Джуд Деверо
Сърце от лед (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Четири часа, след като Кен беше заминал, Хюстън вече знаеше, че задачата на нейния живот е да бъде съпруга. Блеър нека си живееше с амбицията да промени света. Тя искаше само да води домакинството на мъжа, когото обичаше.

В действителност ръководенето на такова голямо домакинство приличаше на командване на армия във военно време. Но Хюстън с години се беше подготвяла за ролята на главнокомандващ.

Най-напред тя написа едно писмо на Джоан Тагърт с молба да й помага няколко дни при изпълнение на домакинските й задължения. След това написа писмо до бащата на Джоан, в което го уведомяваше, че има намерение да помоли Джоан да остане в нейната къща и да поеме длъжността на икономка. Хюстън се надяваше най-вече на това, че Шъруин Тагърт желае за своята дъщеря по-добър дом от лагера на миньорите.

Когато Хюстън повика новия лакей и му предаде писмата, за да ги отнесе на адреса, тя за пръв път се сблъска с натегнатите отношения между прислугата. Лакеят, изглежда, смяташе, че е под неговото достойнство кракът му да пристъпи в миньорски лагер, и като истински американец дори не се опита да скрие своето мнение.

Хюстън го попита много спокойно, дали иска да запази службата си или не, а щом иска, нека бъде така добър да изпълнява онова, което му наредят, и да не да критикува роднините на човека, който му осигурява препитание. След като си изясниха отношенията и лакеят се отправи на път с писмата, Хюстън отиде на партера, за да разясни на останалите хора, които беше наела, техните задължения. Повечето от тях седяха на голия под и отказваха да се помръднат, докато точно не им бъдат и разграничени полетата на дейност. Хюстън най-после проумя, защо мис Джоунс настойчиво беше препоръчвала на своите ученички да назначават само опитен персонал.

Сутринта на втория ден Хюстън беше разпределила седем прислужнички по крилата на къщата, които почистваха стаите; четирима лакеи горе в склада, за да изнасят останалите мебели; и три момичета в кухнята, които помагаха на мисис Мърчисън в приготвянето на храната. Извън къщата работеха: един кочияш в навеса за коли, две момчета в конюшнята и четирима здрави младежи в градината.

По време на обиколката си в градините Хюстън се запозна с мистър и мисис Накасона и тъй като никой не разбираше езика на другия, се опита с жестове и мимики да им обясни, че четиримата млади хора трябва да изпълняват нарежданията на японската двойка градинари. Точно в този миг тя случайно погледна нагоре и откри лицето на Ян зад един от прозорците на първия етаж.

Сутринта, докато й помагаше при обличането, Сюзън беше разправила на Хюстън за страхотната караница, която беше предизвикал Раф Тагърт, след като гостите напуснали къщата. Сюзън случайно станала свидетел на част от нея. Младият Ян се разкрещял, че мрази братовчед си Кен и никога няма да живее в неговата къща. А Раф му извикал, че това е само празна хвалба, тъй като никой не бил поканил Ян да остане в тази къща. В отговор Ян се възмутил, защото Хюстън го била помолила за това, но той предпочитал да умре, отколкото да приеме такова предложение.

Тогава двамата Тагърт се нахвърлили един върху друг и понеже Раф бил много по-едър и по-силен, естествено той спечелил боя. Раф твърдял, че Ян е длъжен да остане при своя братовчед и да използва всички предимства, които могат да се купят с пари, даже ако за това е необходимо той, Раф, всеки Божи ден да му тегли по един пердах. Освен това заплашил Ян, че ще го открие навсякъде, в случай че се опита да избяга.

По тази причина след деня на сватбата Ян се заключил в стаята, където Хюстън го беше настанила. Мисис Мърчисън беше единствената, която виждаше лицето му, защото всеки ден трябваше да му носи на една табла храна и книги.

— Книги? — изненада се Хюстън.

— Изглежда, че момчето направо ги поглъща — обясни Сюзън. — Мисис Мърчисън каза, че ако го оставят, щял да чете по цял ден, а това с течение на времето ще му повреди очите. Тя мисли, че би било добре да го включим в някой отбор по бейзбол, за да може поне от време на време да излиза на чист въздух.

Сега, когато Хюстън държеше под контрол повечето хора в къщата, мислите й се насочиха към Ян. Ако младежът ще живее при тях, би трябвало да участва в живота на семейството.

Тя почука на вратата му, но той й позволи да влезе в стаята едва след няколко минути. Тя видя силно зачервеното му лице и разбра, че иска да скрие нещо от нея. Забеляза крайчето на някаква книга да се подава изпод леглото.

— Ето че отново си тук — промърмори той, сякаш я обвиняваше в нещо.

— Ние се върнахме вчера — отговори тя, сигурна, че той отдавна знаеше това. — Харесва ли ти твоята стая?

Голямата, светла, просторна стая беше двойно по-обширна от къщата на Тагъртови в лагера на миньорите; но в нея нямаше никакви мебели с изключение на леглото, завито с не много чисто одеяло. Явно Ян беше лежал но цели дни върху него.

— Всичко е наред — отговори Ян и погледна към бомбетата на грубите си работни обувки.

Пак тази Тагъртова гордост, помисли си уморено Хюстън.

— Ян, имам нужда от твоята помощ днес следобед. Наех четирима души, които да свалят мебелите от склада. Но смятам, че е необходим надзирател, който да се погрижи да не ожулят ръбовете им в касите на вратите, когато ги пренасят по стаите. Това са ценни мебели и трябва да се внимава. Е, ще ми помогнеш ли?

Отначало Ян мълчеше нерешително, но скоро кимна с глава.

Хюстън беше любопитна как Ян ще се справи с новите си задължения. Имаше предчувствието, че ще тормози работниците. Но за нейна голяма изненада момчето беше внимателно, съобразително и много сериозно. Само в началото, когато трябваше да пусне в ход силата на юмруците си, за да си осигури уважението на прислужниците, той се прояви като разгневен млад мъж. Но по-късно следобед до такава степен овладя положението, че на Хюстън остана само да посочва местата, където трябваше да се поставят съответните мебели.

Тя изненадано гледаше с какво умение Ян насочваше хората, които сваляха надолу по стълбата тежка писалищна маса. В този момент зад нея се обади Идън:

— Кен беше същият. Мъже като тези двамата никога не са били деца. Лакеите чувстват това и по тази причина са готови без мърморене да се подчиняват на един хлапак, още недорасъл до мъжката възраст.

Тя се обърна към него.

— Можете ли да играете бейзбол?

Очите на Идън светнаха.

— Разбира се, че мога. Да не би да имате намерение да съставите отбор по бейзбол?

— Почти съм събрала хора за такова нещо. Мисля да се обадя в магазина за спортни принадлежности на Воун и да поръчам екипировка за един отбор. Смятате ли, че на моята възраст все още ще мога да се науча да улучвам топката с бухалка?

— Хюстън — заяви той, преди да продължи пътя си към кабинета на Кен, — сигурен съм, че ще се справите с всичко, е което решите да се заемете.

— Вечерята е в седем! — извика след него тя. — Официалното облекло е задължително.

Чу го да се смее, преди да затвори зад себе си вратата на кабинета.

 

 

Вечерята протече миролюбиво. Спокойното, търпеливо държание на Идън направи впечатление на Ян. Гневният инат на момчето лека-полека се стопяваше.

Следващият ден обаче донесе изненади. За вечерята Хюстън облече бледозелена рокля от рипсена коприна, с мрежеста наметка, обшита със стоманеносиви стъклени перли. Още не беше виждала Кен, откакто следобед се беше върнал от деловото си пътуване, а той със сигурност не възнамеряваше да се преоблече за вечерята. Но тя не смяташе да се разправя с него по този повод. Нека спокойно се яви на вечеря с подгизналата си от пот „униформа“ и да установи, че само той сяда на масата с мръсни дрехи.

Идън, който изглеждаше изненадващо добре в тъмния си вечерен костюм, я очакваше на първото стъпало, а Ян, облечен в един от новите костюми на Идън — беше му само малко широк, — стоеше в един сенчест ъгъл на коридора.

Хюстън не каза нито дума, облегна се на ръката, която й предложи Идън, и протегна другата си ръка към Ян. Няколко дълги секунди той не се помръдна; но след като Хюстън си остана с протегната ръка, той се измъкна от ъгъла си, приближи се и я хвана под ръка.

Стълбата беше достатъчно широка, така че тримата спокойно слизаха един до друг.

— Ян — каза Хюстън, — нямам думи да ти се отблагодаря за помощта, която ми оказа през последните дни.

— Нали все пак трябваше да си заслужа препитанието — промърмори момчето, гледайки смутено встрани. Но беше явно, че нейните думи му подействаха добре.

— Къде, по дяволите, сте се скрили всичките? — извика отдолу Кен, вдигна очи и ги видя да слизат по стълбището. — Да не би случайно да излизате? Идън, от теб още имам нужда. — Докато казваше това, той не откъсваше очи от жена си. Другите двама като че ли изобщо не съществуваха за него.

— На път сме към трапезарията — отговори Хюстън, докато със сила задържаше ръката на Ян. Момчето се опитваше да се освободи от момента, в който Кен се появи в салона. — Не би ли желал да вечеряш с нас?

— Все някой в тази къща трябва да работи за насъщния — изфуча Кен, обърна се на токовете си и изчезна в кабинета.

По време на вечерята, докато се поднасяха едно след друго изискани ястия, Хюстън насочи разговора към книгите, които Ян беше прочел през последните дни. Тази тема не беше засягана миналата вечер.

Ян за малко не се задави с парче печено филе. Неговите чичовци, Раф и Шъруин, винаги го бяха насърчавали да чете. Но той беше придобил навика да върши това тайно, тъй като се страхуваше, че работниците от бригадата ще му се присмиват.

— Марк Твен — заяви предизвикателно той, след като беше успял да преглътне коварната хапка.

— Добре — каза Хюстън. — Още утре ще се опитам да ти намеря частен учител, който да те обучава тук, в къщи. Намирам, че това е по-добро разрешение, отколкото да те изпратим в училище. Ти си доста по-възрастен от децата, е които би трябвало да учиш в един клас. Освен това предпочитам да бъдеш до мен.

За момент Ян изгуби способността си да говори.

— Нямам намерение да ходя на училище и да оставя да ми се присмиват — избърбори припряно той. — Ще се върна обратно в лагера и ще работя в мината…

— Разбира се — прекъсна го меко Хюстън. — Но утре ще дойде шивач да ти вземе мярка, защото искам костюмите, които ще носиш в бъдеще, да ти стоят добре. Аха, идва кремът. Мисля, че ще ти хареса, Ян.

Като видя слисаното лице на младежа, Идън не можа да се сдържи.

— Откажи се да противоречиш на тази дама, моето момче — посъветва го през смях той. — При нея във всички случаи ще загубиш.

— Но не и той — изфуча Ян.

— Той най-много от всички — отговори сериозно Идън.

Тъкмо бяха започнали десерта, когато влезе Кен. Хюстън беше убедила Ян да им разкаже историята на Хъкълбери Фин, ала когато Кен влезе в трапезарията, момчето веднага престана да говори и втренчи поглед в чинията си.

— Трябва ви дяволски много време, за да се нахраните — извика Кен, вдигна крак върху един от тапицираните столове и си взе чепка грозде от фруктиерата, поставена по средата на масата.

Погледът, който му отправи Хюстън, го накара веднага да свали крак от тапицерията и да седне на стола. Тя кимна на един лакей, който постави прибори за Кен и бързо го обслужи. Когато се съвзе от изненадата, Кен се нахвърли така лакомо върху шоколадовата шарлота, че другите престанаха да се хранят, за да могат да го гледат. Тогава той остави лъжичката и доби вид, сякаш искаше да избяга от стаята.

Идън отново се зае с десерта си, но Ян все още поглеждаше крадешком към братовчед си.

Хюстън беше освободила стола начело на масата за Кен и седна до Ян, срещу Идън. Обаче Кен се отказа от предложеното му място и седна до Идън. Хюстън улови погледа му и вдигна вилицата си, а Кен започна да следва мълчаливите й указания, така че му се удаде да продължи храненето горе-долу прилично. За да съживи разговора, Хюстън започна да разказва за обработването на външните градини и колко благодарна е японската двойка градинари за помощниците, които им е осигурила.

Кен разказа как се запознал със семейство Накасона, а Идън даде своя принос към разговора, като описа по какъв изпълнен с приключения път някои от растенията от тропическите гори бяха достигнали до неговите оранжерии. Ян попита Идън откъде е дървото, което расте под прозореца му. Всички бяха малко сковани, но все пак вечерята мина успешно, тъй като разговорът не затихна нито за миг и не прозвучаха фалшиви тонове. Когато масата беше вдигната, четиримата се разделиха е усмивка на уста.

След вечерята Кен и Идън отново се оттеглиха в кабинета, докато Ян и Хюстън се отправиха към малкия салон.

Хюстън беше избрала няколко калъфки за възглавници, които украсяваше с бродерия, докато Ян се задълбочи в една книга, а след няколко увещания от страна на Хюстън се съгласи да й прочете една глава. Той имаше приятен глас и дарбата много живо да предава диалозите. След известно време към тях се присъедини и Идън и послуша как чете момчето.

Когато стана време за сън, Хюстън се отправи сама нагоре, тъй като Кен се беше затворил в своя кабинет, а пушекът от пурите му си пробиваше път през процепите на вратата. По някое време през нощта той се промъкна при нея в леглото, притисна я до своето могъщо топло тяло и веднага заспа.

Хюстън се събуди от приятното усещане, което предизвикваха ръцете на Кен по бедрата й. Тя обърна лице към него още преди да е отворила очи, той притисна устните си в нейните и започна една нежна, продължителна и бавна любовна игра.

Хюстън отвори очи едва когато утолиха страстта си.

— Реши да провериш дали наистина е съпругът ти? — попита с усмивка Кен. — Или рано сутринта би ти харесал който и да е мъж?

Тя реши да отвърне на закачките му със същата монета.

— Как бих могла да те отлича от другите мъже, като досега съм спала само с теб? Или трябва да изуча каква е разликата?

По лицето му премина тъмна сянка и той бавно се надигна от леглото.

Хюстън обгърна с ръце бедрата му и притисна гърдите си към гърба му.

— Това беше само шега. Нямам никакво желание да узная какви са другите мъже.

Той разтвори ръцете й.

— Но аз трябва да работя и да се опитам да спечеля достатъчно пари за издръжка на армията, която си наела.

Хюстън остана да лежи в леглото и го наблюдаваше, докато изчезна в банята. Това беше част от неговата същност, до която тя все още нямаше достъп.

Едно почукване по вратата на спалнята не й остави повече време за размишления.

— Мис Хюстън — обади се Сюзън, — мис Джоан Тагърт е долу заедно с баща си и една кола, пълна с разни неща. И двамата искат да говорят с вас.

— Идвам веднага — извика Хюстън и напусна с нежелание леглото си. Кен би могъл да остане още малко при мен, мислеше тя. Но когато се облече, той вече работеше в своя кабинет.

Слезе долу и отведе Джоан в малкия салон.

— Толкова се радвам, че си решила да приемеш моето предложение — започна Хюстън. — Без икономка наистина не мога да се справям.

Джоан я прекъсна с едно движение на ръката.

— Няма смисъл да ме залъгваш. Много добре разбирам защо ми предлагаш тази работа и напълно съзнавам, че първо трябва да науча всичко от теб, а по тази причина в началото не само няма да бъда полезна, но и ще ти бъда в тежест. Но възможността да отърва семейството си от робския труд в каменовъглените мини е по-важна от моята гордост. Раф принуди Ян да напусне рудника, а баща ми принуди мен. Дойдох да те помоля за едно още по-голямо благодеяние от това, което вече ми оказа. Ще работя за теб до припадък, ако позволиш баща ми да живее при мен.

— Разбира се — отговори бързо Хюстън. — Освен това ти си член на семейството, Джоан. Не е необходимо да работиш за мен като икономка. Можеш да живееш тук като гостенка, която не е длъжна да прави нещо, а само да се чувства добре.

— Без работа бих изтраяла при теб най-много две седмици — засмя се Джоан. — Щом баща ми е добре дошъл, с радост оставам и аз.

— Само ако се храните заедно с нас на семейната маса. Тя е огромна и почти винаги празна. Сега ще ме запознаеш ли с баща си?

Когато Хюстън видя Шъруин Тагърт, тя веднага разбра защо Джоан искаше да го измъкне от миньорския лагер. Шъруин беше смъртно болен. Очевидно баща и дъщеря бяха наясно по този въпрос, но никога не отваряха дума за това.

В лицето на Шъруин Хюстън опозна един благ, добре възпитан представител на фамилията Тагърт. Само след четвърт час всички прислужници в къщата се стараеха да му създадат всевъзможни удобства. Имаше само един кратък спор по въпроса, къде да живее по-старият Тагърт, при който в крайна сметка Джоан успя да се наложи. Настаниха го в долните стаи за икономката, които имаха отделен вход към градината и се намираха точно до стълбището за прислугата. Джоан се установи в стаите на втория етаж.

Кен остана в кабинета си, когато сервираха обяда; но Идън се появи на трапезата, която междувременно се беше увеличила с още двама души. Ян видимо се отпусна, когато насреща му седнаха чичо му и братовчедка му, и обядът се превърна в много забавно преживяване. Шъруин разказваше весели истории от живота на миньорите. Когато в столовата влезе Кен, всички се смееха.

Той зае отреденото за него място и до края на обяда почти не продума, само наблюдаваше всекиго, и особено Хюстън, по какъв начин поднася хапките към устата си. Тя се хранеше бавно, съзнателно разтегляше движенията и вдигаше високо всяка лъжица или вилица, за да може Кен да види какви прибори използва.

Към края на обяда Хюстън се обърна към Ян и каза:

— Имам добра новина за теб. Вчера изпратих телеграма до един приятел на баща ми в Денвър и го попитах не би ли желал да се премести в Чандлър и да ти дава уроци. Мистър Честертън е пенсиониран британски изследовател, който по поръчка на своето правителство е пропътувал целия свят. Проучил е Нил до изворите му, пирамидите, високопланинското плато на Тибет. Мисля, че няма кътче на тази планета, което той да не познава. Тази сутрин получих потвърждение, че с удоволствие ще дойде тук. Смятам, че ще бъде фантастичен учител. Как мислиш, Ян?

Момчето можа само да я погледне е широко разтворени очи.

— Африка? — успя най-после да продума то.

— Познава я като джоба на жилетката си. — Тя бутна стола си назад и се изправи. — Кой от вас би пожелал сега да поиграе малко бейзбол? Доставих необходимото оборудване, а на моравата зад северното крило е очертано игрище. Набавих и упътване, но за съжаление не разбирам нито дума.

— Мисля, че Ян ще ти предаде основните понятия — отговори с весело намигване Шъруин. — А бих се обзаложил, че и Идън владее някои от правилата на играта.

— Ще играете ли с нас, Идън?

— С удоволствие.

— А ти, Джоан?

— Тъй като нямам и понятие откъде да започна като икономка на тази голяма къща, със същия успех бих могла да бъда безполезна и на игрището за бейзбол.

— А ти, Кен? — попита Хюстън, когато той тръгна да излиза. Лицето му изразяваше неловко объркване.

— Аз трябва да работя. Ти също си ми нужен в кабинета, Идън.

— Смятам, че с това отпадам като играч на бейзбол — отбеляза Идън, надигайки се от стола си. — В такъв случай ще се видим на вечеря.

Когато двамата се оттеглиха в кабинета на Кен, Идън с удоволствие наблюдаваше как приятелят му марширува насам-натам из стаята и непрекъснато поглежда през прозореца. Идън си задаваше въпроса, дали Хюстън нарочно не беше поставила игрището точно под кабинета му. Трябваше по три пъти да повтаря въпросите си, преди Кен да се сети да отговори.

— Тя наистина е хубава, нали? — попита по едно време Кен.

— Кой? — усмихна се Идън, решил да се прави на ударен, докато разглеждаше купчина телеграми, пристигнали сутринта: предложения за покупка на парцели, фабрики, акции — всичко, което Кен в момента купуваше или продаваше.

— Хюстън, разбира се! По дяволите! Я го виж ти Ян! Играе бейзбол. На неговите години аз работех по четиринадесет часа на ден.

— Той също — отговори спокойно Идън. — И аз съм от тия, дето цял живот са работили. Точно това е причината, поради която момчето играе сега — добави той и остави телеграмите обратно на бюрото. — Тия неща биха могли да почакат няколко часа. Смятам да изляза за малко и да се порадвам на слънцето. Ще ми се да поговоря известно време и за нещо друго, не непрекъснато за пари.

На вратата той се спря.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не — отговори Кен, без да вдига очи от своите документи. — Все някой трябва да остане… — Той погледна нагоре. — По дяволите, да! Ще дойда и аз. Колко ли далеч може да се изпрати топката с такова дърво? Басирам се сто срещу едно, че мога да победя и теб, и всеки друг от тези, които са на игрището.

— Приемам баса — отговори сериозно Идън и излезе от кабинета.

Кен се нахвърли върху бухалката за бейзбол като дете върху кутия бонбони. Трябваше да замахне три пъти, преди да успее да улучи топката — но никой не се осмели да му разясни правилото, че след три неуспешни опита излизаш от играта. За сметка на това обаче, когато удари топката, тя полетя като куршум във въздуха и счупи едно стъкло на втория етаж. Това го зарадва безмерно и от този момент нататък той самоуверено даваше съвети как да се борави с бухалките за бейзбол.

По едно време за малко не се стигна до сбиване с бухалки между Кен и Ян, но Хюстън все пак успя да раздели двамата, преди да се пролее кръв. Последствието от намесата й беше, че двамата мъже моментално се нахвърлиха върху нея и й заявиха да бъде така добра да не се намесва в чуждите работи. Тя се оттегли към края на игралното поле, откъдето Шъруин развеселено наблюдаваше двамата побойници.

— Едва сега Ян ще се почувства тук като у дома си — усмихна се той. — В лагера той непрекъснато се препираше за нещо с Раф. Досега тук му липсваха дискусиите.

Хюстън неволно изстена.

— Кен също казва, че дискутираме, когато започне да спори с мен. Надявам се, че няма да се стигне до сериозно нараняване.

— Смятам, че твоят Кен е прекалено разумен, за да позволи да се стигне дотам. Твой ред е да удряш топката, Хюстън.

Хюстън не полагаше големи усилия да улучи топката, която хвърляха към нея; много повече й хареса, когато Кен я обгърна с ръце, за да й покаже как да държи бухалката. Ян веднага извика, че по този начин предоставя неспортсменско предимство на противниковия отбор, а докато Кен даваше на младия си братовчед съответен по сила и аргументи отговор, Хюстън успя да улучи топката и я изпрати далеч зад втория флаг.

— Бягай! — извика Джоан. — Бягай, Хюстън, бягай!

Хюстън хукна колкото й държат краката, повдигнала фустите си почти до коленете. Идън, застанал зад първия флаг, се ухили като дете на захарно петле; Кен обаче веднага спринтира по тревата след подскачащата топка, успя да я хване и побягна подир Хюстън. Тя обърна глава назад, видя, че я настига, и си помисли, че няма да преживее сблъскването, когато той я догони между двете бази. Побягна още по-бързо и чу далеч отзад рева на двата отбора, които крещяха на Кен да спре, преди сериозно да е наранил жена си.

Той я настигна на основната база, успя да я хване за глезените и тя се просна на моравата с цялата си дължина. Но когато зарови лице в тревата, успя да докосне с протегнатите си ръце базовата дъска.

— Хюстън направи точка! — извика Шъруин.

Кен скочи и се разкрещя срещу по-ниския с една глава възрастен мъж, а Ян, който беше от неговия отбор, го подкрепи не по-малко буйно. Но Шъруин остана съвсем спокоен и невъзмутим на края на игрището.

Джоан помогна на Хюстън да стане от земята и провери главата и ръцете й за цицини и ожулвания. В това време Хюстън гледаше с любов към разгневения си съпруг.

— Той не обича да губи, нали?

— Също толкова малко, колкото и ти — отговори тихо Джоан, докато разглеждаше огромната дупка в полата й и зелените петна по челото й.

Хюстън докосна мъжа си за ръката.

— Макар че днес така унищожително те бихме, мили мой, надявам се, че ще изпиеш с нас по нещо разхладително, а утре отново можеш да опиташ да ни победиш.

За момент Кен смръщено изгледа жена си, но скоро се засмя, прегърна я през кръста и я завъртя в кръг около себе си.

— Досега винаги — рано или късно — съм успявал да победя големите финансисти на Уол стрийт, но теб, лейди, още не съм успял да победя в никоя област.

— Престани да се хвалиш и ела с нас в къщи — извика Идън. — Ще има нещо за ядене.

След това той учтиво се обърна към Джоан и й предложи ръката си. Двете двойки тръгнаха бавно към къщата, последвани от Ян и Шъруин.