Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (36)

35.

Със сълзи на очите Серена стоеше в средата на звездната камера в П4 и наблюдаваше как геодезичният таван се върти. Звукът от скърцащия, завихрящ се купол беше тъй оглушителен, че тя не чуваше и дума от онова, което й говореше Конрад. Застанал до олтара, той й направи знак да се приближи и изкрещя:

— Сложи скиптъра в отвора му!

Тя сведе поглед към скиптъра на Озирис в ръката си и отново прочете наум надписа върху него: „Само онзи, който застане пред Сияйните във времето и мястото на най-достойните, може да извади скиптъра на Озирис, без да раздели Небето и Земята“. Имаше ли въобще в човешката история подобен „най-достоен“ момент? Или еврейският пророк Исая е бил прав, когато е казал, че праведните дела на човеците са като „мръсни парцали“ пред светостта на Бога?

— Йейтс беше прав, Конрад! — извика тя с натежало сърце. — Атлантите са били прекалено напреднали за нашето ниво на мислене! Победата ни е невъзможна!

— Мисля, че вече постигнахме съгласие по въпроса, че египетските богове вече са били побеждавани веднъж — отбеляза той, но веднага след това, озарен от някаква идея, отново изкрещя: — Кажи ми кога точно е станало това?

Серена го изгледа недоумяващо:

— По време на Изхода, когато Мойсей е извел израилтяните от Египет.

— Именно! Това е било едно от онези космически събития, които са променили културната история на човечеството така, както падащият върху Земята метеорит променя историята на природата! Ако не е бил Изходът, тогава е нямало да го има и богоявлението на Синай! А ако не е бил Синай, то тогава нямаше да ги има нито Мойсей, нито Исус Христос, нито Мохамед. Озирис и Изида щяха да продължат да властват, в Манхатън вместо небостъргачи щяха да се извисяват пирамиди, а вместо кафе с мляко днес щяхме да пием вода с ферментирал ечемик.

Сърцето на Серена се разтуптя. Археологът отново беше напипал някаква следа!

— Въпросът е — продължи той с блеснали очи като че ли се намираше на прага на велико откритие, — коя е била причината, която най-сетне е накарала фараона да се пречупи и да пусне израилтяните?

— Еврейската пасха! Когато еврейският бог е покосил всяко първородно дете на египтяните, но е подминал къщите на онези израилтяни, които са белязали вратите си с кръвта на агнеца!

— Окей! — кимна Конрад. — Ако имаше начин сега да обхванем с тази пасха всички раси…

Серена се замисли и внезапно извика:

— Божият агнец!

— Исусе Христе, права си!

И той веднага се зае да подрежда звездите от купола на камерата в положението, в което са били тогава в небето над Йерусалим.

Внезапно цялата камера като че ли се преобърна. Но веднага си дадоха сметка, че това е само оптическа измама — просто небето над Южното полукълбо изведнъж бе заменено от небето над Северното полукълбо.

— Така. Вече имаме точка от земята — отбеляза Конрад. — Сега обаче ни трябва време, година!

„Това вече ще бъде по-трудничко!“ — помисли си Серена, а на глас каза:

— Традицията твърди, че Исус е умрял на тридесет и тригодишна възраст, което поставя момента на разпятието някъде между 30 и 33 г. сл.Хр.

— Не е достатъчно! — махна нетърпеливо с ръка Конрад. — Дай ми нещо по-конкретно!

Серена се постара да пребори паниката, надигаща се в душата й, и се концентрира върху задачата. Християнският календар се базираше на погрешните изчисления, направени от монаха от шести век Дионисий Ексигус, което ще рече „Дионисий Къси“. Доста подходящо, като се има предвид, че изчисленията на този монах са откъснали няколко години от точната дата на раждането на Христос. Съвременните теолози поставяха момента на Рождеството не по-късно от смъртта на цар Ирод — 4 г. пр.Хр.

— 29 г. сл.Хр. — изрече накрая тя. — Пробвай 29 г. сл.Хр.!

Конрад постави скиптъра на мястото му в олтара и куполът над главите им отново се завъртя. Тътенът беше оглушителен.

— Дай ми конкретен ден! — изкрещя той. — Веднага!

Серена кимна. Католическата църква празнуваше Великден всяка година по различно време. Но православната църква спазваше историческата дата с астрономическа точност. Никейският събор от 325 г. сл.Хр. постановява, че Великден трябва да се празнува в неделята след първото пълнолуние от пролетното равноденствие, но винаги след еврейската пасха, за да се спази библейската последователност на събитията, наричани днес Разпятие и Възкресение.

— Петъкът след първото пълнолуние от пролетното равноденствие! — изкрещя тя.

— Петък ли? — изгледа я неуверено той. — Не е ли неделя?

— Петък! — вече напълно уверено кимна Серена. Възкресението е символ на победата над смъртта. Но най-достойният момент трябва да е бил тогава, когато Исус е умирал на кръста заради греховете на човечеството и е простил на враговете си!

— Окей! — съгласи се Конрад. — Сега ми трябва час!

— Светите писания го определят като деветия час.

— Какво?! — изгледа я недоумяващо той.

— Три часът.

Конрад кимна, въведе и последните координати и отстъпи назад.

— А сега няма да е зле да кажете една молитва, сестро Сергети! — промълви той, загледан в тавана.

Геодезичният купол се завъртя отново и се заключи на отредената си позиция, пресъздавайки небето над Йерусалим през 29 г. сл.Хр. в деветия час от светлината на петия ден след първото пълнолуние от пролетното равноденствие.

— И сега пред нас се разкрива праведността от небето, а не на закона — промърмори Серена под носа си думите на свети Павел към римляните.

Камерата внезапно се разтърси и тя бе принудена да отскочи рязко назад. Подът се отвори и олтарът със скиптъра пропадна в шахтата и изчезна. Преди да успее да надникне над ръба, шахтата се затвори, превръщайки се в картуш със символа на Озирис. А отдолу долетя гръмотевица.

Настъпи гробовна тишина. Серена долови нечие ридание. Звучеше като на малко момиченце. Усети как по бузата й се стича сълза и разбра, че риданието излиза от нея самата. По някаква необяснима причина тя почувства дълбоко в себе си странна чистота, сякаш всичките й страхове, тревоги и чувство за вина внезапно бяха отмити.

— Ти успя! — извика тя и прегърна Конрад. — Слава на Бога!

— Какво ще кажеш да продължим, когато излезем оттук? — усмихна й се той, но точно в този момент всичко около тях се изпълни със страховито боботене.

— Какво става, Конрад? — замръзна на мястото си Серена.

— Мисля, че всеки момент ще бъдем погребани под три километра лед.