Джуд Деверо
Сърце от лед (8)

ГЛАВА СЕДМА

За нейна голяма изненада и облекчение в къщата цареше тишина. Когато влезе на пръсти през кухненския вход, само готвачката Сюзън все още миеше съдовете.

— Всички ли са легнали вече — запита Хюстън и се облегна на голямата дъбова маса, която заемаше почти половината от помещението.

— Да, мис Блеър-Хюстън — отговори Сюзън, докато почистваше мелничката за кафе — Повече или по-малко.

— Хюстън — обясни автоматично младото момиче, без да обърне внимание на последната забележка на прислужницата. — Сюзън, би ли сложила нещо за хапване на една табла. Моля те да го отнесеш в моята стая.

Докато минаваше през салона към стълбите, тя забеляза няколко големи букета свежи цветя, които не бяха от градината на майка й. Видя, че на един от тях беше закрепена картичка: „За моята бъдеща съпруга Блеър, от Леандър.“

През дългите месеци на техния годеж Лий нито един път не беше й изпращал цветя…

Хюстън изкачи стълбата с високо вдигната глава.

Спалнята й беше облепена в кремави тапети с бели шарки; на прозорците висяха ръчно изработени дантелени пердета „Батенберг“, прекрасни дантели от същата работилница украсяваха ниските масички и облегалките на двете кресла: вътрешната срана на балдахина над леглото и беше от светлобежова надиплена коприна, а юрганът — от бял атлаз. Хюстън тъкмо беше съблякла роклята си, когато на вратата се почука и Сюзън влезе с таблата. Докато се хранеше, тя започна да дава нареждания на прислужницата:

— Знам, че вече е късно, но трябва да изпратиш Уили още веднъж до града. Да занесе едно писъмце на мистър Бъгли, шивача, който живее на Лийд авеню. В случай, че човекът вече е заспал, да звъни на вратата, докато мистър Бъгли излезе лично да получи писмото. Той трябва утре сутринта в осем часа да се яви и къщята на мистър Тагърт.

— В къщата на мистър Тагърт? — почуди се Сюзън, докато окачваше роклята в гардероба. — Тогава значи е вярно, мис, че вие ще се омъжите за него?

Хюстън седна на своето малко махагоново писалище и се обърна към момичето.

— Би ли желала да работиш за мен и да живееш в къщата на мистър Тагърт?

— Право да ви кажа, не знам, мис. Мистър Тагърт действително ли е толкова лош, колкото говорят хората за него?

Хюстън се замисли. От опит знаеше, че прислугата много пъти бе по-добре осведомена за дадена личност, отколкото господарите, които срещаха тази личност единствено в светското общество. Въпреки че Кен живееше сам в своята къща, той все пак влизаше и допир с хора, които му вършеха куриерски услуги или друга някаква работа.

— Какво си чувала за него?

— Че е избухлив, вика по хората и трудно може да му се угоди.

— Страхувам се, че всичко това напълно отговаря на действителността — каза Хюстън с въздишка, като се наведе отново над писалището си. — Но поне не посяга да бие жени и не се опитва да мами другите хора.

— Ако вие не се страхувате да живеете с него, мис Хюстън, аз също съм готова да рискувам. Тази къща ще стане непоносима, когато вие и сестра ви си отидете.

— Боя се, че и тук си права — каза разсеяно Хюстън, докато си отбелязваше, че трябва да се обади на бръснаря, мистър Епългейт от Коул авеню, и да го помоли утре в девет часа сутринта да се яви в къщата на мистър Тагърт. Помисли си колко време би се спестило, ако всеки в града си прекараше телефон.

— Сюзън, ти нали имаше много братя?

— Точно така, мис.

— Утре ще ми трябват шестима силни мъже — за цял ден. Ще пренасят мебели от склада в долните етажи. Ще им се заплати добре, ще бъдат нахранени както трябва, но искам да са там точно в осем и половина. Смяташ ли, че ще събереш шестима души до утре сутринта?

— Разбира се, мис.

Хюстън написа още една бележка.

— Това известие е за мисис Мърчисън. В момента тя живее при преподобния Томас, тъй като Конрадови пътуват из Европа. Бих желала да се нанесе в къщата на мистър Тагърт и да готви за него, докато се върнат господарите й. Уили да изчака отговора й, след като й предаде писмото, защото й съобщавам, че в момента кухнята е само една празна стая и тя трябва да набави всичко, което ще й бъде необходимо. Сметката да изпрати на мистър Тагърт. Може би е най-добре утре Уили да иде да я вземе с кола. Ако тя се съгласи, кажи му да вземе назаем голямата кола на Оукли.

Хюстън се облегна назад в креслото си.

— Мисля, че изготвихме програмата за утре. Мистър Тагърт ще бъде обръснат и облечен в хубави дрехи, мебелите ще бъдат поставени по местата им, кухнята ще бъде обзаведена и всеки ще получи нещо вкусно за ядене.

Сюзън извади фуркетите от фризурата й и започна да разресва дългите тъмни коси.

— Това ми действа добре — прошепна Хюстън и затвори очи.

След няколко минути вече тежеше в леглото и за пръв път от седмица насам имаше чувството, че ще заспи без плач. Чувстваше се дори щастлива. Беше сменила мястото си със сестра си, за да си позволи едно малко приключение, а както изглежда, моментната авантюра щеше да трае цял живот.

 

 

Когато на другата сутрин в шест часа Сюзън почука на вратата, Хюстън вече се обличаше. Избра дрехи, които да не й пречат при работата: бяла памучна блуза, черна кадифена пола, в която се движеше свободно, и широк кожен колан. Къс жакет и подходяща шапка допълваха тоалета й.

Слезе на пръсти по стълбата и остави на масата в столовата бележка за майка си, в която й съобщаваше какво е решила да свърши през този ден След като набързо закуси в кухнята, тя се отправи към обора, където съненият Уили запрягаше коня в прекрасната карета, подарена от мистър Тагърт.

— Предаде ли снощи всички писма, Уили?

— Разбира се, мис. Мисис Мърчисън здравата се зарадва, че отново ще има работа. Нареди да я взема с кола в шест и половина и да я откарам в магазина на мистър Рандолф. Мисис Мърчисън му се обади още снощи и му продиктува дълъг списък от неща, които щели да й трябват. Веднага след това ще я откарам у Конрадови, където смята да опустоши зеленчуковата им градина. Искаше само да знае за колко души ще готви.

— За около дузина, но повечето от тях са мъже, така че спокойно може да сготви за трийсет души. Трябва да ги нахраним до насита. Напомни й да купи всякакви тенджери и тигани. Сигурна съм, че мистър Тагърт е забравил кухненския инвентар, когато е поръчвал мебелите си. Очаквам ви колкото се може по-скоро в дома на мистър Тагърт.

Очевидно и в голямата бяла къща всички още спяха, когато Хюстън разпрегна коня и го завърза под сянката на едно дърво. Почука на страничната врата, но никой не я чу. Натисна дръжката на бравата и като видя, че не е заключено, влезе в кухнята. Почувства се като крадец, когато започна да отваря шкаф след шкаф. Но щом се налагаше къщата да се подготви за празник, на който да бъде поканен целият град, тя трябваше да има представа поне за наличните запаси от храна.

Шкафовете бяха празни, с изключение на едно сандъче с консерви от праскови. В едно чекмедже откри няколко емайлирани тенджери, от най-евтините.

— Предполагам, от каталога на Сиърс — промърмори тя и реши да инспектира цялото кухненско крило Между столовата и кухнята откри голямо помещение за лакеите. През кухнята се влизаше в голяма пристройка, където бяха килерите, миялната, квартири за трима слуги, баня, стая за икономката и кабинет пак за нея.

Тук имаше и втора стълба, която водеше от домакинската част към горните етажи. Хюстън се възползва от нея, спря на първия етаж и погледна към дългия коридор, който се разкри пред очите й. Виждаха се само стени, покрити с ламперия, и сенки върху дъбовия паркет. Тя продължи пътя си към таванския етаж.

Както очакваше, най-горният етаж всъщност не беше склад, а беше предназначен за жилища на прислугата. Имаше две бани, едната за мъжкия, другата за женския персонал, а останалата част беше разделена на малки стаички. Всяка стая беше натъпкана от пода до тавана със сандъци, пакети и навити на рула килими.

В някои от стаите Хюстън откри мебели, покрити само с калъфи. Вдигна едно платнище, което обвиваше две вмъкнати едно в друго позлатени кресла, тапицирани с дамаска. На една от страничните облегалки висеше етикет. Със затаен дъх Хюстън прочете текста върху него: „Дванадесет кресла, два дивана с гобленови покривки, изработени чрез 1750 година, първоначално собственост на мадам Дьо Помпадур.“

— Господи Боже мой! — въздъхна Хюстън и бързо издърпа покривката върху креслата.

На стената беше облегнат навит на руло килим. На етикета беше написано: „Краят на XVII век, изготвен за Людовик XIV в кралската работилница за килими в Оспис де ла Савониери.“

Върху плосък сандък, в който очевидно беше опакована картина, имаше залепена бележка с една-единствена дума на нея: „Гейнсбъро“. До него беше захвърлен подобен сандък с надпис „Рейнолдс“.

Хюстън внимателно свали калъфа от двете сложени едно в друго кресла на мадам Помпадур, извади горното и се настани удобно в него. Имаше нужда да събере мислите си. Огледа стаята и забеляза, че навсякъде под калъфите надничат позлатени крака. Нямаше нужда да продължава своите проучвания. Вече знаеше, че всички складирани тук вещи имат стойност на произведения на изкуството и музейни ценности. Разсеяно повдигна покривалото на някакъв предмет, които лежеше на пода до нея, и пред очите й се разкри прекрасен полилей, който искреше е хиляди скъпоценни кристали, подобни на истински диаманти. Машинално прочете върху етикета: 1780 година.

Седя дълго в изящното кресло, опитвайки се да свикне с мисълта, че отсега нататък ще живее сред такива съкровища, когато чу долу да спира карета.

— Мистър Бъгли! — извика тя, докато тичаше надолу по стълбите, и успя да стигне навреме до входната врата, за да приеме майстора и неговия помощник.

— Добро утро, Блеър-Хюстън — поздрави мистър Бъгли.

Шивачът беше тъничко човече с бледо лице, ала се славеше като същински тиранин. Беше пръв шивач на Чандлър и всички се отнасяха към него с голямо уважение.

— Добро утро — отговори тя. — Моля, заповядайте вътре. Не знам дали вече сте чули, че мистър Тагърт и аз ще се женим след две седмици. Дотогава трябва да комплектоваме гардероба му. На първо място имаме нужда от приличен официален костюм за приема, който ще се състои утре. Сако от алпака с три копчета, сиви панталони и жилетка от кашмир. Това ще бъде достатъчно като начало. Мислите ли, че можете да приготвите костюма до утре следобед в два часа?

— Не знам. Имам и други клиенти.

— Но никой от тях няма такава спешна нужда от костюм като мистър Тагърт. Ангажирайте колкото е възможно повече шивачки. Ще бъдете добре заплатен.

— Мисля, че ще го уредим. Ако имах мерките на мистър Тагърт, можех веднага да започна работа.

— Той е на първия етаж, доколкото знам.

Мистър Бъгли строго я изгледа.

— Блеър-Хюстън, познавам ви от деня на вашето раждане и съм готов да изоставя всичко друго, за да изпълня желанията ви. Тази сутрин станах в тъмни зори, за да взема мерките на вашия годеник; но в никакъв случай нямам намерение да се изкачвам по стълби, за да го търся из къщата. Може би е по-добре да дойдем по-късно, когато се събуди.

— Но в такъв случай костюмът няма да бъде приготвен навреме, мистър Бъгли.

— Даже ако паднете на колене пред мен, няма да го направя. Ще чакаме тук половин час. Ако мистър Тагърт не се появи през това време, ще си вървим.

Хюстън даже се зарадва, че в големия салон, където ги покани, нямаше кресла. Само кураж, каза си тя и тръгна нагоре по стълбите към първия етаж.

Там беше също толкова прекрасно, колкото и на партера. Стените бяха с бяла ламперия, а голямото помещение, в дъното беше облицовано със зелени кахлени плочки. „Гнездо за птички“, прошепна възхитено тя. После с въздишка тръгна да си върши работата. Зад една от тези многобройни врати трябваше да се намира Кен.

Отвори първата и видя в мъждеещата светлина рус перчем между смачкани завивки. Тихичко затвори вратата. Нямаше намерение да събужда Идън.

Провери четири стаи, преди да открие спалнята на Кен откъм задната страна на къщата. На обикновена тел, закрепена в мазилката на тавана, висяха две примитивно скроени парчета плат, които не позволяваха на утринното слънце да прониква в стаята. Мебелировката се състоеше от дъбово легло, малка маса от същия материал, отрупана с книжа, глинена кана с вода и гарнитура за сядане от три части, тапицирана в яркочервено с жълти ресни и пискюли.

Хюстън вдигна очи към тавана.

— Простете му, мадам Дьо Помпадур — прошепна тя. След това решително дръпна парчетата плат от прозорците и ги завърза, за да не затъмняват повече стаята.

— Добро утро, мистър Тагърт — каза високо тя и се изправи до леглото.

Кен примигна на яркото слънце, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Беше гол от кръста нагоре, а сигурно и надолу, помисли Хюстън, докато разглеждаше мощния му гръден кош. Рядко беше имала възможност да види голите гърди на някой мъж, а Кен имаше телосложение на професионален боксьор — широкоплещест, мускулест, с гъсти косми по гърдите. Кожата му беше тъмна и топла на вид.

Както си стоеше до леглото, в следващия миг Хюстън се озова просната напреки върху него, притисната от грамадната му ръка.

— Сигурно не можеш да изчакаш до сватбата, нали? — каза Кен и започна жадно да целува тила и шията й, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й. — Много обичам да се поглезя с някоя жена преди ставане.

Хюстън се опита да го отблъсне, но бързо разбра, че по този начин няма да постигне нищо, и се огледа за някакъв предмет, с който да спре атаките му. Търсещата й ръка докосна дръжката на каната с вода. Тя бързо я вдигна във въздуха и с всички сили я стовари върху главата му.

Тънкостенният съд се счупи и воден поток, размесен с парчета глина, се изля върху леглото, докато Хюстън използва смайването му и избяга на безопасно място.

— Какво, по дяволите… — изръмжа Кен, седна на леглото и се хвана за главата. — Можеше да ме убиеш!

— Не е много вероятно — отговори спокойно Хюстън. — Както правилно предположих, качеството на тоалетните ви принадлежности отговаря на вкуса ни относно мебелите.

— Слушай, малка вещице, ей сега ще…

— Не, мистър Тагърт, сега вие ще ме изслушате. Ако ще бъда ваша жена, вие сте длъжен да ми оказвате уважението, което се полага на съпруга. Не искам да се отнасяло с мен като с лека жена, която сте си… Която сте купили за една нощ. — Лицето й стана тъмночервено, но тя храбро продължи своята проповед: — Не влязох в спалнята ви с намеренията, които ми приписахте, а защото бях принудена да го сторя — от вашия шивач. Той настоя да ви събудя, понеже са му необходими мерките ни за вашия костюм. Човекът отдавна чака долу. Освен това всеки момент в къщата ще дойдат хора да пренасят мебелите, а готвачката е на път с кола, пълна с хранителни продукт и най-късно след час ще се появи и бръснарят, за да отстрани от лицето ви част от космите, с които природата щедро ви е надарила. Щом трябва да подготвя не само вас, но и цялата къща за сватбата, вие трябва поне да се постараете да ставате по-рано от обикновено. А сега настоятелно ви моля да слезете с мен долу.

Докато траеше цялата тази реч, Кен втренчено я гледаше.

— Тече ли ми кръв от главата? — попита след малко.

С лека въздишка Хюстън пристъпи отново към леглото и се наведе да прегледа главата му. В това време той обгърна талията и с ръка и притисна лице към гърдите.

— Това истинско ли е, или е тапицерия? — пошепна той.

Хюстън възмутено го отблъсна от себе си.

— Станете, облечете се и слезте долу колкото е възможно по-бързо — нареди тя, преди да се завърти на токовете си и да напусне стаята.

— Дяволски деспотично женско същество — чу го да казва зад гърба й.

Междувременно долу се беше възцарил ужасен хаос. Шестимата мъже, които беше наела Сюзън, се мотаеха из къщата и си подхвърляха какви ли не забележки: Уили и мисис Мърчисън очакваха Хюстън, ма да я засипят с въпроси, а мистър Бъгли с ръмжене се приготвяше да си тръгне.

Хюстън без бавене се зае да изпълни дневната си програма. Беше само девет часа, а тя вече ужасно съжаляваше, че не са я научили да борави с камшик. Веднага изгони двама от носачите заради наглото им държание, после строго запита останалите кой от тях възнамерява честно да заработи дневната си надница.

Кен първоначално не искаше да позволи на мистър Бъгли да го докосва, сетне почни да мърмори, че Хюстън няма право да се бърка в начина, му на обличане.

Когато пристигна бръснарят, Хюстън избяга през страничната врата и оранжерията, която си беше поставила за цел да разгледа още преди няколко дни. Затръшна вратата зад себе си и развеселено изгледа дългия над сто метра килим от цъфнали растения. Техният аромат и тишината, която цареше тук, й подействаха много добре.

— Прекалено много шум оттатък в къщи, нали?

Обърна се стреснато и видя Идън, който разсаждаше една голяма азалия. Той беше висок почти колкото Кен, симпатичен, рус и както предполагаше тя, по-млад от Кен.

— Страхувам се, че тази сутрин ви събудихме много рано. Тази дандания не можеше да не бъде чута.

— Когато Кен е наблизо, никога не минава без крясъци — отбеляза спокойно Идън. — Имате ли малко време да ви покажа моите цветя?

— Това ваши растения ли са?

— Повече или по-малко. Зад розовата градина има къщичка, в която живее семейство японци. Те се грижат за парка, но оранжерията е моето царство. Тук съм събрал растения от целия свят.

Всъщност тя нямаше време, но беше благодарна за няколко минути тишина и съзерцание.

Идън гордо й показа различните видове, които беше събрал: алпийски теменужки, иглики, гигантска папрат, орхидеи и екзотични растения, за съществуването на които досега не беше подозирала.

— Очевидно вие се чувствате отлично тук — промълви тя, разглеждайки цветовете на една орхидея. — Тази сутрин счупих кана с вода в главата му.

За момент Идън я зяпна с отворена уста, после избухна в смях.

— Аз много пъти съм го обработвал с юмруците си. Сериозно ли смятате да се опитате да направите от него цивилизован човек?

— Надявам се да успея. Но с юмруци едва ли мога да постигна нещо. Сигурно съществуват и други начини. — Тя вдигна глава. — Не знам нищо за вас и вашите отношения с него.

Идън потърси по-голяма саксия за цветето и продължи с разсаждането.

— Запознахме се в Ню Йорк, в една тъмна уличка, където се прехранвах от отпадъците в кофите за боклук. Родителите ми и сестра ми няколко седмици преди това се задушиха от пушека при пожар в жилището. Тогава бях на седемнадесет години и не можех да се задържа на никаква работа. — Той се усмихна при спомена за онова време. — Бях избухлив, но умирах от глад и реших да направя кариера на криминален престъпник. За нещастие или може би за щастие, човекът, когото си избрах за първия обир, беше Кен Тагърт.

Хюстън кимна.

— Сигурно сте бил предизвикан да сторите това от ръста му.

— Или съм се надявал, че нападението няма да успее. Кен ме повали на земята с едно кроше в челюстта; но вместо да ме отведе в полицейския участък, той ме взе със себе си в къщи и ми даде да ям. Аз бях на седемнадесет, той — на двадесет и две, и вече беше на път да стане милионер.

— И от този ден останахте при него?

— И си изкарвах препитанието с тежък труд — добави Идън. — Трябваше по цял ден да работя за него, а вечер ме пращаше в търговското училище да се изуча за счетоводител. Този човек не признава съня. Сутринта работихме до четири часа, затова беше още в леглото, когато вие пристигнахте.

Внезапно Идън вдигна глава и посочи към стъклената стена на оранжерията.

— Аха — каза ухилено той. — Струва ми се, че бръснарят е оставил визитната си картичка.

Хюстън любопитно погледна в посоката, накъдето сочеше Идън. По градинската алея се приближаваше висок мъж в дрехите на Кен, но гладко избръснат, без рошава брада и коси до раменете.

Хюстън се извърна към Идън с широко отворени в почуда очи. Идън само тихо се засмя, когато Кен нахлу в оранжерията.

— Хюстън! — изрева той. — Къде си се скрила?

Тя се подаде зад могъщото стъбло на едно хлебно дърво, за да го разгледа.

— Не е лошо, нали? — извика весело той и потърка гладките си бузи. — Толкова отдавна не бях си виждал лицето, че бях забравил колко добре изглеждам в действителност.

Хюстън неволно се засмя, защото той имаше право. С широката си брадичка, фино изрязаните устни и изразителните очи под тъмните вежди той беше забележително красив мъж.

— Като свършиш с разглеждането на растенията на Идън, по-добре е да побързаш да се върнеш в къщата. Там има една госпожа, която не ми позволява да погледна в тенджерите й, а аз направо умирам от глад.

Навън пред оранжерията той я хвана за ръката.

— Трябва да ти кажа нещо — измърмори той, погледна първо бомбетата на обувките си, после един клон над главата й. — Тази сутрин нямах намерение да те нападам. Спях си дълбоко и когато се събудих, видях до леглото си едно красиво момиче. Не исках да те оскърбя. Това е само защото не съм свикнал да общувам с дами. — Почеса се по главата и се ухили. — Но схващам сравнително бързо. Поне аз така мисля.

— Седни там — каза тя и посочи пейката под едно дърво. — Остави ме да прегледам главата ти.

Той седеше съвсем тихо, докато тя внимателно опипваше цицината под косите.

— Много ли те боли?

— В момента не — каза той и посегна към ръцете й. — Все още ли искаш да се омъжиш за мен?

Та той изглежда много по-добре от Леандър — помисли си внезапно тя. А когато я гледаше като в този миг, тя изпитваше много странно усещане в коленете.

— Да. Все още искам да се омъжа за теб.

— Добре! — извика той и скочи от пейката. — А сега е време да получим нещо за ядене. С Идън имаме да вършим много работи, а оттатък ме чака някакъв мъж. Ти внимавай онези идиоти да се отнасят както трябва с моите мебели. — С тези думи той бързо закрачи по пътя към къщи.

Хюстън трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. Сменя си настроенията, както хамелеонът сменя кожата си, мислеше си тя, докато се стремеше да го настигне и придържаше шапката си да не се изкриви.

До следобеда три стаи бяха застлани с килими и две от складовите помещения бяха опразнени от мебели. Последните бяха разхвърляни безразборно в партера и очакваха Хюстън да им намери подходящи места. Кен и Идън се бяха затворили със своя посетител в кабинета. От време на време Хюстън дочуваше гласа на Кен въпреки тупурдията, която вдигаха носачите. Един път той надникна за малко в библиотеката и извика:

— Тези кресла няма ли да се счупят, ако седна на тях?

— Защо да се чупят, след като са издържали повече от двеста години? — отвърна спокойно тя и Кен веднага се оттегли с фучене в кабинета си.

В пет часа Хюстън почука на вратата на кабинета. Идън отвори, но Хюстън остана да стои в рамката на вратата, изгледа обвитата в гъста синя мъгла от тютюнев дим фигура на Кен до бюрото и заяви, че вече е време да си тръгва.

— Но утре сутринта ще дойда отново.

Кен вдигна за миг очи и пак се задълбочи в документите си.

Идън я придружи до вратата.

— Много ви благодаря за всичко, което направихте днес — каза той. — Сигурен съм, че когато завършите работата си, тук вече ще изглежда така, както се полага на такава къща.

Тя се обърна още веднъж на входната врата.

— Кажете му, моля ви, че утре в два часа ще дойда с новия му костюм и двамата ще отидем заедно на градинско увеселение.

— Надявам се, че няма да има нищо против да ви придружи.

— Разбира се, че ще дойде — отговори тя, въпреки че далеч не беше толкова сигурна, колкото искаше да се покаже.