха по магазините и до този момент не предполагах, че в нашата слънчева родина се произвежда бира, а само онова нейно жалко подобие, наречено с голямо чувство за хумор по същия начин. На втория месец ме изгониха, защото всеки мой работен ден носел на предприятието загуба от 60 долара ( две кашончета от продукцията за износ), както ме увери лично директорът на фабриката. Издадоха ми бележка, че съм работил четири месеца, колкото ми беше необходимо. По-късно директорът забранил да се приемат на работа студенти.

Квартиранта на Йото излезе и останахме сами. Не ми се играеше повече табла. Легнах и пак ми се доспа.

— Какво става с Ели? — подхванах сякаш прекъснат разговор.

— Какво да става, хвана се е с един брус, притежател на „Москвич“, който движейки се прави четири дири.

— Е, май не е само заради „Москвич“-а, доколкото си спомням ти си притежател на „Лада“.

— „Лада“-та е на баща ми и той си я прибра, след като я чукнах леко на бригадата.

— И все пак не е заради „Москвич“-а! — Какво ми ставаше защо злобеех?

— Е, добре. Прав си! Когато ни изоставят или победят, или повалят, никога не признаваме истинските причини, а търсим подлостта, пошлоста, егоизма, сребролюбието победителите. Ели просто ме изостави. Изостави ме! Може би, защото съм лош и слаб мъж, или… каквото си искаш мисли.

Вече съжалявах. Причиних му болка. Виртуозно смених темата.

Някъде нагоре се чу дива музика. Заформяше се поредният купон. Попитах Йото, кой живее там. Той се показа на прозореца и установи „Наши хора!“, а това означаваше много. След миг бяхме в центъра на весела, шумна компания. Не познавах всички присъстващи, но те ме познаваха и вече бяха чули за новите ми подвизи. Ракията свърши. Двама отидоха за алкохол, върнаха се и донесоха промишлени количества вино и коняк. Компанията бавно и съвсем сигурно се опияняваше.

Отнякъде се появи Сержант Джоко. След онзи случай го вкарали в лудницата. За три дни болните и обслужващия персонал се милитаризирали. На петия ден лудницата полудяла. На шестия го изгонили. Баща му го уредил и го изпратили на лечение в чужбина. Там го изтърпели цяла седмица. Екстрадирали го обратно за тяхна сметка. Завръщаше се в института. Имал да взема още два изпита от втори курс. Учебници си търсеше.

Почувствали първите повеи на предстоящата буря, мадамите си тръгнаха. Останахме силна мъжка компания и продължихме. Йото непрекъснато ме убеждаваше, че не бива да правя щуротии, да троша и да се бия. Обещах му и наистина бях убеден, че ще се държа добре. Говорехме с Александър за нещо, от което не мога да си спомня нито дума. Обстановката беше съвсем пияна. Много от нашите съратници нападаха безпаметно в леглата. Свършихме цигарите. Йото и Александър тръгнаха да търсят из блока. Останах сам на масата, не издържах дълго и тръгнах след тях, макар че бях обещал на Йото да не го правя.

В коридора двама се биеха. Познах Александър. Приближих се с мирна инициатива и се опитах да ги разделя. От отворената врата, срещу бойното поле, излезе някакъв и ми стовари няколко тежки удара в мутрата. Опомних се, навярно ми беше сцепена веждата, защото кръв замрежи очите ми. Двамата циркаджии влязоха бързо в стаята и заключиха. Отново погледът ми плувна в кръв, обзе ме ярост и танатос. Вратата бе преграда минимум за емоционалното състояние, в което се намирах. Ударих я и тя се разтвори. Двамата затискаха вътрешната врата. Наивници! Не успях да запазя равновесие и паднах по средата на стаята. Побойниците се възползваха и избягаха преди да съм станал ( като си помисля, така беше по-добре). Влезе Александър, гримиран по-точно и от мен и след минути стаята не приличаше на такава. Всичко, което можеше да се счупи бе счупено, всичко, което можеше да се обърне — обърнато. Едва ли хуните са притежавали по-добър разрушителен талант. Ударих един касетофон с все сила о пода и той се разби така, че и японската фирма производител, би се затруднила да го сглоби отново. Намерих кибрит и се готвех да запаля стаята, когато влезе Йото и задърпа. Бях готов да се бия с него, но не го направих, подчиних се. Йото ме поведе по стълбите към горния етаж. Отдолу се чуваше шум и той ме насърчаваше да внимавам. Милиция! Отведе ме в някаква стая. Исках да се върна, за да обясня какво се е случило, не ми позволи. Легнах на едното легло. Красиво момиче с изящна полупрозрачна нощница спираше кръвта от раните на лицето ми. Йото си тръгна Тя избърса очите ми и прогледнах. Плачеше. Тихо, без глас. Беше прекрасна. Затворих очи. Забравих всичко и си мислех само за нея. Поисках да я целуна, но не й го казах. Боже мой, колко я обичах… Неусетно съм заспал.

Събудих се много рано, часовникът до главата ми показваше 5 часа. Станах. Едно от момичетата на другите две легла се надигна и ме запита какво има. Попитах за добрата фея, която се грижеше за мен тази нощ. Отговори ми, че е отишла да спи при една нейна колежка, но не пожела да ми каже стаята. Написах на един лист „ОБИЧАМ ТЕ!“, поставих го върху възглавницата, чиято калъфка бях изцапал и си тръгнах. В коридора се огледах в едно огледало. Изплаших се. Режисьорите на трилъри нямат толкова добро въображение, за да сътворят подобно чудовище.

Потресен слизах по стълбите. Когато за миг спрях пред стаята на портиерката, отнякъде изникнаха двама в униформи и ми сложиха белезници. Поведоха ме твърде грубо към спрялата пред блока гъбарка. Потеглихме, пуснаха дори сирената — караха чудовище.

В подземната част на МВР-то изпразниха джобовете ми и ме блъснаха в една килия. Мумията, която пъхтеше на нара се оказа Александър — обезобразен, съвсем трезвен и примрял от страх, плачеше и зовеше за майка си. Разказа ми какво се бе случило. След като Йото ме отвел, Александър се скатал в някаква стая, но „проклетия алкохол“, както се изразяваше, го извадил оттам и предал в ръцете на органите. Очаквали и мен, накрая се примирили и тръгнали. Той през цялото време им обяснявал, колко е невинен и мазал тавана и стъклата на патрулната кола с кръв. Закарали го в болницата, за да му вземат кръвна проба за алкохол. Не успели, разбира се, но въпреки това установили, че е пиян, после го докарали тук. Прибрали вещите му и го накарали да подпише някаква декларация, предполагам за нещата, отнети от джобовете му. Александър отказал. Държал се толкова непристойно, че един старшина не издържал и го ударил. Тогава престъпникът сложил ръцете си на гърба и закрещял: „Бийте ме, палачи!“. Това го бил учил по история. Имал добър шанс, защото специална заповед на директора на същото управление изрично забранявала побоя над арестантите. Директорът бил хуманист. Това не е лошо. Александър отново отказал да подпише и му хрумнала интересна идея — нацапал палец в собствената си кръв и го поставил вместо подпис. Вкара ли го в килията. Запял „Интернационалът“, един пиян от съседната килия му пригласял съвсем сполучливо. Милиционерът, който бдял за спокойствието на арестантите успял да ги успокои, едва когато го почерпил с цигара. Александър я изпушил и заспал. Събудил се час преди да дойда и му било много съвестно за всичко, което бе извършил.

Допуши ми се. Повиках бдящия старшина и най-учтиво го помолих за една цигара. Отговори ми, че било забранено. Обясних, че ако не ми даде цигара ще крещя, той сякаш не повярва и аз му демонстрирах, а крещях чудесно. Старшината размаха ръце и извади цигарите си. Почерпи и Александър. Помоли ни да хвърлим угарките навън и да го извикаме, когато свършим. Всъщност беше добър милиционер. Изпушихме цигарите и го повикахме. Той прибра фасовете и направи жест, който би трябвало да означава: „Между нас да си остане!“. Разказах му няколко милиционерски вица. Умря да се смее. Смеех се и аз. Александър скимтеше в ъгъла.

След около час, прекаран чудесно в компанията на нашия пазач ни изведоха. Започнаха скучни, тягостни разпити. Съпрестъпникът ми все още се надяваше, че ще убеди следствените органи в невинността си. Аз отговарях на всички въпроси с „да“, „не“ и любимата ми фраза „не знам“. Дадохме писмени показания. Моите се състояха в изречението: „Не помня, бях пиян!“. Последва едно изтощително разкарване из кабинетите. Имах дори честта да разговарям лично с директора-хуманист. След като разговаряхме близо половин час, той повика един старшина и твърде ядосано попита: „Къде намерихте този стопроцентов идиот?“, а после ни изгони. Преместиха ни в съдебната палата, която бе част от палатата на МВР.

Съдебното заседание се състоя в един кабинет. Председател, съдебни заседатели, прокурор и в известна степен наш адвокат бе един, в момента цивилен, следовател — капитан. Една жена пишеше на машина. Извикаха свидетелите — двамата побойници и един милиционер. Дадоха показания. След това предоставиха думата на Александър. Разказа следното „Пили сме много, свършили сме цигарите. Той почукал на вратата на съседната стая, оттам излязъл единият от свидетелите ( по-високият) и му демонстрирал уменията си по източно бойно изкуство. После съм се появил аз с идеята да ги разтърва…“ Свидетелите твърдяха нещо съвсем различно. Странно! Предоставиха ми възможността да се изкажа и аз повторих почти същата версия, която чистосърдечно разказах на директора на МВР-то. След дълго пиянство, съм излязъл да се поразтъпча и съм видял баба си, зарадвал съм се и съм се затичал да я прегърна, в това време излязъл единият от свидетелите (по-високият) и отмъкнал баба ми. Влязъл съм тихо, на пръсти в тяхната стая и съм си взел баба си, а свидетелите от яд преобърнали и изпочупили всичко, след това се впуснали да ме преследват. Оставил съм баба си на сигурно място (тя пък взела та починала преди 4 години, бог да й прости) и съм побягнал от преследвачите. Паднал съм по стъпалата и за това имам толкова нещастен вид. Това е. Имам чувството, че не ми повярваха. Председателят нареди на машинописката да не записва това показание. Жалко! Заседанието продължи с разпит на милиционера…

Съдът се измори и прочете предварително напечатаната присъда. Безпристрастната Темида, която мълчаливо висеше над главата на председателя, раздвижи везните си сякаш искаше да го удари. 15 дни принудителен труд за дребно хулиганство. Съдът каза, че трябва да сме му благодарни, защото нашето деяние трудно може да се класифицира като дребно хулиганство. Това донякъде беше истина.

Преместиха ми отново в МВР-то. Седнахме в нещо като чакалня. Александър продължаваше да хленчи и ме вбесяваше. Като че ли кой знае какво се е случило. Ще ги изкараме тези 15 дни, голяма работа. Ще ни освободят 2 дни преди Нова година. Лошото бе, че щяха да ни свалят косите, а аз съм ръб без коса, но…

След около час ни повикаха в една стая и ни обясниха, че присъдата ще влезе в сила след една седмица. Трябваше да се явим следващия четвъртък в осем сутринта. Една седмица е много време.

— Преди да си тръгнете, трябва да изтупате пътеките! — нареди един старшина, който навярно току-що бе дошъл на работа.

— Не позна! — отговорих зарадвано. — За този вид работа си има хора, които получават заплати.

— А бе, ти къде се намираш? — изкрещя той. Оле, колко бе страшен!

— Като се оглеждам и все ми се струва, че сме в някоя зоологическа градина.

— Сега ще видиш една зоологическа градина!

Той се засили към мен. Бях сигурен, че няма лоши намерения и го посрещнах с гордо вдигната глава. Това съвсем го обезкуражи.

— Хващайте веднага пътеките!

— Хайде, Луд, дай да изтупаме тези проклети пътеки! — подхвана Александър, който се беше опуснал от страх и миришеше.

— Пъзльо! — не сдържах разочарованието си.

— Хайде, момчета — пътеките! — обади се по-спокойно същият старшина след като ни върнаха вещите.

— Няма! — поддържах спокойния тон.

— Няма да излезете оттук, докато не ги изтупате!

— Добре! — казах, като че ли след миг ще заспя и изкрещях. — Добре! — повторих, усмихнах се и изкрещях отново.

В Стаята нахлу началникът и старшините се изпънаха.

— Какво става тук? Тези идиоти още ли не са се пръждоса ли?

— Другарю подполковник, те не искат да изтупат пътеките.

— Махайте ги веднага! — изсъска и излезе, удряйки здраво вратата.

Дадоха ни да подпишем декларация, че срещу нас не е проявено насилие. Наистина не бе проявено, но в напечатаната декларация имаше правописна грешка. Не, че отказвах да я подпиша, просто обърнах внимание. Това взриви нервите на моя опонент, той скочи, повали ме на земята и започна да ме рита безмилостно. Отново крещях, този път имах достатъчно основание. Не усетих кога е влязъл директорът-хуманист, но видях колко енергия употреби, за да усмири подивелия си подчинен. После го изгони и нареди веднага да бъдем изхвърлени. Изхвърлиха ми. Минах и без декларация.

Александър се ядосваше, че е толкова лош и пропаднал. Не го слушах, трябваше да намеря Червенокосия. Развих му плана си, но той отказа, навярно беше прозрял, че е опасно да дружи повече с мен и тръгна в друга посока. Къде ли можеше да се пилее Пил.

Във „Факел“ срещнах Терцата. Той ми даде някаква мижава информация. Обиколих три-четири квартири и когато отчаян и изморен от дългото тичане влязох в „Зора“, за да изпия халба бира, го намерих. Седеше с някакъв непознат и пиеше. Разказах му всичко и тръгнахме. От една квартира купихме уиски, а после и кутия бонбони. Пил влезе в съдебната зала и след десет минути излезе сияещ. Наказанието ми било заменено с глоба в размер на 50 лева. Опитал да оправи и Александър, но рушветът бил прекалено скромен. Бяхме се класирали в последния момент. Утре щяло да бъде късно. Задлъжнях към Червенокосия с 80 лева и почерпка, разбира се.

В къщата на Боги бе доста студено. През отворения прозорец нахлуваше ледения дъх на мразовитата декемврийска нощ. Направих си компрес за лицето. Погледнах в огледалото и видях картина на художник-модернист. Дълго пушех и размишлявах.

Събудих се на другия ден и до вечерта не излизах никъде. Привечер пристигнаха Боги и Светла. Прекалиха с морализма и си тръгнаха.

Сутринта на следващия ден тренирах на стадиона. А когато се прибрах, Александър ме чакаше пред квартирата. Заместник-ректора проф. Иванов наредил да се явим незабавно при него. Това не ме касаеше особено. Александър бе поизтрезнял от уплахата и сега непрекъснато се питаше какво да прави.

Казах му, че няма да изнасилвам ситуацията и ще оставя всичко на самотек. Няма да се явя при професор Иванов, защото няма какво да му кажа. Разказах как съм се отървал от принудителния труд, като изтъкнах, че е твърде късно и той да се отърве по същия начин. Той каза, че ще намери някакъв друг начин, защото не иска да бъде затворник и никога, за нищо на света няма да стане, а ако по силата на някакви ненормални обстоятелства се превърне в такъв ще предпочете да премине в небитието, тъй като се е родил свободен човек. Попита ме за някакъв сигурен начин да влезе в болницата. Развих му няколко варианта, но с оглед на положението, най-сигурният би бил инфекция на крака. Бях го правил в казармата и си спестих пет месеца чанч и унижения. Трябваше да си купи игла и спринцовка за еднократна употреба и да си инжектира половин кубически сантиметър нафта между палеца и показалеца, ако има шанс не му отрязват крака, престоява месец-два в болницата, напълват го с антибиотици и пълни упойки, а след това го изписват и още три-четири месеца е нетрудоспособен. Александър реши, че в краен случай ще пробва описаният метод, освен това няма да се яви при Иванов, защото и той няма какво да му каже и си тръгна, а аз легнах и спах до тъмно.

Вечерях в студентския стол и се отбих в „Напредък“. Там седеше Йото с Малкия и още двама. Йото бе ужасяващо пиян. Малкият каза, че не е изтрезнявал от три дни. Отказах да пия, не защото отново бях решил да ставам нов човек, просто, колкото и да не е просто, не ми се пиеше. Помогнах да отнесем Йото. На излизане съборихме две кофи за боклук. Моментално изникна патрулната кола, през последните 3–4 дни непрекъснато циркулираше около студентския град.

— Пак ли ти, бе? — облещи се старшината.

— Този път съм съвсем трезвен. Ето! — приближих и духнах в лицето му. Той така се изненада, че не отрони дума повече, качи се в лунохода и отлетя. Във втори блок не ме допуснаха, поверих Йото на другите и влязох в студентската сладкарница. Взех си кафе и кола и седнах на една полупразна маса. Тези, които седяха до този момент на масата се разбързаха и станаха, малко по-късно ги видях на съседната маса. Заведението се пълнеше все повече и повече. Скоро щяха да пуснат някакъв филм по видеото. Празни места не останаха, освен на моята маса. Столовете бяха заварени и не можеха да се местят. Някои влизаха, оглеждаха се и си тръгваха, никой дори не попита свободни ли са местата, това бе чудесно. Реших да остана до края на работното време. Взех си още кафе. Пристигна Пил и седна при мен. Сега вече е повече от сигурно, че другите два стола ще си останат празни.

— Яко си закъсал, Луд!

— Не бих казал. Две-три пиянства — голяма работа.

— Ти какво разбираш под закъсване?

— Ще се оправя! Слушай, Пил, искам да се любя с някоя!

Червенокосият се разсмя гръмко и това ме раздразни.

— Какво се смееш?! Искам да се любя. Имам нужда от любов.

— И с каква мадама искаш да го правиш?

— С каквато и да е. Всъщност, да не е някоя мръсотия.

— С богиня? — Пил отново се разсмя.

— Престани да се смееш.

— Предизвикваш ме. Не мога да си представя някоя, която ще пожелае да легне с теб.

— Глупак!

— Пробвай! Попитай която си поискаш жена в тази сладкарница и чуй отговора й! — Червенокосият, май, беше прав. — Всъщност познавам един рисков фактор, мога да ти го осигуря за утре вечер.

— Много ли е скапана?

— Напротив — страхотна мадама, това ще ти го декларира всеки виетнамец в околността. — Пил продължаваше да се смее. — С малко повече шанс може да се отървеш само с някое катарче.

— Добре, доведи ми я утре!

— Ще ти я доведа, но се запаси с антибиотик, защото тя не си носи.

Допих си кафето и си тръгнах.

Пристигнаха с Пил на другия ден след обяд. Червенокосият веднага изчезна. Когато я докоснах забравих всичко. А тя беше наистина страхотна.

Три дни не излизахме от „Храма на веселието“. Толкова много любов… На следващият ден се явих на изпит пред КАТ. Допуснах груба грешка. Скитах още два дни из Кристалния град и заминах за София. Отново гостувах на сестра си. Разказах й почти всичко.