Йордан Бозушки
Роб на свободата (14)

4.

Боги си пристигна в неделя следобед. Тъкмо се бях върнал от кроса. Не се наложи дълго да пестя неудобството си. Той захвърли сака и се втурна към Светла. Не му разказах нищо, все едно, най-много след час щеше да знае за вечерните похождения на своя приятел. Отпуснах се на леглото и навярно съм потънал в дрямка. След малко Бог се върна.

— Светла няма ли я?

— В квартирата си е, но е бясна. Хвърля огън и жупел, като че ли съм отишъл да я изнасилвам.

— Не ти ли обясни, защо е в такова настроение?

— Не е в състояние да ми обясни — просто беснее. Ще пиеш ли водка? — Бог извади от сака си бутилка.

— Ще пия! — вдигнах налятата за мен чаша и я изпих на екс. — Знаеш ли, Бог, Светла има основание да беснее.

— Защо? Нищо лошо не съм й сторил.

— И за това. Но има и нещо друго. — Изпих втората чаша на екс. — Имаш много лоши приятели.

— Имам много приятели.

— Говоря само за лошите. — Обърнах и третата чаша.

— Защо се наливаш?

— Защото ме е срам.

— Теб?

— Да, срамувам се. Онзи ден, вечерта бях при Светла…

— И какво?

— Изнасилих я! — напълних отново чашата си. Ръцете ми трепереха — Не знам как се случи. Скитах из града, пиянствах и… После …

Използвах настъпилото тягостно мълчание, за да обърна отново чашата си.

— Не пий толкова! Нали я бе отказал — тази проклетата пукница.

— Бях. От утре отново ще спра. Няма да пия.

— От утре?!

— Нищо не става от мен, Бог! Нищо! Винаги съм бил и ще остана лош, подъл, егоист и пияница.

— Стига глупости! — Боги извади още една бутилка.

— Ето виждаш ли, затова Светла ще беснее срещу теб. Как можеш да пиеш с мен?!

— Луд, прекаляваш!

— Ох… Нямам сили дори да ти се извиня. Вярвам, че всичко ще се оправи. Светла е чудесна жена. Тя те обича и ще ти прости. Светла…

— Престани с тази Светла. Не ме интересува! Да прави каквото си иска!

— О, приятелю, защо съм толкова лош?

— Луд, и аз не съм толкова чист и честен. Нима забрави как безцеремонно ти я отнех.

— Това бе друго.

— Да, по-лошо.

— Започваме да си разменяме ролите.

— Майната му! Да говорим за нещо весело.

— Добре! Наздраве!

Изпразнихме и втората бутилка и смътно и спомням, че пихме и някаква ракия. Събудих се много рано — по тъмно. Облякох се безшумно и излязох. В „Напредък“ хапнах две чорби, без бира, което учуди готвача, продавача и всички посетители (в това число и мен) и полетях през преспите към стадиона. Току-що бяха отключили залата. Безлюдно и хладно. Загрях и започнах да тренирам. Всъщност не тренирах, а се изтезавах — прекомерно големи тежести, повторения до отказ. На три пъти ме затиска щангата върху лежанката и с упорита борба се измъквах. Стенех и крещях, потта се смесваше със сълзи и ме заслепяваше. Когато пристигна Върха (имахме среща в осем) се изплаши, а аз си тръгнах като пребит. В квартирата погълнах огромно количество храна и се мушнах под завивките. Бог четеше нещо. Скоро съм заспал.

Към дванадесет Боги ме събуди — вчера срещнал Йото и му обещал да ме заведе на училище. Няма проблеми! Взех си един душ и тръгнахме.

— Бог, дай да се отбием и да пием по бира — свенливо предложих, когато стигнахме до бирарията на площад „Република“. — Има време.

— Добре, но само по една.

Влязохме в опушената бирария. Взехме си по две бири, въпреки, че бе студено и не дотам подходящо за бира. — Знаеш ли, скъпи приятелю, днес съм до обяд на училище — спомних си внезапно.

— Не се шегувай, Луд!

— Не се шегувам. Виж! — Навън минаваше голяма група студенти, Сред тях вървеше и Йото. Връщаха се от училище. Почуках на прозореца, до който седяхме, но нямаше желания ефект. Станах, излязох и след миг влязохме с Йото.

— Този, откачения, пак не беше на училище.

— Знам! — тъжно поклати глава Бог.

— Миналата година прекъсна поради не ходене на училище и сега — в същия дух.

— Какво да го правя! В края на краищата си е негова работа. Всеки си има собствена глава и правото да я разбива по какъвто начин си иска. Аз трябва да вървя! — каза Бог, но тонът издаваше, че няма да го направи.

— Къде?

— На лекции.

— Хайде да изпием още по някоя бира. Отдавна не сме пили заедно.

— От снощи! — припомни Бог, но все пак се съгласи да пропусне първия час от някаква скучна лекция в интерес на бирата. Впоследствие изпусна и втория. С Йото решихме да го изпратим до института. Отбихме се в „Зора“, за да изпием по едно. Бог, тръгна, но се върна при нас. Изпусна и упражнението. После Йото пропусна някаква важна среща ( с Ели?). Аз нямаше какво да изпускам и пропускам. Така пиянствувахме до късно вечерта, а когато си тръгнахме Йото ме помоли да му обещая, че утре на всяка цена ще отида на училище.

— От колко часа сме? — полюбопитствувах аз.

— От девет.

— Чудесно! Значи, ако отида на стадиона в седем, както тази сутрин, в девет спокойно бих могъл да се появя в института.

— Ама ти още ли тренираш?

— Тренира! — намеси се Бог. — Снощи се наряза като пън, а тази сутрин, не съм усетил кога е излязъл.

— Значи си все толкова луд. Спомням си преди две години — цяла нощ поркам, а на сутринта — осъмнал в залата. Що за сърце мъкнеш в гърдите си.

— Сърце.

— Камък да беше, досега да се е пръснал! — заключи Бог.

Напуснахме ресторанта, но не стигнахме далече. В една квартира наблизо бесуваха някакви познати на Бог. Голям купон. Само поканихме се, изпихме всичко останало, което не е било малко, съдейки по състоянието си на другия ден. Тръгнал съм си с някаква жена и съм преспал при нея. Не отидох на лекции на другия ден — толкова се нуждаех от любов. Следобед тренирах на стадиона, а после се върнах при нея. Животът е прост и прекрасен, когато сами не си го усложняваме с множество бентове и заслони, които поставяме на пътя му. Трябва да го оставим спокойно да си тече и повече да му се радваме.