Читателски коментари (за „Тютюн “ от Димитър Димов)

Вярно е, че Димитър Димов е подложен на брутален натиск. Веднага след излизането на „Тютюн“ върху романа се излива поток от злостна критика практически в целия печат. Обвиненията са идеологически и много тежки за онова време, 1951 г. Главните от тях са, че писателят се занимава главно с буржоазния свят, че не е изобразил подобаващо работническата класа и нейния авангард — комунистическата партия. Нещо повече, Съюзът на писателите организира обсъждане на книгата, като целта е авторът да бъде заклеймен, окалян — ако може, да бъде изхвърлен от литературата. Както и става. На събранието върху писателя и „Тютюн“ се излива гнусна словесна помия в продължение на много часове. Димитър Димов е имал благоразумието да покани със себе си един негов колега от Ветеринарния факултет, образцов стенограф. Благодарение на тази стенограма днес може да се убедим кой от присъстващите „писатели“ какви ругатни е отправил, какви нелепи обвинения са изречени, какви подлости са се кроели. Димитър Димов отговаря сдържано, не приема повечето обидни квалификации, но изразява готовност да помисли и допълни романа с нови образи на работници и комунистически функционери. Стенограмата е публикувана и всеки, който иска, може да я прочете.

Неразбираемо е защо писателската общност се нахвърля върху Димитър Димов за неща, които очевидно присъстват в романа му. Отговорът може да е само един: черната българска завист и безпросветният фанатизъм. Дразнила ги е самата личност на Димитър Димов — признат и успешен учен, високоинтелигентен, пътувал из Европа, възпитан, деликатен и пр. Не по-малко важно е, че той добре е познавал, движел се е из „презряния буржоазен свят“, макар че го отрича по най-краен начин. А този свят е бил напълно недостъпен за повечето присъстващи на събранието, единственото, което те могат да заявят за него, е своята омраза. Само това е било достатъчно, за да събуди у невежествените „пролетарски писатели“ тяхната черна завист.

Димитър Димов обаче не си оставя магарето в калта. Пише писмо до Вълко Червенков, тогава първи секретар на БКП, от когото зависи всичко в държавата. Писмото не е угодническо, писателят запазва достойнството си, само обяснява какво е целял да напише и колко несправедливи са отправените му критики. Също и да допълни романа си,както е заявил на писателското събрание. Писмото е публикувано, а дубликат, написан собственоръчно от писателя, се пази в музея „Димитър Димов“ в София. Вълко Червенков му отговаря с кратко насърчително писмо, но много скоро във в. „Работническо дело“ излиза статията „За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици“. Статията не е подписана, което по тогавашните стандарти означава, че това е мнението на най-върховната инстанция, на ЦК на БКП. Има всички основания да се смята, че е написана лично от Вълко Червенков. Статията категорично защитава Димитър Димов и „Тютюн“, отхвърля злонамерените обвинения на „злополучните критици“ като Пантелей Зарев и Розалия Ликова, но също така подкрепя възможността писателят да допълни романа си с нови образи на работници и комунисти.

Излишно е да се казва, че в Съюза на писателите мненията се обръщат на сто и осемдесет градуса. Смешно е да се коментира, че на Димитър Димов е определен помощник в писането, в контролирането. Не кой да е, а горкият Яко Молхов, който по-късно се подвизаваше като кинокритик. Резултатът от всичко това е втората редакция на „Тютюн“, която всъщност разширява и уплътнява пропагандно-агитационния патос на първата. Има още любопитни детайли около тази история, но стига толкова.