Читателски коментари

Това е следващата за прочитане книга.Сега допрочитам ’Кралица на юга’ ,страхотна е..

Мой любимец поради начина ,по който пренася читателя в един вълшебен и сюрреалистичен свят…и същевременно толкова реален,че сякаш вече си бил свидетел на случките на неговите герои в истинския живот.

Само истински талант може да пресъздаде обстановка в държава, в която никога не е бил/САЩ/

Отбелязах си произведението като „шедьовър“, защото толкова величав в погледа си за човечеството е Рей Бредбъри !Недостигнат и недостижим ! „Почти края на света“ вещае появата на телевизора някога ,а днес — изобилие от „устройства“ , посредством ,които можеш да надзърнеш къде ли не ,но не е КРАЯ на света и сега има път за човека ! Да се доверим на добронамерения Писател !

Добра книга, от тези обаче, който не бих прочела втори път. На места, „грубият реализъм“ ми дойде в повече, например историята с кейка.

Подейства ми угнетяващо!

За мен е най-добрата книга от поредицата. Някои са писали, че първата им е допаднала повече, но там прекалено мн е наблегнато на детската любов на героинята.

Невероятна книга!

На мен първата половина от книгата не ми хареса, беше ми скучна. Втората част беше по интересна. Но, като цяло книгата не ме грабна много.

Макар че е възможно това да е била целта на авторката — да накара читателят до последно да се чуди кого ще избере героинята. И не че в реалния живот не се случва човек да е раздвоен между двама души, ама героинята на моменти ми лазеше по нервите…

И на мен това не ми хареса — през по-голяма част от книгата се разправя за Либърти и Харди. Гейдж сякаш се появява ей така между другото. И тя голяма дилема между двамата — спи с единия, среща се и се целува с другия… Това не ми допадна. И прекалено излишни подробности, а Гейдж се появява едва към средата на книгата. Дори с баща му има повече диалози. Иначе сюжетът е мн добър, а и като цяло поредицата е вълнуваща. Но лично на мен втората част „Синеокият дявол“ ми беше по-интересна. Тук просто читателят се обърква — кой от двамата (Харди или Гейдж) е голямата любов на Либърти.

Книгата ми хареса. Авторът допълва, че поради независещи от него обстоятелства е трябвало да бъде отпечатана в този си вид. Пояснява, че следващите няколко романа са създадени за да развият герои, които е искал да бъдат поместени и да обогатят Речният свят. Така че, спокойно можете да се прехвърлите на четвъртия роман озаглавен „Магическият лабиринт“, където „загадките, залегнали в първите три книги ще бъдат разрешени, така че сериалът ще завършва с ясен край.“

Съгласна съм с всичко, освен със сравнението с Властелина. На мен той повече ми харесва, защото е някак си по-героичен и по-изкусно написан. Но Колелото е СТРАХОТНО също, най-вече заради героите. Докато във Властелина (и всички книги на Толкин) самият свят е на първо място.

Въпреки всичко, и двете заемат почетно място в библиотеката ми;-)

ПП: Моля Без Хейтове. Просто това е мнението ми.

Страхотен роман. Майкъл Конъли си играе с героите по много интригуващ начин. Прекрасно се е получило.

Книгата е хубава.На мене поне ми хареса.

Булеварден роман. Елементарен, насочен към най- младата аудитория. Нищо забавно не виждам в това да чета глупости!

Големите хапки обикновено се оставят за по-късно. Ще стигна и до нея. Малко са писателите, които могат да ни кажат истината за времето, в което живеем сега, а не да ни връщат в приказен свят или да ни плашат с вампири. Четох „Елементарните частици“ и бях впечатлен.

Не знам за кой път препрочитам поредицата, но всеки път и всяка от книгите успява да ме разплаче. Историите са толкова истински, сякаш съпреживяваш всяка усмивка и всяка сълза на героите. Първата книга — „Наташа“, я прочетох на английски, но бих се радвала да я прочета и преведена.

Прочела съм три книги от поредицата Травис (без последната, четвърта книга). Всичките ми харесаха. Това, което не ми хареса обаче, е че авторката прекалено мн е наблегнала на тийнейджърската любов между Либърти и Харди. Дори Харди й казва: „През целия ми живот винаги ще бъдеш онова, което съм желал най-силно.“ В последствие Либърти се влюбва в Гейдж Травис, чиято любов уж е основна сюжетна линия, а втората книга проследява любовта между Харди и Хейвън Травис (сестрата на Гейдж). Това е единствената ми забележка, тъй като човек, докато чете първите десетина глави, остава с впечатлението, че Либърти и Харди са лудо влюбени един в друг и ще се съберат рано или късно. Струва ми се грешка от страна на авторката да придава толкова силни чувства на Харди към Либърти, при положение, че в двойката („Синеокият дявол“), където е осн.персонаж, той въобще не се интересува от нея и е изцяло погълнат от Хейвън.

Самоличността на писателите не им носи никаква изгода. Независимо дали се наричат с пространни имена, или избират псевдоними, всъщност написаното от тях носи тежестта на всичко преживяно, всичко което са обичали, или са искали да обичат. И представено през тяхната осезаемост ни изглежда пошло, или прекалено реалистично — а то винаги изглежда така, когато е поставено в ракурс близък до нашия; атеистична или въвлечена в нереални измерения литературата сама по себе си е предшествана от илюзия за време и място; всички писатели постигнали забележителни успехи са обуславяни от времето в което живеят — всеки опит за утопия извън времевите рамки на епохата в която живееш е обречен на забрава; всяка самоличност извън теб е неистинска и нечетивна.

Затова Уелбек е в нас.

Преводът на Свинтила е ЯКО изопачаване на смисъла. Да вземем само един сонет. 29.

Как „sweet love“ стана „властен чар“?!

И как „kings“ стана „дар“!

И как „my outcast state“ стана „минал в скръб живот“?!

Впрочем, стига толкова. Чиста загуба на време е да се доказва очевидното.

страхотна книга 10 пъти по 6 давам ;)