Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (6)

5.

Във търбуха на С–141 „Старлифтър“ цареше кучешки студ. Конрад се стресна в съня си и се събуди. Потърка очи. Беше на ръба на силите си. Делеше тази машина с още две дузини командоси от специалните части, всички до един опаковани в полярна екипировка, прегърнали своите автомати М–16.

Самолетът отново се разтърси. През по-голямата част от полета се бяха носили през ясни небеса и почти безгранична белота. Сега обаче летяха през някаква сивкава супа, а турбулентността ставаше все по-силна с всяка изминала секунда. При всеки трус гигантските товарни контейнери в задната част се плъзгаха, опъвайки до краен предел въжетата, които ги придържаха.

Конрад сведе поглед към мултисензорния си часовник с глобално позиционираща система, който използваше мрежата на двадесет и седем сателита, за да определи с точност до тридесет метра местоположението му във всяко кътче на планетата. Но последните шестнадесет часа, прекарани на разнообразни военни машини, очевидно бяха изтощили батериите, защото дисплеят за географската ширина и дължина беше черен. Но пък вграденият компас се въртеше като луд — североизток, югоизток, югозапад, северозапад. Вероятно приближаваха някаква полярна област, даде си сметка той.

Най-вероятно — Южния полюс.

Извърна се към командоса с каменното лице, който седеше до него, и се опита да надвика воя на турбодвигателите.

— Мислех, че Антарктида е забранена зона за военните.

Като продължаваше да гледа втренчено напред, командосът отвърна:

— Какви военни, сър?

Конрад простена. Точно с подобен род глупости бе принуден да се съобразява през целия си живот като син на Грифин Йейтс — изхвърлен от НАСА астронавт, който някак си бе съумял да се промъкне през сенчестите коридори на властта в Пентагона и да се превърне в генерал от ВВС. Йейтс бе дълбоко убеден, че истината трябва да бъде строго разпределяна според принципа на „необходимостта“, в това число и най-вече истината около обстоятелствата, свързани с раждането на Конрад.

Ако се вярваше на официалната версия на събитията, която му бе представил Грифин Йейтс, Конрад бе плод на случайна забежка на капитан Рик Конрад и някаква безименна стриптизьорка от Дейтона Бийч. Когато капитан Конрад загинал в Антарктида по време на тренировъчна мисия, жената оставила тяхното незаконородено дете на стъпалата пред лечебницата в Кейп Канаверал. Малко по-късно и тя самата умряла от свръхдоза. НАСА, загрижена да съхрани чистия образ на своите астронавти, нямала нищо против да си затвори очите за правилата и да позволи на командващия офицер на капитан Конрад и негов най-добър приятел, майор Грифин Йейтс, да осинови момчето.

Но с годините Конрад все повече започваше да се съмнява във версията на Йейтс. Защото втората му майка, Дениз, със сигурност се съмняваше. Още от началото тя подозираше, че именно Йейтс е биологичният баща на Конрад и че той е използвал смъртта на капитан Конрад като удобно прикритие за незаконния си син. Нищо чудно, че тя се разведе с него, когато Конрад беше на осем. После се премести да живее на друго място, като взе със себе си и двете си дъщери, на единадесет и девет години — единствените приятели, които Конрад някога бе имал.

Накрая, след години непрекъснато местене от база в база и все по-нарастващо отчаяние, Конрад се превърна в бунтар — в достатъчно голяма степен, за да бъде изхвърлен от няколко училища и да събере сили да се изправи очи в очи с Йейтс. Вторият му баща не само отрече всичко, но и отказа да използва правителствените си контакти, за да му помогне да открие биологичните си родители. Оттук нататък отношенията между двамата, които и без друго не бяха топли, съвсем охладняха.

Беше повече от очевидно, че на генерал Йейтс въобще не му пука какво мислят за него Конрад или който и да било друг. Въпреки провала на кариерата си като астронавт, той вървеше нагоре, от едно звание към следващото, докато накрая получи мечтаната генералска звезда, че и командването на мистериозната Отбранителна агенция за високотехнологични проучвания.

Благодарение на финансовата подкрепа на администрацията на Рейгън през осемдесетте, Йейтс и неговият екип военни екстремисти изобретиха интернет, глобалната позиционираща система, технологията „Стелт“, компютърната мишка, както и „редица други неща“.

Конрад стигна до заключението, че мисията, на която сега се бяха отправили, очевидно попада в графата „редица други неща“. Но какви по-точно?

Той отдавна подозираше, че под ледовете на Антарктида се крие приказна находка. В крайна сметка Източна Антарктида беше много древен континент, който някога се е радвал на тропически климат. Явно Йейтс е открил нещо и сега се нуждаеше от него. Или пък е нескопосан опит за помирение между баща и син.

Две силни турбулентни разтърсвания го върнаха обратно в ледения търбух на С–141. Без да иска разрешение, той разкопча колана си и се запрепъва към кабината на пилота, хващайки се за издутините по вътрешната част на корпуса.

Остъклената кабина беше измамно светла и просторна. Зад предното й стъкло Конрад не видя нищо друго освен белота. На пилотската седалка седеше Лундстрьом и ревеше нещо на своя помощник-пилот и на навигатора. Но двигателите бучаха толкова силно, че Конрад не разбра и думица от казаното.

— Може ли поне да зърна това феноменално откритие, преди да ме убиете? — изрева археологът.

Когато се извърна и погледна през рамо, Лундстрьом изглеждаше определено бесен.

— Връщайте се веднага на мястото си, доктор Йейтс! Всичко е под контрол!

Погледът му обаче издаваше неговата тревога. Точно в този момент Конрад се сети откъде го познава. Спомни си, че до преди четири години Лундстрьом беше командир на космическа совалка, по чудо оцелял след експлозия на площадката за изстрелване при провалилата се негова трета мисия.

— Стига де, Лундстрьом! — обади се Конрад. — Не ми казвай, че космическата совалка е друсала чак толкова!

Пилотът не отговори нищо и се обърна към пулта за управление.

Конрад насочи поглед към метеорологичния радар и забеляза завихрянето на четири буреносни фронта, готови да се слеят в един-единствен, при това двоен.

— И ще прелетим през това тук?!

— Ще се промушим между задната част на ниския фронт и предната част на другия, преди да се слеят — обясни Лундстрьом. — „Макмърдо“ ни успокои, че задните ветрове на първия нисък фронт няма да надвишат стотина възела. После яхваме предната част на другия нисък фронт, чиито опашни ветрове от около сто и двадесет възела ще ни запратят право надолу, чак до ледената писта.

— И ще си останем цели-целенички, така ли?! — изуми се Конрад. Знаеше, че станцията „Макмърдо“ е най-голямата американска база в Антарктида. — Мислех, че там имат голяма писта. Защо да не се приземим там и да опитаме тази маневра утре? Защо е цялото това бързане?

— Прозорецът ни се затваря много бързо — отвърна Лундстрьом и почука с пръст по екрана на радара. — Утре тези двата ниските ще са се слели в един доста гадничък фронт. А сега се върнете на мястото си.

— Добре — каза Конрад и се отпусна в седалката зад навигатора.

Лундстрьом и помощник-пилотът се спогледаха. Конрад видя отраженията им в стъклото на кабината. Очевидно решиха, че могат да го оставят.

— Досието ви ни предупреди, че сте извор на неприятности — рече по едно време командирът. — Но пък защо ли да се изненадвам? Какъвто бащата, такъв и синът!

— Той не ми е истински баща и аз не съм негов истински син — обади се Конрад. Или поне в този момент се надяваше да е така. Подобно на повечето американци, и той подозираше, че някъде в мрачните коридори на Вашингтон съществува база данни за всички жители на страната. Ето, че Лундстрьом бе потвърдил подозренията му. — Или тази информация я нямаше в досието ми?

— Напротив, имаше я, както и някои психологически оценки — отговори командирът, очевидно наслаждаващ се на тази игра за сметка на археолога. — Например кошмари за края на света. Никакви спомени преди петгодишната ви възраст. Вие сте бил доста откачен като дете.

— Очевидно не сте имали възможността да вкусите от такива радости, като кърмене с мляко с остатъци от ЛСД и други халюциногени — заяви Конрад. — Както и да страдате от кошмари на шестгодишна възраст. Или да сритвате задниците на малките копеленца от поредната база на ВВС, които са ви се подигравали, че сте откачалник.

Лундстрьом млъкна и се посвети на контролното табло пред себе си.

Обаче любопитството на Конрад вече беше събудено и той продължи:

— И какво още пише в моето досие?

— Някакви глупости, които сте направили по време на първата ни война с Ирак…

Конрад махна небрежно с ръка.

— А, стара история!

— И аз така чух — отбеляза усмихнато командирът. Нещо за съветски „Миг“-ове и зигурата в Ур.

Конрад кимна. Преди четири хиляди години Ур е бил столицата на Шумер в земята на Авраам. А днес беше погребан под пясъците на модерен Ирак.

— Е, да, имаше нещо такова.

— Какво такова? — извърна се към него Лундстръом, искрено заинтригуван. Очевидно досието на археолога не съдържаше подробностите по този случай.

— Иракчаните имаха гадния навик да строят военните инсталации точно до археологически забележителности, един вид като гаранция за тяхната безопасност — обясни Конрад. — Така че, когато нашите сателити попаднаха на два съветски „Миг“-а точно до руините на древния зигурат в Ур, Пентагонът заключи, че иракчаните са паркирали бомбардировачите си там, за да избегнат унищожението им.

— Да, спомням си, че чух за този случай — кимна командирът.

— Да де, обаче също така подозираха, че самият Саддам Хюсеин се е окопал в този зигурат — продължи с охота Конрад. — Затова аз им дадох необходимата насочваща информация, от която се нуждаеха, за да изстрелят една ракета „Маверик“ в обекта.

— Ракета „Маверик“?! Че това е разрушител на бункери от първа величина! Будалкате ме!

— Само „Маверик“ е в състояние да си проправи път под пирамидата и да я унищожи отвътре, като при това причини такава експлозия, че да изглежда като грешка на самите иракчани.

— Значи вие нямате нищо против да изтриете от лицето на земята такова вечно историческо съкровище, само и само да убиете някакъв преходен деспот?! — изгледа го шокиран Лундстрьом. — Че какъв археолог сте тогава?!

— Такъв, от какъвто добри хорица като вас очевидно се нуждаят понякога — отговори усмихнато Конрад. — Така че, защо сега не ми кажете…

Внезапно вниманието на екипажа бе привлечено от пулсиращ вой. Лундстрьом сграбчи контролните лостове. Помощник-пилотът провери всички уреди.

Навигаторът изкрещя:

— Страничните ветрове от две-петдесет G станаха около осемдесет G!

— Ветровете ни отклоняват! — извика Лундстрьом и сграбчи лоста за управление. — Мамка му, не помръдва! Май сме попаднали в реактивен поток!

Конрад се хвана здраво за дръжките на седалката си и се подготви за силната турбулентност, в която попадна самолетът. Жироскопите побесняха.

— Жироскопът пада! — извика навигаторът.

— Дай ми небесните координати! — изкрещя в отговор командирът.

Навигаторът се извъртя към секстанта над главата му, който стърчеше от корпуса на самолета, и се опита да разчете местоположението им по звездите. Но после поклати глава.

— Тази супа е прекалено гъста, за да успея да разчета каквото и да било!

— Да сте чували някога за GPS системи? — изкрещя Конрад зад тях.

— Напълно са безполезни при ЕМР!

„Електромагнитен импулс?“ — изуми се Конрад. От онези, дето ги използват в микровълновите печки, генерирани от слаби експлозии от ядрен тип. Точно те имаха гадния навик да изваждат от строя всякакво технологично оборудване. Да, това обясняваше защо летят в такава стара щайга. И какво, по дяволите, прави Йейтс долу в леда?

— Ами проклетата доплерова навигационна система? — обади се пак той.

— Не става.

— Слушай, Лундстрьом! Трябва да се свържем с кулата в „Макмърдо“ за помощ! На какво разстояние са от нас?

— Нещо май не схващаш, Конрад — отвърна командирът.

— Няма да кацаме в „Макмърдо“. Крайната ни цел е друга.

— Каквато и да, надали ще стигнем до нея, Лундстрьом! — изтъкна археологът. — Налага се да смените курса и да се насочите към „Макмърдо“!

— Прекалено късно е — усмихна се командирът. — Отдавна преминахме критичната точка. Принудени сме да продължим напред.

— Или по-скоро да влезете в затвора! — извика Конрад.

— Заедно с Йейтс и цялата му пасмина нещастни тузари от Вашингтон!

Навигаторът изкрещя:

— Ветровете пред нас се усилват! Сто възела!

Четирите двигателя на самолета събраха сетни сили, за да се преборят с ветровете пред машината. Конрад усещаше съпротивлението по вибрациите на пода под краката си. Турбулентността се надигна и запълзя по краката му подобно на снопове необуздана енергия, миг по-късно вече имаше чувството, че вътрешностите му ще се разтопят.

Като за мъртвец обаче той си се чувстваше доста жив и много държеше да си остане в това състояние.

— Ако продължаваме така, ветровете и без това ще ни накарат да се обърнем — измърмори под носа си.

— Насрещни ветрове от сто седемдесет и пет възела! — извика навигаторът. — Двеста възела! Двеста двадесет и пет!

Лундстрьом застина за момент, очевидно обмисляйки нова стратегия. Накрая изрече:

— Изключи и обери номера едно и четири.

— Разбрано — кимна навигаторът и изключи два от двигателите. После изрече с отчаяние в гласа: — Наземната скорост продължава да пада. Горивото ни е на привършване.

— Какво ще кажете за едно приземяване по спешност върху леда? — не се предаваше Конрад.

— Става — кимна Лундстрьом. — Обаче ние летим на колесна машина, а не на безколесна!

— Приземете я по корем! — изкрещя пътникът им.

— Не става! — изкрещя командирът. — В тази каша там долу най-много да се фраснем в някой айсберг!

Поредният страничен порив на вятъра ги зашлеви толкова силно, че Конрад си помисли — край, самолетът ще се преобърне по корем и ще се понесе в спираловидна нишка към леда. Като по чудо обаче Лундстрьом успя да запази хоризонталното положение на машината.

— Ама не може да не се опитате да направите нещо! — изкрещя археологът. — Изхвърлете товара!

— И генерал Йейтс веднага ще изхвърли нас!

— Тогава трябва да поискаме помощ по радиото!

— Не става. Намираме се в пълно радио затъмнение. Радиото ни е безполезно.

— Глупости! — не му повярва Конрад. — Това е незаконна операция. На бас, че Йейтс просто иска да си спаси задника и да не го усетят!

С тези думи той се смъкна при радиото и се опита да си сложи слушалките.

— Какво си мислиш, че правиш?! — изкрещя Лундстрьом.

— Обаждам се за помощ — отвърна невъзмутимо Конрад и чу някакво прещракване близо до ухото си. Обаче не беше от слушалките. Беше прещракването на пълнител. Обърна се и видя, че Лундстрьом е насочил блестящ 9-милиметров автоматичен „Глок“ към главата му. Веднага позна собствения си пистолет, който беше предал още при качването си на хеликоптера в Перу.

— Отнесете си задника обратно на седалката, доктор Конрад!

— Аз съм си на седалката — отговори той и продължи да върти копчето на радиото. Долови някакъв звук. — Не можете да ме убиете. Защото се нуждаете от мен, Лундстрьом. Само един Господ знае защо обаче се нуждаете от мен. Затова най-добре махнете пистолета от главата ми. Има гадния навик да гръмва най-неочаквано. Ако продължим да се тресем така, нищо чудно да пробиете дупка в предното стъкло на кабината.

Лундстрьом се извърна към побеснялото небе пред тях и изсъска:

— Да те вземат мътните, Конрад!

Гостът му се приведе над микрофона на радиото и започна да търси подходящата честота, но се стараеше да не забравя за дулото на пистолета, което се поклащаше зад главата му.

— Каква ни е позивната и честотата?

Командирът се поколеба. После едно силно тръскане едва не го катапултира от седалката му. Той сведе дулото на пистолета и точно в този момент кабината се разтресе.

— Ние сме шест-девет-шест, Конрад — извика накрая и се присегна, за да нагласи подходящата честота.

Конрад включи микрофона и извика:

— Тук шест-девет-шест! Нуждаем се от спешна помощ!

Никакъв отговор.

— Тук шест-девет-шест — повтори археологът. — Нуждаем се от спешна помощ!

Отново никакъв отговор.

— Вижте! — изкрещя навигаторът. — Ледената база „Орион“!

— Ледената база „Орион“ ли? — повтори Конрад.

Мъглата за миг се раздели и към пустошта под тях се отвори прозорец. От леда наизскачаха планини, изпълвайки целия хоризонт. Стръмните склонове на назъбените върхове се спускаха към сметановобял сняг, отвеждащ към дъното на огромен каньон, който приличаше на черен полумесец в ледената шапка. Точно на ръба на този полумесец, във вдлъбнатината, се виждаше човешко поселище с куполи, бараки и кули.

Конрад го зърна да профучава покрай тях, след което мъглата отново ги погълна.

— Това ли е? — извика той.

Лундстрьом кимна:

— Сега ни остава само да открием пистата!

— Пистата ли? — изкрещя Конрад, но точно в този момент подобна на гръмотевичен удар турбулентност едва не го изхвърли от седалката му. Даде си сметка, че ако не си беше сложил колана, главата му вече щеше да бъде част от таблото отгоре.

— Да, пистата — поясни командирът на самолета. — Булдозерите я оформиха в леда.

— И трябва да направим подход в тази тотална белота?! — изуми се археологът, вторачен във вихрушката сняг пред предното стъкло на кабината. Нито странични огньове, нито гранични фенери биха могли да помогнат в подобна заслепяващата белота. А и с това схлупено над главите им небе нямаше нито сенки, нито хоризонт. Когато летиш над идеално бяла повърхност, става напълно невъзможно да прецениш както височината, така и разстоянието. Дори и птиците не могат да се приземяват в сняг и се разбиват на земята. — Вие двамата сте пълни откачалки!

Радиото припука.

— Шест-девет-шест, тук е Кулата — достигна до тях груб, монотонен глас. — Повтарям. Кулата вика шест-девет-шест!

— Тук е шест-девет-шест — извика Лундстрьом и сграбчи микрофона. — Слушаме Кулата!

Контролът на кулата каза:

— Ветрове петнадесет странично, четиридесет възела, видимост нула-нула.

Конрад веднага схвана, че Лундстрьом изчислява ситуацията наум и се чуди дали да се пробва или да се задържи във въздуха и да се надява на чудо.

— Ветровете променят посоката перпендикулярно, скорост до шестдесет възела, сър! — изкрещя навигаторът.

Този път Конрад не издържа и сграбчи микрофона.

— Да се опитваш да приземиш тази консервена щайга върху гигантско ледено кубче си е чисто самоубийство и вие го знаете!

— Спасителните екипи ви очакват — изрече все така монотонно Кулата. — Край.

Конрад се вторачи в мъглата, в която ги вкара командирът на самолета. Видимостта беше действително нулева, а срещу тях навяваше силен сняг. Внезапно бялата пелена отново се раздели и пред тях се появи редица от черни стоманени варели. Самата писта беше маркирана с флуоресцентни знаци за дневна светлина.

— Подходът ни е прекалено нисък — обади се командирът. Помощник-пилотът натисна лоста леко назад, опитвайки се да синхронизира командите.

Радиото пак изщрака.

— Започнете последния си подход при думата „сега“ — инструктира ги контролната кула.

— Разбрано.

— Вече сте точно над отсека за спускане.

— Разбрано — кимна Лундстрьом и в този момент задницата на самолета се разтресе.

Конрад стегна колана на седалката и задържа дъха си.

— Вече сте под нивото за спускане — предупреди ги кулата. — Забавете скоростта и минете два градуса наляво!

— Разбрано. — Лундстрьом леко обърна лоста за управление и Конрад усети как самолетът се накланя.

— Вече сте обратно на отсека за спускане — обадиха се от базата. — Подходът ви е точно над пистата при три километра до земята…

Конрад все така не виждаше нищо през предното стъкло. Единствено бяла стена.

— … километър и половина до земята…

— … осемстотин метра до земята…

— … четиристотин метра до земята…

— …приземяване!

Конрад и Лундстрьом се спогледаха. Продължаваха да летят.

— Кула? — обади се командирът.

Отговори им гробна тишина. После удар. Командосите отзад се наваляха един върху друг като плочки на домино, връзките на товара се скъсаха и контейнерите се плъзнаха напред.

Конрад се обърна назад — точно навреме, за да види как няколко метални контейнера летят към пилотската кабина. Свлече се рязко надолу в седалката си и в този момент една от металните кутии профуча покрай ушите му и уцели командира по главата, залепяйки я право в пулта за управление.

В следващия миг огромният леден блок посрещна предното стъкло на самолета и всичко потъна в мрак.