Читателски коментари

Ами няма я преведена на руски. Тоест, има я — намерих хартиено издание на „Самиздат“ в тираж 30 (трийсет) екземпляра, но беше разпродадено. А в електронен формат книгата на руски я няма.

Изключително интересна книга, която те кара да се потопиш изцяло в света на великия герой Зоро.

Хубав замисъл, но толкова много локуми е разтеглила авторката, че четенето се превръща в мъчение… Не бих си я пожелала за събеседник — би ме изтощила с нескончаем порой от думи… Поне такава представа ми изгради.

Много приятна книжка, кратка и не много заплетена, но пък романтична и с чудесни характери.

Повестта ме разтърси. Толкова много истини, събрани на едно място. Просто уникално! Прочетете я, това просто трябва да се прочете…

За свой срам до момента бях пропуснал цикъла за „Сламкарите“, въпреки че Лари Нивън е сред любимите ми автори. Какво да кажа? Истинска, чиста научна фантастика. От тази, която те кара да мислиш и докато четеш произведението, и дълго след това. Защото задава въпроси, на които няма лесен отговор. Подобно на произведенията на Станислав Лем, Фредерик Пол, Айзък Азимов…

С радост разбрах, че съществуват още два романа от цикъла — продължението „Хватателната ръка“ и отделният роман, чието действие се развива в същия свят „Рефлекс“. Изтеглих ги на руски и предчувствам, че ме очаква една приятна седмица :) Освен това е написано още едно продължение — „Outies“ („Отцепници“ или „Сепаратисти“), чийто автор е дъщерята на Джери Пурнел — Дженифър Пурнел, а съдържанието на романа е съгласувано и одобрено от двамата съавтори на поредицата. Но, колкото и да е странно, не успях да намеря линк за свалянето и на руски. Ако някой е успял да открие такъв, моля да сподели.

Криминале напълно в духа на Сандра Браун ……. 6 от 6

Прекрасна книга страхотна

Булгаков е гений! Голямо въображение и талант. Трудни са за разбиране неговите книги от хора, които обичат да четат само любовни романи и разкази. Точно затова е уникален и не е за всеки, който познава буквите и може да чете.

Урсула е създала произведение близо до шедьовър за дуалноста на човешката природа с нейните позитивни и негативни страни, и за произходните и творения — общество,държава,власт. Много правилно проумява и описва двата свята/планети със своите предимства и недостатъци,като нито един от тях не е идеализиран.

Анарес привидно свободен в основата си анархистичен свят бавно се превръща в консервативен и ограничен от хора искащи да наложат мнението си в търсене на сигурност , но „Свободата никога не гарантира пълна сигурност“

„— Вижте — започна той — трябва да припомним на самите себе си, че не сме дошли на Анарес, за да търсим сигурност, а да търсим свобода. Ако трябва всички да сме съгласни, всички да сме на едно мнение, всички да работим заедно, то тогава ние не сме нищо повече от една машина. Щом една личност не може да работи в солидарност със своите другари, негово задължение е да работи сам. Негово задължение и негово право. Досега ние отричахме на хората това тяхно право. Повтаряхме си все по-често и по-често, че трябва да работим заедно с другите, и да приемаме мнението наложено ни от мнозинството. Но всяко наложено мнение е чиста тирания. Задължение и право на индивида е да не допуска да му налагат мнения, с които не е съгласен. Да бъде инициатор на собствените си постъпки. Да бъде отговорен. Само ако всеки от нас постъпва така, обществото ще живее, ще се променя, ще се адаптира и ще оцелее. Ние не сме поданици на Държава, крепяща се на закони, а членове на общество, създадено и крепящо се на революцията. Революцията е нашето задължение, нашата надежда за развитие. «Революцията е в самия човешки дух, или никъде другаде. Тя е за всички, или е нищо. Ако се гледа на нея като на нещо, което има край, то тогава тя никога няма да започне». Ние не можем да спрем тук, сега. Трябва да продължим. Трябва да поемем риска.“

Дори в свободно общество може да се наложи стадното мислене и налагане на общественото съзнание :

„Общественото съзнание напълно доминира над съзнанието на индивида, вместо двете да бъдат в някакво равновесие. Ние не сътрудничим, ние се подчиняваме. Страхуваме се да не ни отритнат, да не ни сметнат за мързеливи, нефункционални, или егоисти. Съобразяваме се повече с мнението на съседа, отколкото със собственото си право на свободен избор.“

Урас е пълна противоположност на анрхичния Анарес ,процъфтяващ със строги закони и граници между държавите със много богати (презрително наричани собственици от Анарес) граждани,но и с доста бедни и угнетени хора.

Сравненията които прави главния герой от негова гледна точка също показват добрите и лошите страни на тези рзлични свтове :

„Aнарес не е прекрасен свят. Това е един грозен свят. Не като този тук. Цялата планета е само прах и изгорени

хълмове. Всичко е изсъхнало, всичко е оскъдно. И хората там не са красиви. Те имат големи длани и стъпала като

мен и като онзи сервитьор там. Но нямат големи кореми. По цял ден тънат в мръсотия, а после се къпят заедно; тук

никой не прави така. Градовете са малки, грозни и скучни. Няма палати. Животът е скучен, сив и минава в

ежедневен къртовски труд. Не можеш винаги да имаш това, което искаш, дори и това, от което се нуждаеш, защото

просто няма достатъчно за всички. Вие, Урасците си имате достатъчно от всичко. Имате достатъчно въздух,

достатъчно дъжд, трева, океани, храна, музика, сгради, заводи, машини, книги, дрехи, история. Вие сте богати, вие

притежавате всичко. Ние сме бедни и не притежаваме нищо. Вие имате, ние нямаме. Тук всичко е красиво. Само не и

лицата. На Анарес нищо не е красиво; нищо освен лицата. Лицата на другите, на мъжете и жените. Ние не

притежаваме нищо друго освен това, имаме себе си. Тук вие гледате бижутата, там ние гледаме очите. И в очите

откриваме прекрасното, красотата на човешкия дух. Защото нашите мъже и жени са свободни. Те не притежават

нищо и са свободни именно заради това. А вие, собствениците, всъщност сте просто собственост. Вие всички сте

затворници. Всеки от вас е изгнаник, обречен на самота. Имате единствено камарата боклуци, която наричате своя

собственост. Вие се раждате в затвор, живеете в затвор и умирате в затвор. Това е всичко, което мога да видя в очите

ви — стената, стената!“

Книгата е за сяга идята за промяна-революция като необходимост за развитие

„— Страданието е това, което ни сплотява. Не любовта. Любовта не се подчинява на разума и може да се превърне в

омраза, ако я насилят. Ние не избираме сами това, което ни свързва. Ние сме братя. Братя сме, защото споделяме

всичко по братски. Споделяме болката, която всеки от нас трябва да изстрада сам, споделяме глада и нищетата.

Споделяме надеждата. Затова и се научихме да бъдем братя. Научихме се, че никои друг няма да ни помогне, ако не

си помогнем един на друг. Няма да срещнем протегната за помощ ръка, ако първи не протегнем своята. А ръката,

която вие протягате, е празна, също като моята. Вие нямате нищо. Не притежавате нищо. Затова и сте свободни.

Всичко, което имате, е това, което сте и това, което давате.

— Аз съм тук, защото вие виждате в мен обещанието. Обещанието, което направихме преди двеста години

в същия този град. Обещанието, което ние спазихме на Анарес. Там ние нямаме нищо, освен свободата си. Ние

нямаме какво друго да ви дадем, освен вашата свобода. Ние нямаме закони. Ние спазваме само простото правило

на взаимопомощ между индивидите. Ние нямаме правителство, а простото нравило на доброволно съжителство.

Нямаме държави, нямаме нации, нямаме президенти. Нямаме премиери, нито началници, нито генерали. Нямаме

командири, нямаме банкери, нямаме господари. Нямаме заплати, нямаме благотворителност, нямаме полиция, нито

войници, нито пък войни. Нямаме още много други неща. Ние не сме собственици. Не сме имотни. Никой от нас не

е богат. Никой не е властен. Ако Анарес е това, което искате, ако това е бъдещето, за което мечтаете, тогава где ви

кажа, че трябва да влезете в него с празни ръце. Трябва да дойдете сами, голи така, както новороденото идва на този

свят направо в своето бъдеще, без минало, без собственост, напълно зависимо от другите, които му дават живот. Не

можете да вземете това, което не са ви дали. Трябва сами да давате. Не можете да си купите Революцията. Не

можете да направите Революцията. Можете единствено да бъдете Революцията. Тя или е в душите ви, или никъде.“

Всеизвестната истина която знем към края на новелата е посочена, че свят населяван от хора не може да е идеален,защото самите хора не са идеални и безгрешни,и една възвишена идея след време се упорочава и потъпква поради създали се обстоятелства от човешки единици с користни цели :

„— Знам, че е и тук има злини, човешки неправди, алчност, престъпления и пороци. Но в същото време тук е пълно и с доброта, красота, жизненост. Така трябва да изглежда идеалният свят! Той е жив, разбирате ли,… невероятно жив й преизпълнен с надежда, въпреки всичкото зло в себе си.“

Също така в книгата са разгледани и темите за секуалността и любовта и естествено с главен герой физик за времето минало-настояще-бъдеще и съществува ли тази последователност във вселенски мащаб или това е само от гледна точка на наблюдателя :

„— Ами, ние си мислим, че времето «отминава», протича край нас като река или каквото и да е там. Защо да не

приемем, обаче, че не времето, а ние сме тези, които се движат напред? Движим се от миналото към бъдещето като

постоянно откриваме новото. Нещо като да четеш книга, разбирате ли? Книгата си е там, цялата между кориците.

Ако искаме, обаче, да прочетем историята и да я разберем, ние трябва да започнем от първата страница и да

напредваме в една точно определена последователност. Тогава можем да приемем Вселената за една много голяма

книга, а себе си — за едни много мънички читатели.“

„Всичко се променя. Този негов възглед беше в основата на мирогледа му. От идеята за преходността на нещата той

разви огромна теория, която доказваше, че вечността се състои в непрекъснатата промяна. Общата теория на

Темпоралността заявяваше, че човек може да се върне у дома, само ако разбира, че този дом е място, където той

никога не е бил.“

"Последователността и Едновременността се обединяваха в едно фундаментално единство. Двата аспекта на Вселената — динамичен и статичен — щяха да се свържат чрез концепцията за интервала. "

Поредицата е страхотна! Каквото и да се каже за майсторството на Силва, все ще е малко. Истински се потапям в историята, все едно съм част от екипа на Алон. Прекрасен персонаж, мъж мечта, един истински професионалист.

Признавам, на някои места не успявам да сдържа сълзите, и те замъгляват погледа ми.

Най- тъжно ми става, когато Габриел е на посещение при Леа. :( Тежко е да се четат думите, които Те си казват.

Цитирам: :(

— Виж снега, Габриел. Не е ли красиво?

— Да, Леа, красиво е.

— Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди. — Тя погледна отново към него. — Ще идваш ли пак да ме виждаш?

— Да, Леа, ще идвам.

Тя отмести отново очи.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Достатъчно е стегнат, Леа. Карай внимателно към къщи.

— Ще бъда внимателна, Габриел. Дай ми целувка.

Той притисна устни към обезобразената буза на Леа и затвори очи.

— Една последна целувка — прошепна тя.

:( :( :( :( :( :(

Нямам представа как ще се развие историята за напред, но се надявам един ден Леа да се подобри значително.

Животът продължава, и макар с горчиво чувство, някак успях да приема брака на Габриел с Киара. Тук в тази книга, Тя (Киара) загуби бебето… по обясними причини. Е ще продължа да чета, и кой знае, може да си направят друго.

Благодарности на Даниъл Силва. Още по- приятно е усещането, когато четеш не само художествена измислица, а и реални факти, образи и забележителности.

„Аз даже не разбрах каква е поуката от приказката.А вие разбрахте ли я ?Ако някой знае да ми напише,защото аз не я разбрах.“

А, тя работата е много проста: опасно е да се носят червени шапчици в гората, особено ако нямаш под ръка някой ловец с нож.

Книгата е прекрасна! Макар че от самото начало е ясно кой кой е (почти), е интересно да проследим развоя на събитията. А относно горния коментар, че сцените се сменят бързо — проблемът е, че не са натискали Enter на необходимите места.

Да! Историята беше интересна и разбира се доста оплетена, но не ми хареса развръзката доста притрупана в края, написана на две на три! Някакси ми се губи очерованието от цялата книга при този набързо написан финал уви!!!

Хубава е книгата

Червената шапчица : Най отвратителната,ужасна и глупава приказка на Шарл Перо!Аз даже не разбрах каква е поуката от приказката.А вие разбрахте ли я ?Ако някой знае да ми напише,защото аз не я разбрах.

Не бих се изсилил да нарека Малазана „най-добре написаното“ фентъзи, но е истина, че на този етап НЯМА поредица в жанра с подобен мащаб, въображение, епос и чисто човешка драма. „Всичко друго бледнее пред Малазана“ — склонен съм да се съглася, доста трудно ми беше да се върна към другите неща в жанра след последната книга, защото винаги нещо ми липсваше.

Лично за мен — епос, който заслужава централното място в домашната ми библиотека.

Малазана е най-доброто, най-мащабното, най-добре написано фентъзи произведение. „Всичко друго бледнее пред Малазана“

Имаше една, която описваше главната си героиня с лилави очи и сребриста коса. Чети нея.

Същност, същност, същност, същност, същността, злина, същност, същност, същност, същността, споделящ нож, същност, същност, същност, същността, злина, същност, същност, същност, същността, споделящ нож, същност, същност, същност, същността, споделящ нож, същност, същност, същност, същността, злина, същност, същност, същност, същността……….

Ей, това разбрах от цялата поредица. Просто нямаше диалог, в който по един или друг начин да не се стигне до обсъждане, разяснение или подробно описание на тая същност!

Започва като обещаваща поредица, но като всяка булевардна простотия (изобщо не проумявам как е попаднала в жанр фентъзи) бързо се изчерпва и дори почва да дразни със постоянните си повторения, тъпи и безсмислени диалози и досадната с вечните си тъпи въпроси главна героиня.