Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (18)

17.

В приличащата на бойлер подземна камера под пирамидата Конрад сложи на изгореното си чело ледена кутия безалкохолно и се загледа в пода на кратера, по който мътните отблясъци от огъня продължаваха да пълзят. Изгореното продължаваше да го боли. Свали кутията и видя, че по нея са се залепили няколко опърлени косъмчета от веждите му.

— Положението определено се нагорещява — отбеляза генералът. — По-добре да се махаме оттук, преди ново изригване окончателно да ни изпече. А след измръзналата ти ръка и изгореното ти чело, може да се каже, че вече си уцелен два пъти.

— Нека поне се опитаме да проверим колко градуса е — рече Конрад. — Нали имаш сензор за топлина с дистанционно управление?

Йейтс извади от джоба си малка топка.

— Обвивката е изработена от същия материал, който НАСА използва за външните плочи на космическите совалки — отбеляза той. — Отдръпни се!

И метна топката в шахтата. Минута по-късно върху дисплея на преносимия компютър на Йейтс се показаха цифрите.

— Преди твоят свръхустойчив на топлина сензор да се разтопи по време на падането си — отбеляза с усмивка Конрад, — измина шест километра надолу и регистрира температура 4500 градуса по Целзий.

— Господи Боже! — възкликна Йейтс. — Че това е колкото повърхността на Слънцето!

— Или разтопеното ядро на Земята — добави Конрад. Мисля, че това е геотермална клапа.

— Геотермална клапа ли? — присви очи генералът. — Имаш предвид, като онези в океаните?

Конрад кимна и обясни:

— Един от старите ми професори откри подобна гореща точка на запад от Еквадор, на около осемстотин километра навътре от морския бряг и на две хиляди и петстотин метра дълбочина. На дъното на океана няма почти никакъв живот, защото липсва светлина, а температурите са под точката на замръзването. Но пък в земната кора има пукнатини, през които излиза топлина от ядрото на планетата и затопля водата. Именно поради тази причина някои форми на живот, като например раци, миди и триметрови червеи успяват да оцелеят дори там.

Конрад въздъхна и се огледа. Тази геотермална камера вероятно е нещо подобно. Единственият въпрос, който оставаше неизяснен, бе дали атлантите са построили П4 върху вече съществуваща клапа или са притежавали толкова напреднала технология, че са можели да достигнат до земното ядро, а защо не и до ядрото на всяка една планета, осигурявайки си по този начин неизчерпаем източник на топлина.

— Платон разказва, че Атлантида е била унищожена от мощна вулканична експлозия — отбеляза Йейтс. — Може би точно това тук е причината за тази експлозия.

— Или пък това е легендарният източник на енергия за Атлантида — рече Конрад. — За атлантите се твърди, че са успели да обуздаят силата на Слънцето. Тази геотермална клапа черпи енергия от ядрото на Земята — което е точно толкова горещо, колкото и повърхността на Слънцето. Следователно вероятно точно това е така наречената слънчева сила, която са притежавали атлантите.

— Възможно е — кимна генералът.

Но Конрад веднага усети, че генералът има предвид някакво друго предназначение на П4, което няма нищо общо както с археологическата, така и с технологичната й стойност.

— Да не би да имаш друга теория? — обърна се към него той.

— Да — кимна Йейтс. — От заключенията ти разбирам, че по своята същност П4 е гигантска геотермална машина, която може да насочи топлината от земното ядро така, че да разтопи ледовете над Антарктида.

Конрад застина.

Въобще не си беше представял нещата в толкова катастрофални краски. Според досегашните му представи този начин на разсъждение бе територия на вечно вдигащите тревога радетели за опазването на околната среда, като например Серена.

Но сега, когато си спомни телата в ледената бездна над П4 и теорията на Хапгуд за изместването на земната кора, в душата му започна да се промъква страх. Никога не бе допускал възможността природно явление от мащаба на глобално разместване на земната кора — кулминационна точка на геологичен цикъл от четиридесет и една хиляди години — да може да бъде предизвикано съвсем съзнателно.

Както изглеждаше обаче, генерал Йейтс като че ли бе посветил на тази вероятност малко повече време от него. Не можеше да не му признае, че идеята заслужава сериозно обмисляне.

Под пирамидата бе складирана достатъчно топлина, за да разтопи ледовете — или най-малкото такова количество от тях, че последвалото надигане на океаните да потопи крайбрежните градове във всеки един континент.

— Да, предполагам, че тази машина спокойно би могла да затопли Антарктида — изрече бавно той. — Но с каква цел?

— Вероятно, за да направи континента или кланетата по-приятни за обитаване — продължи Йейтс. — Но на кого му пука за целта? Важното сега е, че тук някъде трябва да има контролна зала, която ние сме длъжни да намерим! Преди да го е направил някой друг!

— Ясно — отвърна Конрад, като се чудеше защо изобщо се изненадва, че баща му е толкова практичен, колкото е. — Това вероятно е централната камера, онази с двете скрити небесни шахти.

— Тогава да се махаме оттук и да я открием! — извика Йейтс. — Преди това нещо отново да избухне, този път наистина!

Докато се връщаха обратно нагоре по галерията, Конрад бе обзет от опасението, че току-що бе сторил онова, което винаги е отричал, че прави — беше нарушил целостта на една находка. И което бе още по-лошо, вероятно по този начин беше обрекъл също и себе си, и останалите. В главата му зазвучаха прозвищата, които го бяха преследвали през цялата му кариера: „Изтърбушвач на гробници“, „Похитител на девствени терени“, „Конрад Унищожителя“.

Нямаше търпение да се върнат при Серена, да открият тайната камера на П4 и да направят всичко възможно, за да запушат тази космическа топлинна клапа.

Когато достигнаха разклонението в дъното на Голямата галерия, Конрад въобще не се изненада, че този път завариха три тунела вместо два.

— Само не ми казвай пак, че и преди си видял третия! — обади се Йейтс.

— Не, този определено го нямаше преди — засмя се синът му. — Може би долу сме направили нещо, което е отворило вратата.

Вдигна поглед към галерията и горната камера и видя, че оттам слизат няколко фигури.

Генералът също ги видя и веднага го сграбчи.

— Сниши се! — прошепна той. — Това е заповед!

Изгасиха фенерчетата и се оттеглиха в новия тунел, където се скриха в мрака от двете страни на отвора. Конрад притисна гръб към стената и погледна към баща си. Силуетът му се скриваше от мътната светлина, която се излъчваше от дъното на галерията.

— Екип „Феникс“, обадете се! — прошепна той в радиостанцията си. Никакъв отговор. — Обадете се, екип „Феникс“! — Пак нищо. — Мамка му!

Конрад извади бинокъла си за нощно виждане и надникна зад ъгъла на вратата. Две фигури тупнаха на площадката в дъното на галерията. Зелените им очи — или по-точно уредите за нощно виждане, подскачаха нагоре-надолу в тъмнината. Той се дръпна назад и погледна към баща си.

— Кои са тези? — прошепна.

— Не знам. Но със сигурност не са от моите. Тръгвай!

Двамата тръгнаха по дългия и тъмен тунел. Този коридор беше висок единадесет метра, но след величието на Голямата галерия, по която току-що бяха минали, се усещаше като миниатюрна дупка. След около триста и петдесет метра на юг подът пропадна рязко в по-голям тунел, с двойно по-голяма височина.

— Виж там! — посочи Йейтс с лъча на фенерчето си към пода.

На около тридесет метра пред тях имаше или врата или бе краят на тунела. Оттук трудно можеше да се каже. Точно в този момент Конрад усети порив на свеж въздух. Вдигна очи и откри друга шахта на тавана на тунела. На пода, под същия ъгъл, също имаше шахта.

— Това може да са две от допълнителните звездни шахти, които отвеждат към тайната камера — прошепна той. Мисля, че минава през този коридор. Трябва да пусна въже, за да проверя.

— Аз мисля да се поразходя по този коридор, за да проверя какво има в края му — рече генералът. — Докато се върна, сигурно вече ще можеш да ми кажеш какво си открил.

Конрад наблюдаваше как баща му изчезва по коридора, докато той самият развиваше въжето, спускайки го надолу в шахтата. Тъкмо бе надникнал предпазливо над ръба, когато зад гърба си долови скърцане на ботуш. Обърна се и зърна пред себе си чифт зелени очи.

— Кой, по дяволите, пък си ти? — попита Конрад.

Фигурата с очилата за нощно виждане насочи към него автомат „Калашников“ и изрече със силен руски акцент:

— Най-жестокият ти кошмар! — После вдигна радиостанцията си и съобщи: — Леонид търси полковник Кович. Залових един американец!

— Така си мислиш! — Конрад изрита автомата от ръцете на Леонид и вдигна от пода счупеният лазерен прицел. Леонид измъкна отнякъде 9-милиметров пистолет „Яригин“ PY, но точно в този момент Конрад маркира челото му с червената точка от лазерния прицел. Надяваше се руснакът да не забележи, че към него няма прикрепен автомат. Пусни го! Веднага!

Руснакът пусна пистолета си и Конрад издиша облекчено.

— Много добре.

От десния ръкав на руснака се свлече ловджийски нож с костна дръжка и се озова в дланта му. Когато палецът му намери бутона, се чу прещракване. После ръката му се изви в дъга и острието се насочи към брадичката на американеца.

Конрад очакваше подобен ход още в мига, в който долови прещракването. Веднага блокира ръката му, сграбчи китката с двете си ръце и я изви така, че руснакът изпусна ножа и извика от болка. После продължи да извива назад и нагоре, без да отпуска захвата си. Този път руснакът започна да пищи при разкъсването на мускулите. Конрад халоса главата му в стената, а после го пусна в шахтата на пода.

Тъкмо се бе привел отново над шахтата, взирайки се в мрака й, когато отново дочу стъпки. Сграбчи руския „Калашников“ и вдигна глава.

Срещу него тичаше Йейтс.

— Задънена улица — отсече делово той. — Но какво е станало тук?

Конрад тъкмо се канеше да му разкаже, когато усети някакво придръпване в глезена си. Погледна надолу и видя, че найлоновото му въже се опъва като примка около ботуша му. Веднага схвана, че по непредпазливост е позволил на руснака да повлече въжето със себе си и ето, че сега то повличаше и него.

— Дръж здраво! — извика той и подхвърли на баща си другия край на въжето. После пропадна надолу. — Не го пускай!

Докато пропадаше в тъмнината, се опита да прикрепи въжето към сбруята си. Усещаше, че пропада от едно ниво в друго. Като че ли нямаше край.

Не след дълго въжето около ботуша му започна да се отпуска, а другото през сбруята му — да се затяга. Накрая се изсипа в някакво голямо празно пространство. Въжето му се опъна и го хвана във въздуха. Той увисна безпомощно.

— Татко! Чуваш ли ме?

Отначало нямаше нищо, но после долови едно слабо:

— Едва!

Опипа колана си, намери фенерчето и го включи.

Шокът от онова, което се разкри пред него, го накара да изгуби ума и дума.

Висеше си като махало във великолепна камера с формата на геодезичен купол. Ръцете му се разтрепериха, докато плъзгаше лъча на фенерчето по тавана. Върхът на купола се възправяше на шестдесетина метра над него. По четирите сливащи се стени бяха разпръснати множество съзвездия.

Изглеждаше като космическа обсерватория.

Сведе лъча на фенерчето надолу.

В центъра на каменния под се издигаше нещо като олтар с малък обелиск, висок не повече от шестдесет сантиметра.

А върху него беше забоден руснакът.

— Татко! — изкрещя Конрад. — Намерих я!