Йордан Бозушки
Роб на свободата (10)

10.

И тази година удължиха есенната бригада — за сметка на учебния процес. Отначало до 20 октомври, после до 30. Надявах се, че няма да я удължат още веднъж и да започнем направо с януарската сесия и не се притеснявах особено за учебните занятия — това, което няма да научим за 65 дни, няма да научим и за 89, а и от 1 септември да започвахме, пак щях да се появя на училище в края на ноември, каквото и да правех. Традиция, както и продължаването на бригадите.

Боги, Йото и другите приятели бяха пръснати из околните села (само Червенокосият не работеше някъде из града, може би в „Не се кради човече“). В Кристалния град настъпи истинска скука. Злополучният шофьорски курс свършваше. Най-после бате Жоро се куртолиса от мен и останалите кретелюнизирани кандидат-шофьори. Оставаше подготовката за изпитите и самите изпити, два пъти седмично решавахме листовки в клуба на СБА.

Седмица след като всички заминаха, Пил се появи в квартирата и много се учудих. Не бях заслужил такова внимание.

Предложи ми да предприемем една далавера. Намерил да се продава „Жигула“ за три хиляди лева (продавал я някакъв балък от едно близко село). Червенокосият твърдеше, че ще вземем за нея спокойно шест бона. Трябваше да му помогна, защото въпреки солидните си познанства, не бил в състояние да събере необходимата сума за три дни. Приех, защото живеех в прегръдките на мис Скука. Концесията бе сключена същата вечер и подкрепена с бутилка ракия.

Още на другия ден събрахме парите, през следващите няколко узаконихме сделката и в събота поехме за София. Започнаха нашите нещастия. На път за София блокира четвърта скорост. Върнахме се. В понеделник я закарахме в сервиза. Поради липса на работна ръка и понеже се познаваше лично с повечето от работниците (през пролетта Пил продава един „Москвич“), Червенокосият сам отстрани повредата. Едва напуснахме сервиза, блокира трета скорост. Оправихме я. На другия ден отново блокира четвърта. Пил бе страшно ядосан и, на излизане от автосервиза, смачка задната броня. Изчука я един частник, познат на Червенокосия. В петък след обяд се готвехме да потеглим за София. Заваля. Покупката нямаше чистачки, нито рамена за чистачки. Чистачките купихме веднага от един автомобил, който спря пред четвърти блок. Шофьорът и двете придружаващи го момичета слязоха за малко и влязоха в блока, за съвсем малко, защото оставиха колата отключена, а фаровете и необходимите ни чистачки включени, но за съвсем достатъчно време, за да ги свалим и да се чупим.

Когато свалях рамена за чистачките от една кола, паркирана зад ресторант „Зора“, чух страшен удар. Червенокосият, който в момента извършваше перпендикулярно паркиране, бе повалил един стълб за улично осветление. Грабнах свалените рамена и скочих в „Жигула“-та. Излетяхме. До този момент не предполагах, че има различни модели рамена, разбира се, бях свалил неподходящи. Все пак, купихме и рамена. На другия ден при познатия на Пил — тенекеджията. В неделя стана като нова. В понеделник се скъса ремъка, после се запушиха жигльорите на карбуратора. След това отново блокира четвърта скорост.

Купихме нова скоростно кутия, а старата Пил подари на еди келнер, който една вечер го ударил с петдесет лева, Червенокосият бил много пиян.

И когато разкарвахме из града две много красиви момичета, и аз си мислех радостно, че няма какво повече да се случи на „Жигула“-та и след два дена ще се отървем от нея, и най-после ще си върнем заемите, които продължаваха да растат, спирачките и отказаха и се нахакахме в едни кофи за боклук, които се явяваха продължение на „2 февруари“. Момичетата така се изплашиха, че не успях дори да се ядосам. Дребна работа. Пак при същия тенекеджия, после бояджия и пак в същия сервиз. Оскъдната работна ръка, която вече перфектно ни познаваше, заряза работата си и излезе да ни се полюбува. Попитаха ни тук ли сме на бригада.

Все пак продадохме нещастната „Жигула“ и то точно за шест хиляди лева, нула, нула стотинки и се оказахме само 200 лева в загуба. Горе-долу върнахме си заемите. И тъй като се отървахме от огромното психическо бреме (през цялото време си мислех, че с този автомобил ще пристигнем в затвора), решихме да се почерпим в нощния бар, единственото заведение, което удовлетворяваше снобизма на Пил.

В нощния бар видях най-грозната жена, която някога бях срещал. На другия ден я видях отново — в леглото си. Избягах в банята, престраших се и се върнах. Тя се усмихваше сияйно. Помолих я да се облича, защото имам важна работа и гледах през прозореца, докато тя го правеше.

Жените са като автомобилите, блъсне ли ги живота, трябва да се изчукат. И при тях бронята е най-уязвима. Слага се, преди всичко, за декор и благоприличие — си мислех, още неразделил се с продадената вече кола. Но, за разлика от автомобилите, много често изчуканите жени остават при майсторите си и не е случайно, че най-големите майстори се влачат с най-очуканите жени. Тази, която се обличаше в момента бе от блъснатите, при това сериозно блъсната (не съдя само по смачкания й външен вид). Но аз не съм от големите майстори. Представих си я в бяло до мен в ритуалната зала, а после оркестърът засвирва в бракоразводно темпо Менделсон и аз, понесъл я на ръце, прекрачвам прага на някой ресторант („Зора“, например) сред буйните овации на близки, роднини и познати. Не! По-добре някоя Светла.

Тя се облече и се опита да ме прегърне, но аз много бързах. Излязохме заедно и след като се информирах в каква посока е, си избрах противоположната, в случая към студентското градче, разделихме се много любезно, обещах, че ще й се обадя, тя живееше в работническите общежития. Изпих две бири в „Напредък“ и се прибрах. Вечерта се страхувах да запаля лампата или да се покажа из града.

Още на другия ден тя пристигна и започна да звъни. Бях монтирал звънец и секретна брава на къщата на Боги, която през последните три години въобще не се заключваше. Много упорито момиче, навярно й хареса звънеца. Не вярвам да си мислеше, че се спотайвам подло зад завесите. Наистина — страшно упорита — какво ли ще правя през следващите дни. Най-после се отиде.

Малко след това вълнуващи събитие, пристигна Червенокосият. Не него му отворих. Предложи ми да отидем до София, за да купим един видеомагнетофон, тук намерил някакви балъци… хиляда лева печалба. Помислих си, че се шегува, но той бе по-сериозен от всякога. Казах му да се измита. Преди да го стори, Пил ме попита, какво било онова страхотно гадже, с мен онази вечер. Умрях от срам, а когато ми разказа как съм я целувал и опипвал на дансинга, ни се искаше да се самоубия.

След като Червенокосият задоволи низките си потребности да ме гледа как страдам, си отиде, а аз останах и продължих. Молех се дано не е имало и други познати нея вечер в нощния. То и Пил стигаше, но на него не му вярвах особено. За него всички жени бяха помии, салати, торти, еклери, палачинки, банички, и т.н., и никой не би обърнал достатъчно внимание, когато класифицира по същия начин и моята нова пламенна любов, както се бе изразил.

Когато падна вечерта си легнах, защото се страхувах. В главата ми постепенно зрееше страхотен план.

На следващия ден планът бе готов и се заех с реализацията му. Този ден бе неделя, моя живот се състоеше от недели, бях неделник, но този ден бе неделя и за другите. Прекрасна неделя.

Към пет след обяд пристигнах в общежитието, където живееше моята, нова, пламенна любов. Подадох любезно паспорта си на портиерката и обясних при кого отивам. Тя изпляска с ръце, излезе от стаята си и за малко да ме прегърне. Никога никоя портиерка не се е държала толкова мило с мен, дали не съм се променил (едва ли!). Тази толкова добра жена обяви, че тя, моето момиче, че ще пристигна, след това разказа колко мила, скромна, възпитана, добра, умна, красива, нежна, отговорна и т.н. е тя (как се казваше?). Помислих, че съм тръгнал при някоя богиня и се зарадвах. Най-после портиерката остави слуховия ми анализатор на мира и получих възможността да се кача в стаята.

Тя наистина ме чакаше. Съквартирантката й (страхотна мадама) деликатно излезе. Останахме сами и милото, скромно, възпитано, добро, умно, красиво, нежно, отговорно и т.н. момиче увисна на врата ми и започна да ме лигави. Трябваше да търпя (това влизаше в плана). Докато се чудех какво да правя, опипах гърдите й, който не бяха лоши и, въобще, тази интимност не бе безобразно неприятна.

Когато тя реши, че ме е олигавила достатъчно, галантно отстъпи и ми предложи да седна. Нямаше как — седнах. Съвсем скоро масата се отрупа с всевъзможни деликатеси, докато се опомня, тя отвори бутилка с водка и наля две големи чаши. С изящен жест поднесе пред мен едната и вдигна другата с оригиналното предложение да пием за нас и нашата любов. Трябваше да присъствува Боги, Йото и Червенокосият или фотограф, или още по-добре кинохроникьор, за да засвидетелствува невероятния, исторически момент, в който аз отказах. Да, отказах да пия. Извиних се, че употребявам антибиотици. След това разказах как онзи ден, след като съм свършил работата си и съм се прибрал, е пристигнал хазаинът и най-брутално ме е изгонил (бил ме предупредил още преди два месеца, но аз…). През настоящата учебна година в тази квартира ще живее племенникът му, който ще бъде в първи курс. Изнесъл съм се, добре че нямам много багаж. Първата нощ съм прекарал при един приятел, но вчера той си заминал и аз съм останал съвсем бездомен. Напразно съм търсил тук и там. Хотелите са претъпкани със задочници, познатите ми са по бригади. Всичко се обърнало против мен. Защо не съм се обадил? Не ми се искало да я обременявам с проблемите си. Мислил съм да си тръгна още вчера, но днес съм имал вътрешен изпит по кормуване (в неделя, защо пък не?). Изпитът минал чудесно. Та за това съм останал тази нощ, която прекарах на гарата. Разболях се, схваната ми е (главата) цялата лява част на тялото, а това е твърде опасно, както ми е казал тази сутрин лекарят от бърза помощ. Защото, както знаем в лявата част на тялото се намира сърцето, а лявото полукълбо… Боже мой! Тя повярва на всичко. Взе една кърпичка и забърса сълзите си. Много сладко разказвах, но трябваше да побързам, защото в голямата чаша пред мен се появи образът на нечестивия и започна да ме облъчва със съблазън. Чух съвсем ясно думите му: „По дяволите, антибиотиците и всичко!…“.

Станах и обявих, че много съжалявам, но ще тръгвам, защото ще пътувам тази вечер, а когато се върна след няколко дни, ще имам нова квартира и ще й се обадя. Така я бях съкрушил, че не успя дори да ме изпрати. Портиерката долу озадачено ми подаде паспорта и напуснах общежитието весел и щастлив.

Изпих шест бири в първата изпречила се кръчма (въпреки антибиотиците) и се прибрах в къщата на Боги, която бе вече и моя къща. От октомври станах пълноправен съквартирант на Бог. Много се радвах, че ще живеем заедно, предишните години живеех в студентското градче и нямай възможност да си избирам съквартирантите, но съдбата все ме събираше с мене подобни идиоти.

Не ме свърташе в квартирата и излязох. Дълго се разхождах из града — сам, безгрижен и свободен. Легнах си малко след полунощ, страшно доволен от себе си. Все успявах да се измъкна от неприятните сложни ситуации, в които (в повечето случай доброволно) се заплитах. Затова, без да мисля скачах от една авантюра в нова. В авантюрите е екстазът на живота, в тях се изострят инстинктите, шлифоват се чувствата, определя се същността ни като хора. В тях няма нищо страшно, щом предварително знаеш, че те са само авантюри и няма да окажат никакво особено влияние на бъдещето ти развитие, ако можеш да знаеш, а всъщност трябва да знаеш… Да живеят авантюрите!

На другия ден наистина си тръгнах. Отначало на стоп — стил Керуак, но пътят бе отбит и приличаше на окупирания бряг на река Йордан. На делово, приятелско посещение в Кристал сити се очакваше да пристигне нашият любим, пламенен, племенен вожд. Върнах се на гарата. Едва сега аз забелязах празничната украса на града и радостта в очите на хората. Предстоеше да се открие нов нерентабилен завод, който щеше да се нарича „Социалистическа революция“. С усилие потуших огромното си желание да остана. Качих се на влака без билет.

На село прекарах повече от седмица. Една съвсем обикновена седмица, през която се скарах няколко пъти с родителите си, поради непрекъснатия им стремеж да ме ангажират с нещо общополезно. Цяла седмица, без да ми се случи нищо интересно. Скучна седмица.

Едва ден преди да си тръгна, при опита да си проникна на добре заключения таван, през керемидите, паднах от къщата.

Качвах се, за да налея от ракията, която Бог много обичаше. Денят бе странно топъл за края на октомври. Слънцето печеше сърдито. Бях се покачил с джапанки и когато махвах отбелязаните цигли, се подхлъзнах и полетях надолу. Близо шест метра полет. Минах през клоните на една черница и това значително намали скоростта. Приземих се чудесно, изкопавайки малък трап в пръстта. Първото нещо, което си помислих, когато докоснах земята бе, че ако бях уцелил големия яворов кол, който почти докоснах с крака, от мен щеше да стане великолепно чеверме, още повече, че наблизо гореше огън. Паднах на лявата си страна, същата, за която преди седмица излъгах, че е схваната, сега наистина беше. (По-късно, когато разказвах за това приключение, Червенокосият отбеляза, че е много жалко, задето не съм паднал върху главата си, можело да има някакъв положителен ефект.)

От цялата тази история нямаше никакви сериозни последствия. След като полежах няколко минути, станах и се огледах. Бях се поожулил и натъртил. За лекар не помислих. Поука — никаква. Час-два по-късно, малко разкривен, се покачих отново със същите джапанки. Този път слязох нормално и то след като си свърших работата. Знаех, че каквото ми е писано, непременно ще ми се случи. Човек не може да промени съдбата си. Не се страхувах — съдбата ми бе щастлива.

Адът е претъпкан и много мъртъвци са разпънали палатки пред самия му вход, търпеливо чакайки реда си. Напоследък хората станаха страшно лоши, безочливо подли, невъобразимо коварни, раят запустя, все по-малко светци населяват земята ни, скоро ще ги впишат в „Червената книга“, затова смъртта бяга от лошите и спира при добрите, покорните, примерните, смирените, благочеститите. Търсят се мъртви за Рая. Да внимават добрите! Лошите могат да бъдат спокойни, поне докато се пусне в експлоатация разширението на Пъкала (VI блок). И освен това, Господ пази пияниците, те са му любимци, това го знае всеки хомо алкохолис.

Веднъж, след зло, откачено пиянство съм заспал безпаметно на малката гара в родното си село и то точно на втори коловоз, през който преминават всички влакове, никой не забелязал, че съм там. Двамата служители пуснали среднощния влак на първи коловоз, само защото скучаели и, макар да работели отдавна на тази гара, не били виждали влак да спира на първи коловоз, а имало и специална забрана от началника на гарата. Машинистът, който също отдавна минавал през нашата гара и бил свикнал да го приемат винаги на втори коловоз, много се учудил. Показал се и огледал втори коловоз, търсейки причината. Видял ме — размърдал съм се от страшния шум. След това се показал от другия прозорец и попитал:

— Заради този пияница ли ме приехте на първи коловоз?

— Какъв пияница? — учудили се служителите.

Оттогава на единия му избеляла косата, още работи на гарата. Другият го уволнили, разправят, че бил нещо мръднал.

Да, господ пази пияниците, но алкохолът не прощава на никого (страшно мъдър народ сме) и в един прекрасен ден — лазурно светъл и нежно прохладен, това мое разнебитено, откачено и тъпо сърце ще експлодира, отправяйки последни искрици живот към размития ми мозък — ще се сгърча, ще облещя очи и ще утихна. Навярно някой ще повика линейка (но кой?), една безпомощно закъсняла, ненужна линейка. Ще свърша бързо, така както съм живял, без да оставя някакъв шанс, никаква надежда (на кого?). Смъртта ще обезсмисли всичко — и лъжите, и подлостите, и егоизма, и жаждата, и пиянството… На колко ли години ще бъда тогава, как ли ще изглеждам? После всичко е ясно — в Ада при другите негодници (дотогава сигурно ще пуснат в експлоатация разширението му), при лошите, жадните, непокорните… Навярно ще бъде много весело, с тях винаги е весело…