Читателски коментари

Сладка история, хареса ми! Препоръчвам

Хареса ми, лека и забавна. Надявам се и останалите книги от поредицата да ми оставят такова приятно чувство.

На средата дъм и до тук мога да кажа, че можеше и по добре да е! Дразни ме това че действието е хаотично и няма задълбочаване в характерите! Стана ми жал за глаената няма мърдане щом я маркира кофти работа!

В момента имаме дадена тази книга от училище. Стигнала съм почти до половината и мога да кажа, че е страхотна, много интересна и поучителна!

Много увличащо четиво,когато прочетох трилогията все още имах неяснота,но когото прочетох „Грей“ всичко ми стана ясно. Тези книги са невероятно увличащи не бях предполагала,че някога ще чета книга с такъв голям интерес!

…"— Ако измъкнеш бастуна от задника си за няколко минути, ще видиш, че няма никаква голяма конспирация зад брака ни. Животът е кратък. Трябва да му се наслаждаваме, докато можем.

— Нямам бастун в задника.

— Е — каза той и се изкиска, — предполагам, че бих могъл лично да свидетелствам за това."…

Евтино порно книжле. Оценявам книгата с 2, ако това недоразумение може да се нарече книга!

Много приятна и разтоварваща книга с много чувство за хумор.

Нежна и романтично наивна книжка, неангажираща и разстоварваща, приятна за четене през свободното време.

Почти го бях прочел,а те взеха ,че го махнаха …

Пълна скръб! Тотална скука! Не си заслужава четенето!

Преди известно време попаднах на поредицата, но не знаех дали ще ми хареса. И сега мога да кажа, че съмненията ми се сбъднаха. Разхвърлени и нелогични действия, нон стоп секс сцени, които меко казано не ставаха, главният беше тотален неандерталец, а главната — уж учен, а глупава и смотана… Като цяло идеята не е лоша, ама изпълнението куца яко. Има къде къде по-добри истории за вампири.

Умно и отлично казано! Само правописанието малко куца.

Харесва ни или не, но човек живее пълнокръвно когато вярва в усилията си да преодолее трудностите. Такава е човешката природа, в нея вярата е важна съставка, а вярата винаги стъпва на нещо конкретно, както и на нещо абстрактно. В последните няколко века комбинацията от тези две изяви на вярата се представят в идеологии. Принципна разлика с религиозната вяра няма, но иначе има много нужди на съвременните хора които идеологиите удовлетворят, а религиозната вяра не може, тя идва от други епохи. Д. Димов явно си е давал сметка за това, защото в другия си роман „Осъдени души“ описва това. Трите главни персонажа: на фанатика йезуит, на богатата наркоманка и на комунистическия командир, който накрая запалва старата полева болница и построява нова, илюстрират това. Когато Димов е писал романа се е знаело, че и комуниста е победен в крайна сметка от франкистите, както и че всеки човек бива победен в крайна сметка от смъртта. Разликата е в посоката на движението, което вярата дава на всички тези хора, а най-хаотично е това на Фани, която е движена от чувствена любов и търсене на особени усещания. Затова нейното крайно поражение е най-жалко, ако и да надживява другите. За съжаление съвременната обстановка в България дава най-вече такива примери на обезверени и движени от мимолетни желания хора. На този фон и религиозната и комунистическата вяра са за предпочитане, ако се следва вътрешното убеждение, а не продажни лидери. Всеки избира какъв човек да бъде докато изтече времето което му е дадено.

Благодаря за информацията!

Тази книга е от онези, които през повечето времв ги четеш със свито гърло… УНИКАЛНА!

Тази и Знойни сънища са Най-добрате от поредицата..

Стоименов, съгласен съм с почти всичко, което пишете. Червенков не е бил глупак, оценил е по-добре от завистливата писателска сган, че „Тютюн“ е ценен подарък на Партията, че може да бъде използван за нейните цели в продължение на десетилетия. Какви две доминанти има в романа? Първо, че буржоазният свят е прогнил, порочен, грабителски, осъден от историята да загине и пр., и пр. И второто, че Партията е могъща, справедлива, предвидлива, правдива, че бъдещето й принадлежи и пр., и пр. Това е най-важното. Това може да служи на партийното дело. Защото комунистическата власт гледа на литературата и на всички изкуства преди всичко като средство за налагане на нейната идеология и власт. Доколко успява да реализира това свое схващане, е друг въпрос. Не винаги успява. Много творци и произведения успяват да й се изплъзнат. Но така или иначе това разбиране присъства във всички програмни комунистически документи от Ленин до Тодор Живков. В този смисъл „Тютюн“ е една доста полезна книга.

Но, драги Стоименов, маймуни не се ловят с трици. Едно потребно партийно произведение трябва да има качества, трябва да привлича множество хора, да вдъхновява, да възпитава, да бъде еталон и ориентир. „Тютюн“ притежава такива качества. Ето защо не съм съгласен, че романът е примитивен. Той е пропаганден, но е дело на майстор. Какви са достойнствата му?

Първо, той е мащабна творба. Изгражда широка епическа картина, която обхваща и търгашеския елит на буржоазията, и работническите среди, и селото, и разнородните политически борби и настроения по онова време. Нищо подобно не е имало в българската литература дотогава, а и по-късно.

Второ, изградени са пълнокръвни образи. Наистина Борис Морев е силно схематизиран, но за майсторството на един писателя може да съдим от епизодичните герои. В „Тютюн“ има множество такива герои и те са създадени блестящо. Няма нужда да ги изреждам.

Трето, създадена е сложна фабула, която привлича вниманието на читателя. Общата композиция на романа е много добра.

Четвърто, психологическият анализ е на равнище, което не се е срещало дотогава в нашата литература.

Не е тук мястото да изреждам още достойнства на романа. И ако в неговата основа е залегнала имитация на действителния живот в капиталистическа и следдеветосептемврийска България, тази имитация е извършена успешно. Червенков е заложил на печеливш кон. И до днес този кон препуска, има стотици почитатели — кои от невежество, кои от естетическа всеядност. Но така или иначе „Тютюн“ заема непоклатимо място в нашата мършава литература.

Страхотна история. Накрая дори ме просълзи :-)

Вярно е, че Димитър Димов е подложен на брутален натиск. Веднага след излизането на „Тютюн“ върху романа се излива поток от злостна критика практически в целия печат. Обвиненията са идеологически и много тежки за онова време, 1951 г. Главните от тях са, че писателят се занимава главно с буржоазния свят, че не е изобразил подобаващо работническата класа и нейния авангард — комунистическата партия. Нещо повече, Съюзът на писателите организира обсъждане на книгата, като целта е авторът да бъде заклеймен, окалян — ако може, да бъде изхвърлен от литературата. Както и става. На събранието върху писателя и „Тютюн“ се излива гнусна словесна помия в продължение на много часове. Димитър Димов е имал благоразумието да покани със себе си един негов колега от Ветеринарния факултет, образцов стенограф. Благодарение на тази стенограма днес може да се убедим кой от присъстващите „писатели“ какви ругатни е отправил, какви нелепи обвинения са изречени, какви подлости са се кроели. Димитър Димов отговаря сдържано, не приема повечето обидни квалификации, но изразява готовност да помисли и допълни романа с нови образи на работници и комунистически функционери. Стенограмата е публикувана и всеки, който иска, може да я прочете.

Неразбираемо е защо писателската общност се нахвърля върху Димитър Димов за неща, които очевидно присъстват в романа му. Отговорът може да е само един: черната българска завист и безпросветният фанатизъм. Дразнила ги е самата личност на Димитър Димов — признат и успешен учен, високоинтелигентен, пътувал из Европа, възпитан, деликатен и пр. Не по-малко важно е, че той добре е познавал, движел се е из „презряния буржоазен свят“, макар че го отрича по най-краен начин. А този свят е бил напълно недостъпен за повечето присъстващи на събранието, единственото, което те могат да заявят за него, е своята омраза. Само това е било достатъчно, за да събуди у невежествените „пролетарски писатели“ тяхната черна завист.

Димитър Димов обаче не си оставя магарето в калта. Пише писмо до Вълко Червенков, тогава първи секретар на БКП, от когото зависи всичко в държавата. Писмото не е угодническо, писателят запазва достойнството си, само обяснява какво е целял да напише и колко несправедливи са отправените му критики. Също и да допълни романа си,както е заявил на писателското събрание. Писмото е публикувано, а дубликат, написан собственоръчно от писателя, се пази в музея „Димитър Димов“ в София. Вълко Червенков му отговаря с кратко насърчително писмо, но много скоро във в. „Работническо дело“ излиза статията „За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици“. Статията не е подписана, което по тогавашните стандарти означава, че това е мнението на най-върховната инстанция, на ЦК на БКП. Има всички основания да се смята, че е написана лично от Вълко Червенков. Статията категорично защитава Димитър Димов и „Тютюн“, отхвърля злонамерените обвинения на „злополучните критици“ като Пантелей Зарев и Розалия Ликова, но също така подкрепя възможността писателят да допълни романа си с нови образи на работници и комунисти.

Излишно е да се казва, че в Съюза на писателите мненията се обръщат на сто и осемдесет градуса. Смешно е да се коментира, че на Димитър Димов е определен помощник в писането, в контролирането. Не кой да е, а горкият Яко Молхов, който по-късно се подвизаваше като кинокритик. Резултатът от всичко това е втората редакция на „Тютюн“, която всъщност разширява и уплътнява пропагандно-агитационния патос на първата. Има още любопитни детайли около тази история, но стига толкова.

Много ми хареса.Препоръчвам за почитателите на жанра.