Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (8)

7.

Макар и заглушавани от бръмченето на двата вентилатора, които вкарваха въздух в канцеларията, слабите звуци на Моцарт все пак успяваха да достигнат до ушите на генерал Йейтс. В момента наблюдаваше сина си, който се бе заел да анализира данните от П4 на своя лаптоп.

Обгърнал голяма чаша кафе с пръстите на бинтованата си ръка, Конрад поклати глава и отбеляза:

— При теб никога нищо не се променя, нали, татко?

— Какво би трябвало да значи това? — скова се Йейтс.

— Когато бях малък, така и не си направи труда да ме научиш нито как се пуска хвърчило, нито как се хвърля бърза топка. Не, подобни неща трябваше да уча съвсем сам. Защото единственото, което можеше да се чуе от твоите уста, бе: „Какво мислиш за плана на тази нова оръжейна система, синко?“ или „Какво ще кажеш да дойдеш с мен, за да гледаме изстрелването на новия ми шпионски сателит?“. И където и да те засека на тази воняща планета, обстановката е винаги една и съща. Винаги си в някаква военна база. Винаги е тъмно. Винаги е студено. Винаги вали сняг.

Генералът извърна поглед към панорамния прозорец и се загледа в бурята, която бушуваше отвън. Белотата бе станала толкова гъста, че вече не се виждаше дори и стръмната пропаст наблизо. Онова, което бе останало от катастрофиралия С–141, вероятно отдавна беше погребано под снега. Радваше се, че синът му е оцелял. Жалко, че Конрад не изпитваше същите чувства — и от това го заболя.

— Може би просто си го нося с мен — отвърна Йейтс и си наля трето уиски. После кимна към лаптопа и добави: — Както и да е. Въглеродната датировка изглежда достатъчно изчерпателна.

— За камъка бенбен — да — започна Конрад, но точно в този момент през помещението премина поредният трус.

— Това беше от нас — обясни генералът, като имаше предвид сондажите, които се извършваха, за да се разчисти леда около върха на П4 в пропастта. — Когато трусът е истински, гарантирам ти, че ще усетиш разликата.

— И ти смяташ, че тези земетресения се причиняват от П4?

— Ти си геният тук, сине. Ти ми кажи!

Конрад отпи от кафето си и едва не повърна.

— Какво, по дяволите, е това в чашата? Дизелово гориво ли?

— От водата е. Станцията черпи запасите си от разтопения сняг. Чакай да видиш храната на соева основа! Още по-гадна е.

Конрад отмести чашата с кафе и продължи:

— Само защото камъкът бенбен на П4 е на шест милиарда години, все още не означава, че и останалата част от пирамидата е също толкова стара или че е построена от извънземни.

— Кой е казвал нещо за извънземни? — изрече невинно генералът. Той обаче знаеше, че Конрад е винаги на една крачка пред него в мисленето.

— Метеоритите бомбардират Земята още от самото образуване на планетата — като например онзи марсиански камък на четири и половина милиарда години, който откриха тук, в Антарктида, преди няколко години — рече синът му. — Възможно е хората да са намерили този метеорит милиони години по-късно и да са решили да издялат от него камъка бенбен.

Йейтс пресуши поредния си „Джак Даниелс“ и отбеляза:

— Хубаво. Щом тази мисъл те кара да се чувстваш по-добре.

— Добре де, все пак някой наистина е построил П4 каза Конрад. — При това са я построили много преди ледовете да покрият Антарктида или въобще много преди съществуването на каквато и да било човешка цивилизация. Каквито и да са строителите на П4, едно е сигурно: били са изключително напреднали, вероятно много повече от днешната цивилизация.

Йейтс кимна.

— Което означава, че онзи, който първи получи достъп до тяхната технология, на теория може да промени световния баланс на силите.

— О, все същата параноя за асиметрията на силите, така ли? — усмихна се синът му. — Вече ми е ясно защо си готов да рискуваш десетки хора и да нарушаваш международните закони, като организираш масирано военно присъствие на мирния континент Антарктида!

Йейтс замълча и накрая прошепна:

— Искаш да кажеш Атлантида!

— Атлантида ли?! Да не би твърдиш, че там долу има цял град?!

— Именно — кимна генералът. — Доколкото ни е известно, П4 е само, така да се каже, върхът на айсберга.

— Атлантида е само едно име, един мит — въодушеви се археологът. — Може би този мит се базира на онова, което смяташ, че си открил. Може би не. Може би това е нашата отдавна изгубена Култура Майка. Може би не. Само за П4 биха ни трябвали десетилетия, за да я проучим, а какво остава за цял град!

„Да, такъв си е моят Конрад!“ — помисли си бащата. Не му е достатъчно да направи най-великото откритие след Новия свят насам. Не. Конрад чувстваше необходимост да бъде „прав“ за находката си — за да не се окаже поредният Колумб, открил нещо, което винаги си е било там.

— Не разполагаме с десетилетия, сине — обясни Йейтс. — Имаме само дни. Веднъж гледах един от твоите научнопопулярни филми по телевизията, където ти каза в прав текст, че Антарктида всъщност е била Атлантида.

Той включи компютъра си и върху монитора се появиха началните надписи на „Древните загадки на Вселената“. После се извърна към Конрад, който се усмихна сконфузено.

„Атлантида! — изгърмя от екрана професионалният баритон на водещия. — Древният град с фантастичните богатства и невиждана военна мощ, описан от старогръцкия философ Платон в неговите «Диалози» от четвърти век пр.Хр. Цяла цивилизация, погълната от водите на океана за един ден и една нощ. Оцелелите от този катаклизъм потърсили убежище по всички краища на света и построили пирамидите в Египет, зигуратите в Южна Америка и други останки с неизяснен произход. Елате и надникнете в необяснимото с астроархеолога доктор Конрад Йейтс!“

— Е? — обърна се към него генералът.

— Казах само, че Антарктида е единственото място на Земята, което пасва в най-буквалния смисъл на описаната от Платон Атлантида — обясни Конрад. — Никога не съм казвал, че смятам разказа на Платон за истина. Не забравяй, че девизът в академичните среди гласи: „Публикувай или умри!“. А както знаеш, само най-откачените идеи успяват да привлекат внимание.

— Значи казваш, че Платон е бил лъжец? — смръщи се генералът.

Конрад сви рамене и отговори:

— Платон е бил просто идеалист, който си е измислил един перфектен рай — Атлантида, за да изрази чрез него своите най-въжделени мечти.

Йейтс бе разочарован от лекомислената реакция ни сина си и изрече с присвити очи:

— Докато ти нямаш никакви идеали.

— Всеки археолог си има свое любимо местонахождение за Атлантида — продължи невъзмутимо синът му. Някои смятат, че е остров Тира в Средиземно море, потънал сред изригването на местния вулкан. Това са деветстотин години преди Платон да предаде на хартия разказа си за Атлантида. Други предпочитат северните райони на Атлантическия океан. Трети — Троя в Турция — град, който също е бил считан за мит, докато руините му не били открити. Има и такива, които предполагат, че Атлантида всъщност са двата континента Америка и че изгубеният град като нищо може да лежи на дъното на езерото Титикака, а защо не и под Лос Анджелис!

— Но нито едно от тези места няма нищо общо с високоразвитата цивилизация, която, според Платон, е била унищожена преди близо дванадесет хиляди години.

— Напълно вярно.

— Значи това тук би могло да бъде Атлантида.

— Да, би могло — сви рамене Конрад. — Виж какво, искам просто да подчертая, че ако хвърлиш напосоки стреличка към картата на света, при всички положения ще попаднеш на място, което поне един човек свързва с изгубената Атлантида. Или пък, ако си като моята продуцентка на шоуто, можеш да си хвърляш стрелички по слънчевите системи върху небесната карта. Възможностите са безкрайни. И затова не мога да кажа нищо категорично, докато не вляза във вътрешността на П4.

— Не мога да ти обещая, че ще влезеш вътре, сине — отбеляза генералът. — Поне засега. Не забравяй, че това е военна операция. Така че, ако имаш някаква теория за П4, по-добре я кажи още сега или замълчи завинаги.

— Няма проблеми! И без това още не съм си ползвал безплатния билет като редовен пасажер по авиолиниите. Прибирам се вкъщи.

— По дяволите, Конрад! — изкрещя Йейтс и стовари юмрук по масата. — Няма да ходиш никъде! И ако наистина искаш да влезеш в П4, по-добре ми кажи нещо, което все още не знам!

Конрад се изправи и се приближи до прозореца. За един кошмарен миг Йейтс се уплаши, че синът му ще грабне метален стол и ще се опита да разбие подсиленото стъкло. Той обаче стоеше неподвижно, загледан във виелицата отвън. Очевидно мъжът се бе научил да обуздава гнева, който го бе разяждал като момче.

— Добре тогава — рече накрая, без да се обръща. — Най-доброто ми предположение е, че П4 може да е оригиналът, по който е била конструирана Голямата пирамида в Гиза, само че в далеч по-големи мащаби от нея. С други думи, П4 е истинската пирамида, докато Голямата пирамида, изградена от Хуфу, е само нищожен глинен дубликат.

— Това ли е най-доброто ти предположение? Аз не мога да се базирам на интуитивни догадки, сине!

— Не е само интуиция — обясни Конрад. — Дори твоите данни сочат, че П4 е ориентирана спрямо основните посоки на света — север, юг, изток и запад. Ъгълът на наклона й е петдесет и един градуса и петдесет и две минути — точно както Голямата пирамида. И въз основа на всичко, което знам за Голямата пирамида, част от което съм запазил само за себе си, съм в състояние да направя няколко логични предположения и за П4.

— Например?

— Например вероятността П4 да представлява символ на Южното полукълбо на Земята.

— Докато Голямата пирамида в Египет е символ на Северното полукълбо — кимна Йейтс. — Схващам идеята. И какво?

Конрад се насочи към бюрото и набра няколко команди.

Полукълбото се проектира върху плоски повърхности така, както става при картографирането. Обърна лаптопа си към генерала, за да види графиката на екрана. Приличаше на свастика.

— Ето това би представлявала пирамидата, ако я сплескаме. Върхът й символизира Южния полюс, а периметърът — екватора.

— Добре, давай по-нататък!

— Точно по тази причина периметърът е в съотношение от две „пи“ спрямо височината й — обясни Конрад. — Следователно П4 представлява Южното полукълбо в мащаб едно към четиридесет и три хиляди и двеста.

— Представлява Южното полукълбо по отношение на какво? — полюбопитства Йейтс.

— На небето — отговори синът му. — Древните са свързвали определени значения с различните съзвездия. Щом успея да определя небесното съответствие на тази пирамида, ще разполагам с по-точна представа за функцията й.

— Функция ли? — стресна се Йейтс. — Ама не е ли гробница?

— Самите пирамиди никога не са били предназначени да служат като погребални гробници, въпреки че в някои случаи са използвани точно с такава цел — обясни археологът. — По-висшата им цел е била свързана с така търсения от древните царе вечен живот. За да го постигне, всеки от тях е трябвало да вземе участие в достигането на някакво откровение, което да разбули мистерията на Първото Време.

— Първото Време ли? — вторачи се в него генералът. И какво ще рече пък това?

— Това е тайната на Сътворението — отговори Конрад. Как се е образувала Вселената, как сме се появили ние, накъде отиваме.

— И как, за бога, строителите на П4 биха могли да знаят подобно нещо?!

— Древните са вярвали, че космическият календар се пренастройва на всеки двадесет и шест хиляди години продължи обясненията си Конрад. — Всяка времева епоха завършва с някакъв катаклизъм, който поставя началото на ново сътворение или епоха. Естествено е оцелелите от подобни катастрофални събития да искат да предупредят бъдещите поколения.

— Значи тази тайна започва още от самото Битие, така ли?

— Даже по-рано. Според митологията на аптеките и маите, досега е имало най-малко пет Слънца или Сътворения. Предполага се, че ние сега живеем в Петото Слънце.

— А какво се е случило с Четвъртото Слънце? — попита генералът.

— Ако се вярва на древните, било е разрушено по време на Големия потоп — отговори Конрад. — Като изхождам от четирите пръстена, които видяхме на камъка бенбен, мога да предположа, че П4 е построена в самата зора на Четвъртото Слънце, веднага след унищожението на Третото Слънце — точно във времето, когато библейският разказ „Битие“ твърди, че Бог е създал небето и земята.

— Преди малко ми каза, че П4 е по-стара.

— Защото във вътрешността на пирамидата се надявам да открия съкровищница на познания от предишните три Слънца. Възможно е дори там да се съдържа тайната на самото Първо Време, нещо много по-старо от познатата ни Вселена.

Йейтс започна да крачи напред-назад, неспособен да сдържи обзелото го вълнение. Раненият му крак го болеше зверски, обаче на него не му пукаше.

— Сигурен ли си в това, което току-що каза?

— Не мога да бъда напълно сигурен, докато не вляза вътре — вдигна рамене Конрад.

— Ето защо точно ние трябва да влезем първи — заключи Йейтс. — Защото не след дълго със сигурност ще се сдобием С компания.

— Открихте ли входа? — попита археологът.

— Сложил съм един екип на платформа, от която дълбаят върха на пирамидата откъм източната страна. Точно там компютърните модели ни съветват, че трябва да търсим входа. Вече сме на половината път.

— Не дълбаете, където трябва — отсече веднага Конрад.

Генералът си пое дълбоко въздух и попита:

— Добре тогава. Къде, според теб, трябва да дълбаем?

— От северната или от южната страна, въпреки че в случая с П4 лично аз бих предпочел северната. На около осемстотин метра дълбочина екипът най-вероятно ще попадне на входа към голяма шахта, която ще ни отведе до самото сърце на П4.

— Най-вероятно ли? — изсумтя Йейтс. — Значи искаш от мен да преместя екипа си на ново място само за да последвам гласа на интуицията ти?

— Виж какво, ако П4 действително е оригиналът, въз основа на който е конструирана Голямата пирамида, то тогава подозирам, че ще открием две шахти, излизащи от центъра на пирамидата към северната и южната й стена. Ако сходствата, които забелязвам, продължават да се появяват, то тогава можем да използваме тези шахти, за да се промъкнем вътре за двойно по-кратко време, отколкото ще ви трябва сега.

— И каква точно е функцията на тези шахти? Ако съществуват, разбира се.

— Нямам представа — отговори чистосърдечно Конрад. — За да съм сигурен, трябва да вляза вътре.

— Естествено — измърмори генералът.

— Доколкото разбрах, цената за допуска ми вътре е да ти кажа неща, които ти все още не знаеш — отбеляза Конрад. Интеркомът иззвъня. — Е, току-що го направих.

— Това, което ми каза, не би имало никакво значение, ако не успеем да открием тази шахта, за която ти твърдиш, че съществува — изтъкна баща му.

— Ще я откриете — настоя Конрад.

Интеркомът отново иззвъня. Вбесен от досадната настойчивост на подчинените си, генералът включи екрана. Беше О’Дел от командния център.

— Какво има? — изръмжа Йейтс.

— Получихме доклада на един от нашите разузнавателни патрули. Изглежда, че уплашените позивни на доктор Йейтс са привлекли нечие внимание. Имаме си компания.