Джуд Деверо
Сърце от лед (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Хюстън се събуди, слънцето грееше високо над хоризонта, а Кен я държеше в ръцете си и се усмихваше като ангел на невинността.

— Трябва да продължим — каза тя, седна на земята, отблъсна ръцете му и бързо облече остатъците от костюма си за езда.

Отпред липсваха толкова много копчета, че вече в никакъв случай не можеше да се покаже пред чужди хора.

— Те скоро ще бъдат по петите ни, а се обзалагам, че не са си позволили дълга почивка като нас.

Той я хвана за ръката.

— По горещата следа на един убиец, така ли?

— Не намирам, че моментът е подходящ за подобни шеги.

— Хюстън, бих искал първо да ми кажеш какъв план имаш. Защо бързаш толкова за Мексико?

— Ще ти отговоря, докато оседлаваме конете — каза нетърпеливо тя, стана и едва изчака Кен най-после да се надигне мързеливо от земята. — Най-добре е да се укрием в Мексико — заяви тя, докато сгъваше одеялото.

— За колко време?

— Завинаги, разбира се — отговори сърдито тя. — Не ми се вярва, че законът ще прости убийството. Там ще можем да живеем, макар и скромно; а съм чувала, че хората в Мексико не задават толкова много въпроси, както имат навика в нашата страна.

Той отново я хвана за ръката.

— Един момент! Нима твърдиш, че си готова да живееш с мен в Мексико? Като жена на изгнаник, когото търсят за убийство?

— Да, разбира се, че имам намерение да живея с теб в Мексико. Ще оседлаеш ли най-после коня си, за да тръгваме?

Хюстън не можа да каже нито дума повече, тъй като Кен я прегърна през талията и я завъртя в кръг около себе си.

— Това беше най-хубавото нещо, което съм чувал през живота си, съкровище! Ти наистина не обръщаш никакво внимание на парите ми.

— Кен! — извика тя, останала съвсем без дъх. — Моля те, пусни ме на земята. Те ще ни настигнат и ще те…

Тя отново не можа да довърши изречението си, защото Кен побърза да затвори устата й с целувка.

— Никой не язди след нас. Най-много шерифът, ако много се е ядосал, че му съсипа хубавия затвор. О, Хюстън, съкровище мое, как ми се ще сега да мога да зърна лицето на шерифа!

Хюстън се отдръпна крачка назад. В това, което беше казал, нямаше никакъв смисъл; но в същото време тя усети, че в стомаха й запърха с крила някаква пеперуда.

— Може би ще ми обясниш какво искаше да кажеш с последната си забележка.

Кен смутено запристъпва от крак на крак.

— Аз само исках да разбера как ти ще… ами… как ще реагираш, когато разбереш, че ще изгубя цялото си богатство.

Тя му хвърли един от онези ледени погледи, с които доста дръзки каубои вече бяха поставяни по местата им.

— А аз бих искала най-после да науча истината за Джейкъб Фентън.

— Не съм те излъгал, Хюстън, просто спестих част от истината. Намерих Фентън мъртъв в основата на стълбището и бях докаран в затвора, защото сметнаха, че аз съм го убил. Когато отидох в къщата на Фентън, прислугата тъкмо беше избягала да търси помощ, защото го бяха открили умрял. Въпреки че аз не се сетих да попитам дали някой действително е видял как умира Фентън. Много умно беше от твоя страна да се сетиш за тази тънка разлика.

— Защо тогава те задържаха в затвора? Защо веднага не те освободиха?

— Всъщност аз вече бях в известен смисъл освободен, миличка. — Той протегна двете си ръце към нея. — Исках само да разбера, дали ме обичаш заради самия мен или заради парите ми. Когато ти изхвърча от килията, след като ти бях казал, че ще загубя цялото си състояние, бях твърдо убеден, че веднага си изтичала при мистър Уестфийлд да го попиташ колко пари би могла да прибереш, преди да са ме обесили.

— Наистина ли си помислил такова нещо за мен? — попита тихо тя. — Сметнал си ме за толкова подла и си повярвал, че съм в състояние да изоставя на произвола на съда мъжа, когото обичам? Помислил си, че няма да си мръдна пръста, за да те спася от въжето? — Тя се обърна към коня си.

— Хюстън, сладка моя, не съм го мислил по този начин! Само исках да зная съвсем точно. Нямах никаква представа, че ти ще се побъркаш до такава степен, та ще вдигнеш затвора във въздуха, а за малко и мен заедно с него.

— Доколкото виждам, ти го преживя доста добре.

— Хюстън, нали сега няма да ми се разсърдиш за това, нали няма? Това беше само малка шега. Нямаш ли никакво чувство за хумор? Искам да кажа, сега всички в града…

— Точно така — отговори тя и го погледна с искрящи от гняв очи. — Продължавай по-нататък. Какво ще направят всички в града?

Кен я погледна със слаба усмивка.

— Може би изобщо няма да забележат.

Тя пристъпи към него.

— Няма да забележат ли? Няма да видят, че цялата предна стена на затвора липсва? Стена от неодялани камъни, която беше половин метър дебела? И, разбира се, никой не е чул трясъка, когато я вдигнах във въздуха! Да, може би всички минават покрай затвора, без да вдигнат очи към него? Шерифът пък по-скоро би си отхапал езика, отколкото да разкаже на хората за най-значителното събитие през последните десет години. А именно, че една от близначките Чандлър е поставила шашки динамит във фугите на стената, за да освободи от затвора мъжа си, който отдавна е можел да се прибере в къщи, а не, както тя е предполагала, да чака своя процес за убийство. В Чандлър и околностите сигурно вече е избухнала треска от обзалагания кога ще открия заблуждението си и дали сега аз не трябва да бъда обвинена в престъпление. — Тя отново се обърна към коня си, прекрасна картина на пламенно негодувание.

— Хюстън, опитай се да ме разбереш. Исках само да знам, дали обичаш мен или парите ми. Видях една възможност да проверя това и не ми се щеше да я изпусна. Не можеш просто ей така да упрекваш мъжа си.

— И още как мога да го упреквам! Бих искала поне веднъж да ме чуеш, когато ти говоря. Хиляди пъти съм ти казала, че обичам теб, теб — не твоите пари. Но ти никога не си се вслушвал в думите ми.

— Да — отговори той, свивайки рамене, — но ти ми беше казала, че няма да живееш е мъж, когото не уважаваш, а все пак се върна при мен. И не бяха необходими кой знае колко изкусни увещания, за да се постигне това. Мисля, че ти просто не можеш да излезеш от кожата си, Хюстън — допълни той с крива усмивка.

— От всички надути и арогантни мъже, които съм познавала през живота си, ти положително си най-лошият. Дълбоко съжалявам, че те измъкнах от затвора. По-добре да те бяха обесили. — С тези думи тя се метна на коня си.

— Хюстън, мила, не говориш сериозно, нали! — извика Кен, възседна своя кон и препусна редом е нея. — Това беше само шега. Нямах никакви лоши намерения.

Те продължиха да яздят през целия ден и през всичкото това време Кен привеждаше все нови и нови аргументи или измисляше допълнителни причини, поради които тя трябвало да му бъде благодарна за стореното. Заяви, че сега Хюстън можела да бъде по-сигурна в своите чувства, отколкото преди. Опита се подробно да й опише комичната страна на цялата история. Тъй като тя отказваше да я види, той започна остро да я критикува, задето е замесила две непълнолетни деца в тази работа и с това ги е поставила в много опасно положение. Накратко, опита всички начини да предизвика реакция.

Обаче Хюстън седеше като вдървена на коня си. Мислите й се носеха към жителите на Чандлър. След ужасната катастрофа в мината те щяха да приемат с благодарност всичко, което би могло да ги отклони от потиснатото им настроение. Без съмнение щяха да изстискат и последната капка смях от тази история. Шерифът щеше да я разкраси до такава степен, че от истината нямаше да остане и помен. А „Чандлър Кроникъл“ щеше да публикува серия от статии, като се започне със сватбената нощ и се завърши с един мъж, който би трябвало… който би било най-добре да бъде обесен.

Всеки път, когато Хюстън поглеждаше Кен, кръвта й започваше да кипи и тя отказваше да се вслуша в думите му дори за секунда. Обстоятелството, че му беше подарила любовта си, а той публично се беше усъмнил в това, и то по един скандален и безсрамен начин, я беше наранило до дън душа.

Усети как стоят нещата в Чандлър още когато стигнаха до станцията, където отново смениха конете си. Старият човек ги попита дали те са онази брачна двойка от Чандлър, за която вече бил чул някои неща. Но почти не можа да им разкаже какво е научил, защото на всяко второ изречение се заливаше в смях. А когато си тръгнаха, се опита да набута в ръцете на Хюстън банкнотата от двадесет долара, която му беше дала предния ден.

— Тази история ми донесе сто долара — заяви той, докато тупаше силно по гърба ухиления Кен. — Следователно ви дължа още осемдесет.

Хюстън вирна брадичка и отиде при коня си. Упорито се опитваше да се държи така, като че двамата мъже изобщо не съществуваха.

Когато отново тръгнаха на път, Кен започна да й говори с подновено усърдие, но повечето от думите му оставаха неразбрани, защото непрекъснато трябваше да дърпа поводите на коня си и да се държи за корема от смях.

— Когато те видях да стоиш пред прозореца и ми каза, че ще хвърлиш затвора във въздуха, за да отървеш врата ми от бесилката, отначало изгубих ума и дума и не можах да ти отговоря нищо. А когато Ян започна да ругае, че тънките ти остри токчета му утежняват живота, аз… — Кен спря коня си, за да се успокои. — Хюстън, хващам се на бас, че всички жени на запад от Мисисипи ще ти завиждат за храбростта и куража, които показа, като в последната минута успя да освободиш мъжа си от зиналото гърло на смъртта.

Той отново спря и издуха носа си, а когато Хюстън се върна при него, скри лице в носната си кърпа.

— Само като си помисля как ме погледна, когато чакаше под килията с двата коня, а аз не исках да се метна на седлото! Какви бяха тези жени, дето носели рога на главите си? Викинги, нали? Изглеждаше като викингска дама, дошла да спаси своя мъж от сигурна смърт. А Закариа имаше такова изражение на лицето си, като че ли… Ох, ако главата не ме болеше толкова много, направо щях да…

Той спря да говори, защото Хюстън пришпори коня си с острите си токчета и препусна в буен галон.

Лошите й предчувствия бяха далеч надхвърлени от действителността, когато достигнаха границите на Чандлър. Тя насочи коня си в широка дъга на север към къщата на Кен, за да срещне колкото се може по-малко хора.

Беше шест часът сутринта, когато двамата в лек тръс се изкачиха по хълма към Вила Тагърт. Въпреки ранния час около двадесет двойки вече се намираха на мястото, тъй като „случайно“ се разхождали из околността. А пред входа се беше събрала почти цялата прислуга на дома и оживено разменяше мнения с жителите на града.

Хюстън притисна отпред костюма си за езда, придаде на лицето си израз, пълен с достойнство, доколкото й се удаде при тези обстоятелства, и продължи към кухненския вход, докато Кен слезе от седлото пред главния вход и хората веднага го наобиколиха.

— Вероятно пак иска да се прави на важен — промърмори Хюстън. По някакъв начин тя успя да прекоси кухнята и да избегне усмихнатите погледи и лишените от всякакъв такт въпроси на мисис Мърчисън.

Качи се в спалнята си, освободи Сюзън и сама си приготви банята. Полежа няколко минути във ваната, после се пъхна в леглото и издърпа завивката чак до брадичката си. В същия момент в спалнята влезе Кен, но тя се престори, че спи и той побърза да излезе.

След девет часа сън и една обилна закуска тя се почувства много по-добре телесно, но още по-зле душевно. Трябваше да направи само няколко крачки из зимната градина и вече успя да забележи необикновено големия брой хора около къщата.

По едно време Кен влезе в нейната спалня и й съобщи, че отива в мината „Малката Памела“, за да провери дали имат нужда от помощ. После я попита дали не би желала да го придружи, но тя само поклати отрицателно глава.

— Не можеш през цялото време да се криеш в черупката си — заяви намусено той. — Защо не се гордееш с това, което направи? Аз във всеки случай съм горд с теб.

След като той напусна къщата, Хюстън размисли и реши, че в едно нещо мъжът й е прав: не можеше със седмици да се крие в тази къща. Един ден трябваше да се покаже пред хората от града и колкото повече отлагаше този момент, толкова по-трудно щеше да й бъде да го стори. Затова облече дреха от син памучен плат, слезе долу и заповяда да впрегнат кабриолета й.

Бяха й необходими само няколко минути, за да установи, че Кен беше преценил абсолютно погрешно реакцията на жителите на Чандлър. Тя не беше възхвалявана като героиня, спасила своя мъж от бесилката, а й се присмиваха като на глупава жена, която до такава степен се беше паникьосала, че дори не беше направила опит първо да се осведоми при властите и да се посъветва с адвокат.

Отново мина по обиколни пътища със своя впряг, докато излезе на междуградското шосе, което водеше към „Малката Памела“. Може би там имаха нужда от нейната помощ и хората нямаше да споменават за авантюрите й.

Но Хюстън остана разочарована в своите очаквания. Пострадалите от катастрофата в шахтата се нуждаеха от нещо, на което да се смеят, и тя им даваше материал за това.

Положи големи усилия да държи главата си високо изправена, докато помагаше за разчистването на развалините на срутените къщурки и се грижеше за настаняването на вдовиците и сираците.

Най-много я ядосваше Кен, който, изглежда, се наслаждаваше на ситуацията. По време на сватбата той беше ужасно уязвен, защото тогава хората бяха останали с впечатлението, че всяка жена би предпочела Леандър за съпруг, но сега имаше безспорно доказателство, че Хюстън е влюбена до уши в него.

Хюстън непрекъснато мислеше за това, колко пъти той беше имал възможността да й каже, че фактически никой не го преследва за убийство. Можеше да говори много умело, стига да поиска. И защо през нощта, когато му каза, че са сложили динамит в основите на стената, той дори не си отвори устата?

Колкото повече слънцето се преместваше на запад, толкова по-дръзко ставаше любопитството на хората: „Нима искате да кажете, че не сте попитали шерифа какви са шансовете на вашия съпруг? Не се ли обадихте на неговия адвокат? Нали Леандър е бил посветен във всичко? Той би могъл да ви осведоми. Или вие бихте могли…“ Хюстън имаше желание да потъне вдън земя. А всеки път, когато Кен минаваше покрай нея, той сърдечно я смушкваше в ребрата, намигаше с едното око и казвайте:

— Горе главата, съкровище! Това беше само шега.

И всеки път тя трябваше да си прехапва устните, защото много й се искаше да избухне в плач. Може би за него наистина беше шега, но за нея беше страшно унижение!

Надвечер тя видя Памела и Кен, застанали много близо един до друг, и хладният вечерен ветрец донесе до нея думите:

— В деня на сватбата ти ми каза, че в никакъв случай не искаш да я унижиш. А какво направи сега? Да не би това да е нещо друго?

Мисълта, че все пак някой е на нейна страна, подейства като мехлем на раните й.

В къщи тя нареди да й донесат вечерята в стаята, а Кен още един път се опита да говори с нея. Но когато тя му хвърли един от своите ледени погледи, той изхвърча от спалнята и започна високо да се оплаква, че й липсва чувство за хумор и че е една дяволски високомерна лейди.