Джуд Деверо
Сърце от лед (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

На следващия ден Хюстън подреждаше цветя в една голяма ваза, която стоеше в коридора пред кабинета на Кен. Все още се чувстваше болезнено наранена, прекалено засрамена и твърде разгневена, за да може да размени и една дума с него; но не успя да си наложи да напусне тази къща, защото в нея поне се чувстваше защитена от подигравките на хората.

Кен не беше затворил напълно вратата на кабинета, а при него бяха Идън, Раф и Леандър. Кен ги беше поканил да разискват последиците от нещастието в шахтата. Беше много загрижен, когато установи, че вероятно вдовиците и сираците няма да получат никакво обезщетение от минната компания.

Хюстън внимателно слушаше разговора на четиримата мъже за бъдещето на Чандлър и беше много горда от инициативата на своя мъж. Учудваше се как е могла да си помисли, че той ще протестира всички полици и ипотеки, след като беше купил Националната банка на Чандлър. Предишната вечер при нея беше идвала Оупъл и двете дълго бяха разговаряли. Оупъл й беше разяснила защо Кен е използвал подобно средство за натиск — единствено за да върне Хюстън отново при себе си.

— Той толкова много те обича — беше й казала Оупъл. — И аз изобщо не разбирам как можеш да се сърдиш на такъв мъж.

Може би тя наистина щеше да престане да се сърди, ако точно в този момент в залата не бяха влезли три жени, които се кикотеха като невръстни ученички. Те бяха дошли да посетят Хюстън и да се информират за „последните новини“. Така казаха на Сюзън, която трябваше да съобщи за тях на своята господарка. Хюстън нареди да ги уведомят съвсем учтиво, че в момента не може да приеме никого.

И ето че сега стоеше в коридора и слушаше, изпълнена с гордост, какви реформи смята да прокара нейният мъж в града и в мините за въглища. Но точно тогава Леандър постави един въпрос, от който ушите й пламнаха и тя цялата се скова.

Тази сметка от градската управа ли е? — попита Лий.

Да — отговори Кен. — Шерифът настоява да получи от мен петстотин долара за поправка на своя затвор. Мисля, че това е първата сметка в живота ми, която ще платя с желание.

— Може би ще поискаш да отпразнуваш и новото откриване на градския затвор и ще изпратиш Хюстън с едни ножици да пререже лентата на входа — обади се Раф.

Последва продължителна пауза.

— В случай че тя отново се съгласи да говори с него — намеси се в разговора и Идън.

Последва мълчание.

Накрая Леандър се покашля и каза:

— Струва ми се, че е невъзможно да опознаеш напълно който и да било човек. Аз познавам Хюстън почти откакто се помня, но жената, която познавах аз, и Хюстън, която вдигна във въздуха предната стена на затвора, в никакъв случай не са едно и също лице. Преди няколко години я заведох на танци и тя беше облякла яркочервена рокля, която й стоеше много добре. Но мистър Гейтс направи някаква забележка за роклята, което очевидно много я засегна, защото конвулсивно стискаше палтото си и така се уви в него, че не се виждаше дори крайче от роклята й. Беше толкова нервна, когато влязохме в балната зала, че аз й казах да остане с палтото си, ако смята, че не е редно да я виждат с подобна червена рокля. Тя остана цялата вечер е палтото си, свита в един ъгъл, и имаше такъв израз на лицето си, като че всеки момент щеше да заплаче.

Ръката на Хюстън, която беше вдигнала едно цвете, застина във въздуха: странно по колко различен начин можеше да се разглежда подобен епизод. Когато сега си припомни онази паметна вечер, й се стори ужасно глупаво, че се е развълнувала толкова за някаква си рокля. Спомни си дори, че по онова време Нина Уестфийлд често носеше толкова ярки цветове, та хората се обръщаха след нея по улицата.

Усмихната, Хюстън продължи да подрежда цветята.

— Щом е решила да ме измъкне от затвора, би могла да го направи по малко по-безопасен начин — проговори Кен. — Нямате представа какво изпитва човек, когато някой му каже, че току-що е запалил фитилите на няколко дузини шашки динамит под краката му, а той не разполага с нищо, зад което би могъл да се скрие.

— Няма защо тепърва да ни разправяш какво грандиозно удоволствие ти е доставила тази работа — засмя се Идън. — Всички отдавна го знаем.

Усмивката на Хюстън стана още по-широка.

Леандър също се засмя.

— Много жалко, че не можа да присъстваш, за да видиш какво се случи след експлозията. Всеки си помисли, че отново някоя шахта е хвръкнала във въздуха и целият град изскочи по нощници на улицата. Но като видяхме, че затворът има вече само три стени, зяпнахме от изумление. Никой не можа да проумее какво се е случило. Идън беше първият, който се сети, че ти все още си в затвора.

Лека усмивка се плъзна по устните на Хюстън, но тя бързо я заличи.

— Слушайте — каза Идън, — още когато видях разрушения затвор, разбрах, че Хюстън има пръст в тази работа. Докато вие я боготворяхте, лежахте в краката й и я смятахте за недосегаема ледена принцеса, аз тайно вървях по петите й. Под тази излъскана, учтива повърхност се крие една жена, която… С други думи, има да се чудите, ако ви разкажа какви работи върши тази жена в най-обикновени работни дни.

Сега вече Хюстън с голяма мъка удържа смеха си. Идън говореше с полуизплашен, полупочтителен тон и тя си припомни как се беше скрил в гардероба вечерта преди сватбата и беше подслушал нейното прощално тържество. Когато той й призна това в деня на венчавката, тя си помисли, че става дума само за тази част от вечерта, когато разискваха въпроса за помощите в миньорските лагери. Но сега си спомни и втората част: канкана, главата от „Фани Хил“ и — мили Боже! — професионалния боксьор. Тогава изпитваше ужасен страх Кен да не научи, че неговата съпруга се занимава тайно с неща, недостойни за една дама — пътува преоблечена до миньорските лагери, организира със сестринството не дотам редни забавления и тъй нататък. Но накрая той беше узнал всичко за нея и от това светът все пак не беше пропаднал. А когато едно време беше отишла на танци в яркочервена рокля, беше вярвала твърдо, че доброто й име ще бъде опетнено завинаги, ако се яви пред обществото с тази рокля, и че тогава няма да може да се омъжи за Леандър.

А като премислеше само какво се беше случило през последните месеци! Денят на сватбата, когато по долно бельо се смъкна по решетката за рози. После многото хора, които беше поканила да се настанят в нейната къща, без да поиска разрешение от Кен, а той трябваше да се грижи за препитанието на всичките.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно ставаше желанието й да се смее и тя вече не беше в състояние да сдържа кикота си. Преди сватбата смяташе, че знае точно за каква жена иска да се ожени Кен. Той искаше да има една дама и тя беше убедена, че може великолепно да се справи с отредената й роля. Но сега й дойдоха в ума всички изненади, които му беше сервирала, и е какви невярващи очи я беше гледал след това и беше казвал, че ако е знаел какво го очаква, никога нямало да се ожени за една истинска, безупречна, неподправена лейди…

Този път Хюстън не можа да удържи смеха си. Тя избухна така, че вазата на масата пред нея опасно започна да се клати. Вкопчи се в ръба на масата и се смя, докато краката й се подкосиха.

От кабинета на Кен изскочиха четиримата мъже.

— Хюстън, любима, случи ли се нещо? — извика загрижено Кен, хвана ръцете й и се опита да я вдигне на крака.

Но със същия успех можеше да се опита да постави едно кафяво водорасло изправено в някоя ваза.

— Аз скрих червената си рокля под палтото, за да не си помислят хората, че не съм стопроцентова дама — хълцаше от смях Хюстън. — Но само година след това вдигнах във въздуха предната стена на затвора. — Тя притисна ръце към стомаха си и когато краката окончателно отказаха да й служат, падна на пода. — Изкриви ли ми се шапката? — питаше тя. — Не се ли изкриви още вечерта, когато поканих професионалния боксьор да демонстрира мускули?

— За какво говори тя всъщност? — попита изумено Кен.

Идън се усмихна и усмивката му стана още по-широка, когато каза:

— Шапката сте си загубили само тогава в балната зала, милейди. — Сега и той избухна в смях. — О, Хюстън — пръхтеше той, — тогава си взех цяла бутилка уиски, за да не задремя от скука, докато подслушвам кръжец от дами, които пият чай.

Когато Идън се съвзе до известна степен от пристъпа на смях, той се намери на пода до Хюстън.

— А мис Емили! — мъчеше се да си поеме въздух той. — Вече не мога да мина покрай нейната чайна със сериозно лице.

Хюстън се смееше толкова силно, че думите й бяха почти неразбираеми.

— А Леандър! През всичките тези години аз полагах страхотни усилия той да не научи за Сади и разните други неща.

Леандър наблюдаваше усмихнат сцената.

— Знаеш ли за какво говори тя сега? — попита той Кен.

На този въпрос отговор даде Раф.

— Тази сладка малка дама изглежда толкова трогателно невинна и крехка, та човек смята, че единственото нещо, което умее да прави, е да седи с гергефа до прозореца. А тя редовно кръстосва околността с каруца, в която са впрегнати четири коня.

— Мога да карам и впряг от дванадесет коня — заяви гордо Хюстън и Идън избухна в неудържим смях.

— И има такъв прав удар, че млади мъже, два пъти по-високи от нея, се опомнят чак на земята — каза възхитено Кен. — Освен това напусна собственото си сватбено тържество, за да тича подир съпруга си, който се държа като магаре пред целия град. И даде пари на неговата любовница, за да изчезне някъде по-далеч. А най-вече, тя вика в… — Той преглътна бързо няколко пъти и смутено отмести очи към един ъгъл на тавана.

Леандър сведе очи към Хюстън, която все още седеше на пода пред масичката за цветя, с ръка на рамото на Идън, и двамата останали без дъх от смях.

После се обърна към Кен и видя, че той гледа жена си със смесица от любов и гордост.

— А аз й бях дал прякора Ледената принцеса — промърмори Лий и поклати глава.

— Но аз накарах леда да се стопи — произнесе Кен, люлеейки се на пети, пъхнал палци в гайките на колана.

Тогава Леандър и Раф също избухнаха в страхотен смях, защото той го беше казал с истински благоговеен тон.

Раф посочи с глава надолу към Хюстън, която продължаваше да се смее.

— В такъв случай трябва да предприемеш нещо с това парче лед, преди да се е стопило съвсем и да е попило във фугите на паркета. Нали не искаш да я загубиш?

Кен бързо се наведе и грабна жена си на ръце.

— Не, тази дама не искам никога вече да загубя.

Хюстън, която не можеше да спре да се смее, се притисна към него, когато той я понесе нагоре по стълбата.

— Не, сър — говореше Кен, — нищо вече не може да ни раздели. Нито други дами, нито деца, за които тя дори не подозира, нито палачът с неговото въже. Предполагам, че затова я обичам толкова много — защото тя не може да се отдели от мен. Прав ли съм, Хюстън?

Хюстън впи поглед в него и в хубавите й очи грееха звезди.

Той доближи глава до нейната и прошепна:

— След като те занеса догоре, ще имаш ли добрината да ми обясниш каква е била тази демонстрация на мускули? И не започвай да се смееш пак, Хюстън!