Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (14)

13.

Горната камера

 

„Шахтата е около два метра широка и още толкова висока“ — помисли си Серена и се спусна в непрогледната тъмнина. Хвърляха ези-тура и тя спечели съмнителната чест да бъде първата, проникнала вътре — тоест, като не броим единадесет килограмовата, шестколесна, модифицирана сонда за проучване на Марс, която екипът бе пуснал надолу по шахтата, снабдена с вградена лампа и камера. Дистанционно управляемият робот потвърди онова, което бе предположил и Конрад — че шахтата води право към камерата в сърцето на пирамидата.

Докато стоеше на платформата, която американците бяха издигнали в северната страна на П4, загледана в отвора на шахтата, Серена усети как сърцето й се разтуптява бясно. От съзнанието й все още не можеше да излезе картината на замразеното в леда момиченце, да не говорим пък за апокалиптичния край на цяла една цивилизация.

Открай време се успокояваше с мисълта, че Битието е просто легенда, а потопът — теологична метафора. Да, доказателствата от геологичните находки определено сочеха наличието на природен катаклизъм в древността. Тя не се съмняваше, че някога е имало нещо като глобално наводнение. Но чак пък божествено наказание заради лошотията на човечеството!… Да не забравяме също така, че това бе мнението само на един човек — Мойсей.

За съжаление обаче Серена смяташе алтернативната гледна точка за още по-смущаваща — онази теория, която твърдеше, че природата се ръководи от безлични цикли, които перманентно изтриват от лицето на Земята цели животински и растителни видове според принципа на случайността. Не я харесваше, защото лишаваше от всякакъв смисъл праведното й възмущение.

Сякаш чу как светият отец й казва, че реакцията й вероятно има нещо общо със собственото й детство. Сякаш се бе видяла като дете — невинна жертва, опакована в ковчега на леда, застинала във времето, подобно на отделните части от своята личност. Или може би се дължеше на провала, с който се сблъска вярата й. Сякаш сатаната си имаше свой личен ангел-хранител — Бога. Но в такъв случай Бог щеше да се превърне в дявол — мисъл, върху която Серена предпочиташе да не разсъждава.

— Ако искаш, аз мога да тръгна първи!

Тя се извърна към Конрад. След като бяха открили неговия заден вход към пирамидата, той вече беше в стихията си — наперен и самоуверен. Погледът му недвусмислено говореше, че както винаги се е оказал прав. При това не само за П4, но и за всичко на този свят, включително и за нея самата.

Вбесена, тя просъска:

— Значи смяташ, че можеш да превеждаш и древни извънземни надписи, така ли?!

— Писменото слово е само една от множеството форми на комуникация, сестро Сергети, както вие със сигурност знаете — отвърна й саркастично той. — А и не смятам, че вътре ще намерим надписи!

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто предчувствие — сви рамене той, а после прокара ръка по блестящата бяла повърхност на пирамидата. — Обърни внимание на перфектното напасване на облицовъчните камъни, обгръщащи цялата структура!

Дори и да имаше фини нарези, Серена не бе в състояние да ги зърне заради заслепяващото отражение на светлината.

— И защо нашите пирамиди не блестят като тази тук?

— През Средновековието са били отмъкнати за строежите на джамии — обясни археологът. — Така пирамидите са се превърнали в евтини каменни грамади. Ето, усети гладкостта!

Серена прокара ръка по повърхността. Камъкът приличаше по-скоро на стъкло.

— Различен материал? — погледна го въпросително тя.

— Значи забеляза — усмихна се Конрад. — Нищо чудно, че радио и ехографските проучвания не са успели да засекат пирамидата. Беше прав, Йейтс. Този материал е по-неуловим и от бомбардировач „Стелт“!

— И по-твърд от диамант — добави генералът зад сина си. — Докато открием тази шахта, всичките ни свредели се изпочупиха. Но не му знаем името. А сега, ако благоволите да си поместите задниците…

— Орейхалк — обади се Конрад.

Гласът му като че ли отскочи от стените на шахтата и се върна при тях.

— Какво каза? — обърна се към него Серена.

— Орейхалк е името на онази загадъчна медна руда или „блестящия метал“, за който Платон разказва, че е бил използван от жителите на Атлантида. Рудата е била изключително чиста, почти свръхестествена „планинска мед“. Проблясвала като огън и се използвала за облицоване на стени, както и за плочки с надписи. На бас, че външните два метра на пирамидата са изработени от този материал!

Той излъчваше такава самоувереност, че тя не се сдържа:

— Мислиш, че разполагаш с всички отговори, така ли?!

— Няма да знаем със сигурност, докато не проникнем вътре.

— Ами ако строителите са ни поставили някакви капани?

— Не забравяй, че атлантите са онези, които са попаднали в капан! — изтъкна поучително той. — Освен това строителите никога не са си представяли, че някой ще влезе в пирамидата им от небето, от тази шахта! Единствените капани, ако въобще ги има, са разпръснати в основата на П4, както и в тунелите, отвеждащи от централния вход към ключовите камери.

Серена погледна през рамото на Конрад към генерал Йейтс, който бе сбърчил чело от тревога и нетърпение. Застаналите мирно до него Лопес, Кригел и Маркус си носеха обичайните каменни физиономии.

— Добре. Хайде сега да разберем как стоят нещата! — извика тя и стъпи в отвора на шахтата.

Не след дълго тя установи, че Конрад е бил напълно прав за орейхалка. Някъде на около втория метър навътре повърхността на стените се промени — стана по-груба, изработена от по-тъмен вид камък или метал. Одраска леко екипа й, но тя установи, че спокойно може да остане на двата си крака, ако се спуска, леко приведена назад и се държи здраво за въжето. Светлината на лампичката на главата й осветяваше само петнадесетина метра от тъмнината пред нея.

— Как вървят нещата там долу? — извика Йейтс. В шахтата гласът му прозвуча тенекиено и грубо.

— Много добре — извика в отговор тя.

Но не се чувстваше добре. Въздухът бе тежък и я задушаваше. Колкото повече напредваше по наклонената шахта, толкова повече я връхлиташе усещането, че влажните, плътни стени всеки момент ще се стоварят отгоре й. По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки.

Само двадесет минути по-късно излязоха от шахтата и се озоваха в огромна, тържествена червеникава зала, която като че ли излъчваше неописуема топлина и мощ. Беше напълно празна.

— Тук няма нищо, Конрад — изрече Серена и гласът й отекна. — Нито надписи, нито нищо.

— Не бъди чак толкова сигурна!

Обърна се и се загледа как Конрад се смъква по стената, където завършваше шахтата, следван от генерал Йейтс и тримата офицери.

Фенерът на Конрад обля залата със светлина, под която се разкриха стени от масивни гранитни блокове. Подът и таванът бяха също изработени от гигантски блокове. Камерата беше по-дълга и от футболно игрище. Според Серена височината й беше повече от шестдесет метра. Въпреки това усещането, че всичко това всеки момент ще се стовари върху нея, не я напусна.

— И ние си чешем езиците за мегалитната архитектура! — махна с ръка Конрад. — Та само инженерните планове за това тук са буквално непредставими!

Серена си даде сметка, че той е напълно прав за мегалитната архитектура — тя разкрива много неща за строителите си. Точно поради тази причина тя харесваше и лингвистиката. Езикът доста често се опитва да скрие или да изкриви смисъла на нещата. И в тези свои опити той разкрива истинската същност на цивилизацията, скрита зад артефактите.

Ала надписи тук липсваха. Нямаше абсолютно нищо. Дори и в най-бедния терен Серена обикновено откриваше нещо, което да свърже разкопките с хората, живели в онези времена. Глинен чиреп, някаква статуетка. Все неща, чието значение не се ограничаваше само в ролята им на артефакти. Те принадлежаха на мислещи, чувстващи човешки същества. Все едно разглеждаше личните вещи на баща си, свещеника, след като той почина — вещи, които й разкриха иначе тривиални, ала твърде многозначителни истини за нейното минало.

Тук тя не усещаше никаква връзка с находката. Нищичко. Само абсолютна празнота. Смразяваща празнота. Нямаше дори и саркофаг — погребална кутия, която, ако паметта й за египетските пирамиди не я лъжеше, би трябвало да лежи в западния край на тази камера. Това място тук беше студено, сурово, високомерно.

— Не виждам никакви други шахти — обади се тя. — Нали каза, че ще намерим и друга? Никъде не се виждат врати. Попаднахме в капан.

— Напротив, ето я другата шахта! — възкликна Конрад и точно в този момент лъчът на фенера му облиза южната стена на пирамидата. Изглеждаше точно като онази, от която току-що бяха пристигнали.

— И в края й сигурно няма да открием нищо друго освен лед — отбеляза Серена.

Конрад се вторачи в шахтата и рече:

— В Голямата пирамида в Гиза южната шахта е водела починалия фараон към тръстиковите му лодки, с които да плава из своето земно царство. Докато северната е пътят му към звездите, по който се е присъединявал към небесното царство.

— Хубава приказка — усмихна се тя. — Обаче никъде наоколо не се забелязва саркофаг на починал фараон.

Серена го проследи с поглед как се насочва към центъра на залата. Колкото повече напредваше, толкова по-силно като че ли отекваха стъпките му.

— Какво правиш? — попита тя.

— Щом в залата няма нищо, то тогава ще разгледаме самата зала. — С тези думи Конрад се приближи към западната стена и се обърна с лице на изток. Извади от джоба си нещо, подобно на химикал, от който излезе тънък лазерен лъч и се плъзна по стените. След внимателния оглед той погледна изчисленията си и отсече: — Тази камера оформя идеален правоъгълник в съотношение едно към две. А височината й е точно половината от дължината на диагонала на пода.

— Е, и?

— Щом камерата образува идеален правоъгълник едно към две, то тогава строителите й са изразили чрез нея златното сечение фи.

— Фи ли? — обади се най-сетне генералът.

— Фи е ирационално число, подобно на пи, което не може да бъде получено по аритметичен път — обясни Конрад. — Стойността му е квадратен корен от пет плюс едно, делено на две, и е равно на 1.61803. Или пък ограничаващата стойност на съотношението между последователните числа от серията на Фибоначи — серия от числа, която започва така: 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13…

— При която всяко следващо число представлява сумата от двете предходни — завърши Серена лекцията му. Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Искам да кажа, че строителите не са оставили нищо на случайността. Всеки камък, всеки ъгъл, всяка камера са планирани систематично и с математическа перфектност. Защото тази конструкция е не само най-древната и най-голямата на планетата. Тя е и най-безупречната!

— Което означава? — преглътна Серена.

— Означава, че е абсолютно непосилна за човешките възможности.

Серена се загледа внимателно в него и стигна до извода, че той напълно вярва в онова, което казва. Засега тя се въздържаше от мнение, но не можеше да не се възхити от интелекта му. Рядко й се случваше да срещне мъж, по-умен от нея. Само дето Конрад беше вероятно прекалено умен за своето собствено добро — подобно на гениите, които американците са използвали по време на Втората световна война, за да им създадат атомната бомба. И прекалено самоуверен. Очевидно си беше въобразил, че ще може да изнесе нещо от П4 и завинаги ще остави своя отпечатък в историята.

Йейтс обаче едва ли щеше да му позволи. Серена хвърли крадешком поглед към генерала и разбра, че е права. Студеното му, каменно изражение й подсказа, че щом Конрад изчерпи полезността си за тази мисия, ще стане напълно излишен. Не като негов син, разбира се, но със сигурност като археолог.

От друга страна Конрад беше прекалено умен, за да позволи да бъде изхвърлен. Именно поради тази причина тя се притесняваше както за онова, което той казваше, така и за другото, което оставяше за себе си.

— Значи сега пък заключаваш, че П4 е дело на извънземни, така ли? — изгледа го присмехулно тя. — Обаче телата, които открихме в леда, са човешки. Или поне такива са заключенията от аутопсиите по думите на генерала.

— Това въобще не означава, че същите тези хора са построили П4! — махна пренебрежително с ръка той. — Това нещо тук вероятно е построено много преди те да се появят.

Начинът, по който той изрече „това нещо“, я притесни не на шега. П4 не беше „нещо“. Тя беше пирамида. Или не беше?

Без надписи Серена бе напълно безсилна да открие значението на този монумент, както и да спори с Конрад. Единственото, което можеше да повтаря като папагал, бе: „Не можеш да бъдеш напълно сигурен в твърденията си!“.

— Не губи надежда!

С тези думи той прекоси залата и се насочи към срещуположната шахта. После извади от колана си някакво устройство.

— Какво правиш? — попита тя.

— Включвам астрономическия си симулатор. — Той натисна един бутон и на дисплея се появи графика. — Северната шахта, през която влязохме, е под наклон от тридесет и осем градуса и двадесет и две минути. Тази южна шахта тук е под наклон петнадесет градуса и тридесет минути.

— Въобще не те разбирам! — въздъхна тя и се приближи до него.

— Забравяш, че тази пирамида може и да е меридиан за насочване към звездите — каза Конрад, загледан в дисплея. — Например шахтите в Царската камера на Голямата пирамида са насочени към Орион и Сириус. Интуицията ми подсказва, че са изградени по плана на тази пирамида тук. Единственото, което сега трябва да направим, е да открием съотношението между шахтите и смяната на небесни координати през човешката история, чрез което много лесно можем да датираме П4 точно до… — Не довърши. Стоеше и зяпаше невярващо дисплея.

— Хайде де! — подкани го Серена.

— Чакай малко! — намръщи се той. — Това не може да е истина!

— Кое не може?

— Нещо не е наред ли, Конрад? — обади се и генерал Йейтс, който точно в този момент оглеждаше с фенера си южната шахта.

— Наклонът на шахтите визира конкретни звезди в конкретна епоха — обясни археологът. — Тази шахта тук е насочена към звездата Алфа от съзвездието Голямо куче. Древните са я познавали като Сириус. Египтяните са я свързвали с богинята Изида, космическата майка на всички фараони.

— Чиято половина е космическият баща Озирис — обади се Серена.

Очите на Конрад светнаха, когато завърши:

— Чието съзвездие Орион точно в момента изгрява от изток!

— Добре де, но нали ми разказа за всичко това още в ледената база „Орион“! — възкликна нетърпеливо генерал Йейтс.

— Не разбираш — заговори задъхано Конрад. Серена не можеше да не признае на генерала, че дори и на нея й беше трудно да схване логиката на сина му. — Тази шахта тук е насочена към Алфа от Голямото куче точно сега, при изгряването на ерата на Водолея, видяна от Южния полюс в деня на пролетното равноденствие!

— Сега сме септември, Конрад — махна нетърпеливо генералът.

— Само за Северното полукълбо — напомни му Серена. — В Южното полукълбо е пролет. — После се обърна към Конрад и попита: — И какво означава всичко това?

— Ами, разположението на небесните тела минава един пълен цикъл на всеки двадесет и шест хиляди години. Което означава, че тази пирамида е построена или преди двадесет и шест хиляди години, по време на последната епоха на Водолея, или…

— Или какво? — подкани го нетърпеливо тя.

— Или пък е построена с цел да се изравни със звездите в конкретен ден в бъдещето — отговори той и я погледна в очите. Познатите тръпки отново запълзяха по гърба й. Иначе казано, за настоящия момент, точно сега!