Джуд Деверо
Сърце от лед (3)

ГЛАВА ВТОРА

Чандлър в Колорадо беше малък град, само с осем хиляди жители, но богатствата му — въглища, говеда, овце и пивоварната на мистър Гейтс — го правеха процъфтяващо градче. Вече разполагаше с електричество и телефонна мрежа, а тъй като през него минаваха три главни направления на железопътната линия, оттук удобно можеше да се стигне до по-големите градове — Колорадо Спрингс и Денвър.

Единадесетте сгради, от които се състоеше центърът на града, представляваха все нови здания, строени е камъни от каменоломните на Чандлър. Тези сиво-зелени камъни често бяха изкусно издялани и от тях се оформяха предпочитаните орнаменти за зданията във викториански стил от западен тип.

Къщите, разпръснати в околностите извън центъра на града, бяха смесица от различни стилове. В северния край на селището, на един малък хълм, се издигаше домът на Джейкъб Фентън — голяма тухлена постройка във викториански стил, до преди няколко години най-голямата къща на града.

В западния край, само на няколкостотин метра от вила Фентън, върху подравненото било на един хълм, смятан от жителите на града за част от Скалистите планини, се намираше къщата на Кен Тагърт. Беше толкова грамадна, че цялата вила Фентън би могла да се побере във винарската й изба.

— Градът все още ли се стреми да разгледа къщата отвътре? — запита Блеър сестра си и посочи с глава към хълма, където къщата едва се виждаше зад дърветата. Но дори това, което надничаше между короните от листа, беше достатъчно огромно, за да се види почти от всяка част на града.

— Целият град — отговори с усмивка Хюстън. — Но когато мистър Тагърт пренебрегна всички покани и от своя сгряна не изпрати нито една, хората започнаха да разпространяват какви ли не слухове за него. Боя се, че повечето не отговарят на истината.

— Не съм толкова сигурен, че всичко, което хората разправят за него, са само слухове — намеси се Леандър. — Джейкъб Фентън например ми разказа…

— Фентън! — избухна Блеър. — Фентън е лъжлив, лицемерен…

Хюстън престана да слуша, облегна се на седалката и погледна през задното прозорче на гюрука към къщата, която се извисяваше над града. Лий и Блеър спореха както обикновено, докато файтонът беше спрял пред релсите на новия конски трамвай, за да пропусне едно от тези модерни за времето си превозни средства. Тя нямаше представа, дали историите, които се разправяха за мистър Тагърт, са верни или не, но според нея къщата, построена за него, превъзхождаше по красота всичко, което беше виждала досега.

Никой в Чандлър не знаеше много за мистър Тагърт. Преди пет години повече от сто строителни работници бяха пристигнали от изток с товарен влак, пълен с материали. И само след няколко часа бяха започнали да строят онова, което някога щеше да се превърне в къща.

Разбира се, всеки беше любопитен — всъщност много повече от любопитен. Чуха се приказки, че никой от строителите не си е платил дори едно ядене, защото жените на Чандлър ги хранели богато, опитвайки се да изкопчат нещо за собственика на къщата. Но всичките им старания се оказали напразни. Никой от работниците не знаел кой е наредил да се построи къщата и защо е трябвало да бъде построена точно тук, в най-забутания ъгъл на Колорадо.

Три години бяха необходими, докато къщата бъде завършена. На хълма изникна прекрасно бяло здание във формата на подкова и с покрив от червени керемиди. Големината й беше неизчерпаема тема за разговори сред повечето жители на града. Един собственик на магазин на главната улица прецени, че всички хотели на Чандлър биха могли да се поберат в партера на тази грамадна сграда, а като се вземеше предвид, че Чандлър беше най-важният транспортен възел между севера и юга на Колорадо и имаше доста хотели, човек просто занемяваше от страхопочитание пред такава чудовищна къща.

След завършването на строежа в течение на цяла година пристигаха товарни вагони със сандъци, които се пренасяха с каруци нагоре по хълма. По тях бяха налепени етикети от Франция, Англия, Испания, Португалия и други отвъдокеански страни.

Само собственикът оставаше невидим.

После един ден от влака слязоха двама мъже — и двамата с високи, внушителни фигури, но единият беше рус и с приятна външност, докато другият имаше тъмни коси, брада и мрачно изражение на лицето. И двамата носеха обичайната униформа на миньорите — дочени панталони, сини ризи и тиранти. Когато тръгнаха по улиците на града, жените започнаха да прибират полите си, за да не се докосват до тях.

Тъмнокосият отиде право в дома на Фентън и всеки предположи, че си търси работа в мините, които бяха собственост на Фентън. Вместо това непознатият само каза:

— Е, Фентън, аз се върнах. Харесва ли ти моята къща?

Чак след като обходи целия град, изкачи се на хълма, отключи входната врата и прекрачи прага на грамадната къща, хората проумяха какво е искал да му каже.

След това, в продължение на половин година, по думите на мистър Гейтс, Чандлър се превърна в арена на бойни действия. Вдовици, госпожици и майки на млади момичета, които бяха прибирали полите си далеч от неговата близост, сега тръгнаха в атака за ръката на този мъж, стремейки се да го заведат пред олтара. От Денвър пристигаха с дузини шивачи и шивачки.

За една седмица жените успяха да научат името му и от този момент нататък започна обсадата на мистър Тагърт. Някои от опитите да се привлече вниманието му бяха съвсем тривиални: изненадващо много жени падаха в несвяст в непосредствена близост до него.

Имаше обаче и по-добри хрумвания. В това отношение първа награда заслужи Кери Джонсън, вдовица в напреднала бременност, която се спусна с въжена стълба от покрива до спалнята на мистър Тагърт и получи първите си родилни болки в неговото легло. Надяваше се, че той ще й помогне да роди бебето си, при това, разбира се, ще се влюби страстно в нея и ще я помоли да стане негова жена. Обаче Тагърт в този момент не се намираше в къщата и цялата помощ, която получи вдовицата по време на раждането, се ограничи до една перачка, която случайно минаваше в това време покрай спалнята.

След шест месеца, през които жените в града извършиха какви ли не лудости, без да постигнат успех, всички започнаха да говорят, че гроздето е кисело. Коя би поискала мъж, който дори не знае да се облече като хората, макар че е безбожно богат? Ами граматиката му — и последният каубой говореше и пишеше по-добре от него!

Някой изнамери бивш слуга на Джейкъб Фентън, който помнеше, че Кен Тагърт някога е бил конярче при господаря му, после се влюбил в дъщерята, красавицата Памела и Фентън го прогонил от своите владения. Разбира се, с пълно право!

Това отново създаде повод за клюки. Всъщност за какъв се смяташе този Тагърт? Какво право имаше изобщо да построи тази парвенюшка, ексцентрична къща толкова нависоко, че цялото мирно и красиво градче Чандлър да бъде принудено да я гледа? Нима възнамеряваше да си отмъсти на почитания от всички Джейкъб Фентън?…

Жените отново започнаха да прибират полите си, когато Тагърт минаваше покрай тях.

Само че той, изглежда, не ги забелязваше. Стоеше си в къщи и само веднъж седмично слизаше в града със стария си файтон, за да си купи хранителни продукти. Понякога с влака в Чандлър пристигаха мъже, запитваха как да стигнат до неговата къща и още преди залез слънце отново напускаха града. Като се изключат тези чужденци, от голямата къща влизаха и излизаха само Тагърт и мъжът, когото той наричаше Идън и който почти никога не се отделяше от него.

— Тази къща е мечтата на Хюстън — обади се Леандър, когато конският трамвай премина, и по този начин я върна към действителността. Междувременно двамата с Блеър бяха приключили — или прекъснали — спора си и Лий добави със снизходителна усмивка: — Ако Хюстън нямаше мен, тя вероятно щеше да се присъедини към войнствената армия жени, които се бият за Тагърт и неговата голяма къща.

— С удоволствие бих разгледала къщата отвътре — отговори тя с по-голяма възбуда, отколкото би желала да покаже. А после, за да прикрие смущението си, добави: — Можеш да ме оставиш пред магазина на Уилсън, Лий. Ще се срещнем след час при Фаръл.

Едва я беше оставил пред магазина, когато тя установи колко облекчена се чувства, че не трябва повече да търпи снизходителните му насмешки.

Магазинът на Уилсън беше един от четирите големи магазина на Чандлър, където освен хранителни стоки можеха да се намерят всякакви неща за всекидневна употреба, събрани под един покрив. Повечето хора правеха покупките си в новия и доста по-модерен магазин на Феймъс. Но мистър Уилсън се познаваше още с бащата на Хюстън.

Покрай стените бяха наредени шкафове от орехово дърво със стъклени витрини, а между тях — маси с мраморни плотове, върху които бяха изложени най-различни стоки. Зад едно писалище седеше Дейви Уилсън, синът на мистър Уилсън, отворил пред себе си търговска книга; но днес автоматичната му писалка не се движеше.

Нито тримата клиенти, нито четиримата продавачи се помръдваха от местата си. Цареше неестествена тишина. Хюстън веднага откри причината за това необичайно затишие: пред една от масите със стоки стоеше Кен Тагърт, обърнал гръб на малкото хора в магазина.

Хюстън отиде на пръсти до една витрина и започна да разглежда лечебни микстури с най-различно предназначение, от които нямаше никаква нужда, но усещаше, че обстановката е напрегната.

— О, мамо — проплака с пискливия си глас Мери-Алис Пендъргаст. — В никакъв случай не мога да нося такова нещо; в него ще изглеждам като годеница на някакъв си миньор. Хората ще си помислят, че съм едно нищо… Нещастна слугиня или миячка на чинии, която си придава важност. Не, мамо, не, невъзможно е да облека такова нещо!

Хюстън усети, че в душата й се надига гняв. Тези две жени искаха да засегнат мистър Тагърт. Тъй като той не обръщаше внимание на жените в града, те явно смятаха, че е дошло времето по свой начин да му отмъстят. Хвърли поглед към него и видя лицето му в едно рекламно огледало зад щанда със стоки. Наистина, брадата го покриваше почти изцяло, но очите оставаха свободни и по отвесната бръчка над тях Хюстън разбра, че много добре беше схванал злостните дребнави забележки на Мери-Алис и е ужасно ядосан.

Бащата на Мери-Алис беше душа-човек, мек като зайче, но Хюстън имаше опит със своя втори баща и много добре знаеше какво говорят и вършат кротките мъже в раздразнено състояние. Не познаваше мистър Тагърт, но усети, че в тъмните му очи се надигат буреносни облаци.

— Мери-Алис — каза Хюстън, — как се чувстваш днес? Изглеждаш ми малко бледа.

Мери-Алис вдигна изненадано очи, сякаш чак сега я беше забелязала.

— Защо питаш, Блеър-Хюстън? Чувствам се чудесно. Нищо ми няма.

Хюстън разглеждаше някаква бутилка с еликсир, стимулиращ дейността на черния дроб.

— Само си помислих, че пак би могла да припаднеш — каза язвително тя и пронизващо изгледа приятелката си. Тази млада дама два пъти беше припадала в присъствие на Тагърт, само осем дни след пристигането му в града.

— Как можеш!… Какво си позволяваш! — изсъска Мери-Алис.

— Ела, дете — обади се майка й и я побутна към вратата. — Вече ще знаем къде да търсим приятелите си.

Когато Мери-Алис и майка й напуснаха магазина, Хюстън веднага съжали за остротата си. По-късно трябваше да им се извини. Бързо нахлузи ръкавиците си и също се насочи към изхода. Хвърли последен поглед в посока към мистър Тагърт и видя, че той я наблюдава в огледалото. В същия миг той се обърна.

— Вие сте Хюстън Чандлър, ако не се лъжа?

— Да, това съм аз — отговори хладно тя. Нямаше никакво намерение да започва разговор с мъж, когото не познаваше. Какво, за Бога, я беше подтикнало да вземе страната на този чужд за нея човек, когото виждаше за пръв път в живота си?

— Защо онази жена ви нарече Блеър? Това не е ли сестра ви?

На няколко крачки зад тях Дейви Уилсън дискретно се изкашля. Освен Хюстън и Кен в магазина бяха останали само четиримата продавачи, които изглеждаха приковани към местата си.

— Сестра ми и аз сме еднояйчни близначки и понеже никой не може да ни различава, целият град ни нарича Блеър-Хюстън. А сега ви моля да ме извините, сър… — Тя отново се насочи към вратата.

— Не приличате на сестра си. Вие сте много по-красива от Блеър.

Хюстън спря насред път и смаяно го изгледа. Никой досега не беше успял да ги различи! Но бързо преодоля моментното си слисване и продължи към изхода на магазина.

Ала когато докосна бравата на вратата, Тагърт се втурна напред и я сграбчи за ръката.

Хюстън през целия си живот беше живяла в град, който гъмжеше от миньори, каубои и хора с професии, за съществуването на които не би трябвало дори да подозира. Много жени, когато отиваха да пазаруват, вземаха със себе си хубав здрав чадър, който не се чупеше толкова лесно, когато го стоварваха върху главата на някой мъж. Но Хюстън умееше като никоя друга да поглежда мъжете по начин, който ги вледеняваше и ги държеше настрана от нея.

С един от тия погледи беше удостоен и мистър Тагърт.

Той отдръпна ръката си от нейната, но не отстъпи нито крачка. Хюстън се почувства съвсем мъничка в близост до този великан. Той беше най-малко с една глава по-висок от нея.

— Само исках да ви попитам нещо — заговори с приглушен глас той и добави с усмивка: — Разбира се, ако нямате нищо против.

Тя отвърна е кратко кимване; в никакъв случай нямаше намерение да го насърчава за разговор.

— Питах се вие като дама какви платове бихте избрали, ако трябваше да ушиете завеси за моята къща. Нали я знаете, онази бялата, на хълма! И така — какво бихте избрали между всичко, изложено отсреща?

Хюстън дори не се потруди да погледне към лавиците с топове плат, които той сочеше с пръст.

— Сър — отговори високомерно тя, — ако аз притежавах вашата къща, щях да поръчам за нея специално тъкани за целта платове в Лион, Франция. А сега всичко хубаво, сър.

Колкото се може по-бързо тя се промуши през вратата на магазина и тръгна под раираните сенници от южната страна на улицата. Токчетата й потракваха по широкия тротоар от талпи. По това време центърът на града беше много оживен и Хюстън непрекъснато кимаше с глава, а няколко пъти спря да си поговори с познати.

Когато достигна пресечката на Търд стрийт с Лийд стрийт, тя отвори чадъра, за да се запази от яркото планинско слънце и се упъти към смесения магазин на Фаръл. Виждаше кабриолета на Лий, който вече я очакваше пред магазина.

Тъкмо мина покрай дрогерията на Фрайър, когато забави крачките си и започна да мисли за срещата с недостъпния мистър Тагърт.

С нетърпение очакваше да разкаже на приятелките си за разговора си с него и как я беше попитал дали знае коя е неговата къща. Може би все пак трябваше да се съгласи с молбата му, да измери прозорците и да поръча завеси за тях. По този начин щеше поне веднъж да влезе в къщата му и да я разгледа отвътре.

Усмихна се на себе си, когато нечия ръка внезапно я сграбчи за рамото и доста грубо я завлече в една тъмна уличка зад сградата на операта. Преди да успее да изпищи, ръката запуши устата й и притисна главата й до стената. Хюстън стреснато вдигна очи и се озова лице в лице с Кен Тагърт.

— Нищо няма да ви сторя. Исках само да поговоря с вас. Но забелязах, че не желаете да разговаряте с мен пред другите. Нали няма да викате?

Хюстън поклати глава и той свали ръката си от устата й, но остана плътно до нея. Тя се помъчи да изглежда спокойна, но дишаше пресекливо.

— Отблизо сте още по-хубава. — Тагърт не се помръдна, но очите му се разходиха надолу по плътно прилепналата зелена вълнена рокля. — Освен това сте истинска дама.

— Мистър Тагърт — каза тя толкова невъзмутимо, колкото й беше възможно, — не позволявам да ме отмъкват в тъмни улички и да ме притискат до стената. Ако имате да ми казвате нещо, направете го, моля ви.

Той застана пред нея и опря ръка на стената до главата й. Около очите му имаше дребни бръчици, носът му беше тесен, а пълната долна устна изпъкваше сред рошавата брада.

— Защо застанахте на моя страна преди малко в магазина? Защо припомнихте на онази жена, че вече е припадала близо да мен?

— Аз… — Хюстън се поколеба. — Защото не ми харесва, когато хората взаимно си причиняват болка. Мери-Алис се държа глупаво пред вас, а вие дори не го забелязахте.

— О, напротив — каза той и долната му устна се разтегна в усмивка. — Идън и аз… Ние си умирахме от смях.

— Не е било много учтиво от ваша страна — отговори сковано тя. — Един джентълмен не би трябвало да се присмива на една дама.

Той изпъхтя леко — право в лицето й, но вместо да се оплаче от невъзпитанието му, Хюстън си помисли колко приятен беше дъхът му и как ли изглежда лицето му под тази буйна растителност по него.

— Смятам, че всичките тези жени ме преследваха само защото съм богат. С други думи: правеха се на курви и по тази причина не могат да бъдат никакви дами. Следователно аз няма защо да се правя на джентълмен и да ги вдигам от земята, когато припадат около мен.

Хюстън на няколко пъти потрепера от думите, които беше принудена да чуе. Досега никой мъж не беше се изразявал така грубо в нейно присъствие.

— Всъщност вие защо не взехте участие в тази игра? Нямате ли желание да се докопате до парите ми?

Хюстън веднага забрави моментното си объркване. Забеляза, че се е облегнала на стената, сякаш имаше намерение да остане дълго тук. Затова бързо изпъна рамене.

— Не, сър, не искам парите ви. Но сега е време да вървя. И да не сте посмели още веднъж да ме заговорите на улицата. — С тези думи тя се завъртя на токчетата си и го остави сам в тъмната уличка. Чу как той тихо се засмя след нея, но усети колко е ядосана едва когато пресече широката прашна улица и за малко не попадна под колелата на една каруца, натоварена с вонящи кожи. Без съмнение мистър Тагърт си въобразяваше, че поведението й тази сутрин е част от онези номера, които жените измисляха само заради парите му.

Лий каза нещо за поздрав, но тя не го чу, тъй като мислите й бяха другаде.

— Извинявай, не те разбрах.

Лий я хвана за лакътя и я отведе до кабриолета.

— Казах, че сега е по-добре да се прибереш в къщи, за да имаш достатъчно време да се подготвиш за приема у губернатора тази вечер.

— Да, разбира се — отвърна разсеяно тя, докато той й помагаше да се качи.

Хюстън направо се зарадва, когато по обратния път Блеър и Лий отново подхванаха спора си, тъй като можеше необезпокоявано да си мисли за случилото се тази сутрин. Понякога й се струваше, че цял живот е била само мис Блеър-Хюстън. Даже заминаването на сестра й не беше променило нищо в това отношение. В града всички бяха свикнали с двойното име. Днес за пръв път един човек й каза, че изобщо не прилича на сестра си. Но може би той само си въобразяваше, че е така. В действителност никой не беше в състояние да различи близначките.

Когато излязоха от центъра на града в западна посока, Хюстън внезапно се изправи като свещ на седалката: мистър Тагърт и Идън, който го придружаваше навсякъде, тъкмо ги изпреварваха със старата си бричка.

Кен рязко дръпна юздите на своя впряг и същевременно извика:

— Уестфийлд!

Лий стреснато спря конете.

— Исках само да пожелая на дамите добро утро. Мис Блеър — каза той, обръщайки се към Блеър, която седеше от външната страна. — Мис Хюстън — прибави след малко с доста по-мек глас и я погледна право в очите. — Желая ви добро утро. — После бичът му изплющя над главите на четворката коне и колата се понесе напред.

— Каква беше тая работа? — попита Леандър и поклати глава.

— Нямах представа, че се познаваш с Тагърт.

Преди Хюстън да успее да му отговори, се обади Блеър:

— Това ли е мъжът, построил къщата на хълма? Не е за чудене, че не кани никого в дома си. Много добре знае, че всички ще му откажат. Чудно ми е само как успя да ни различи.

— По дрехите — отговори малко припряно Хюстън. — Видя ме тази сутрин в магазина.

Блеър и Леандър отново разгорещено заспориха, но Хюстън не чуваше нито дума. Тя продължаваше да размишлява за срещите си с този странен човек.